България, НАТО, Черно море

Отказът на българското правителство да се присъедини към създаването на т.нар. „общ черноморски флот на НАТО”, макар и формулиран по проблемен начин, трябва да се разглежда в реалния контекст на предизвикателствата пред сигурността в Черно море и възможностите на Североатлантическия съюз да отговори на тези предизвикателства.

Обединението на ВМС на Румъния, България, Украйна и Турция няма да създаде "флот на НАТО”, а по същество ще бъде политическо присъединяване на първите три страни към ВМС на Турция. България тепърва смята да закупи два кораба, състоянието на ВМС на Румъния и Украйна не е драматично по-добро от това на България.

Турция в продължение на 90-те години и първото десетилетие на настоящия век имаше функционална хегемония върху ВМС в Черно море. Окупацията на Крим от Русия и модернизацията на руския черноморски флот обърна съотношението на силите и сега Русия има стратегическата инициатива. Русия и Турция са в конфликт – по повод на Сирия. Този конфликт е извън мисията и задачите на НАТО.

Ако НАТО трябва да изгради истински противовес на руската хегемония в Черно море, това може да стане само чрез сериозно присъствие на ВМС на големите партньори в Алианса и преди всичко – на САЩ. Това присъствие е възможно по два начина. Първо, чрез непрекъсната ротация на военноморски съдове за срок от три седмици – колкото е ограничението на Конвенцията от Монтрьо за Черно море (подписана през 1936 г.)

Втората възможност е ревизия на Монтрьо и допуск на силите на НАТО в Черно море по модела на Средиземно и Балтийско море. Тази ревизия е в ръцете на Турция – Анкара държи категорично вето върху ревизията на Монтрьо в новите условия и по този начин пази своята хегемония върху черноморския басейн – хегемония, която понастоящем успешно се оспорва от Москва.

Без ревизия на Монтрьо присъствието на НАТО в Черно море си остава скъпа операция, която може да се осъществява само чрез непрекъсната ротация на военноморски съдове на страните членки на Алианса. На този фон предложението на румънската страна за „общ черноморски флот” придобива изключително пропаганден характер. И сега функционират програмите за сътрудничество между ВМС на черноморските страни Black Sea Force и Black Sea Harmony. И двете са създадени по инициатива на Турция и по изрично настояване на Турция в тях участват всички черноморски страни – включително Русия. Да, Русия – по изрично настояване на Турция. Black Sea Harmony беше създадена от Турция в отговор на предложението анти-терористичната операция на НАТО в Средиземно море Active Endeavor да се разпространи и върху Черно море. Анкара категорично отказа.

Сега, когато между Москва и Анкара припламнаха опасни искри по повод на амбициите им в Сирия и региона на Близкия изток, Турция се сети за "чисто НАТО-вски формат” на „черноморски сили” заедно с Румъния, България и Украйна. Това е нов формат на стара амбиция – турска ВМС хегемония в Черно море. Не мога да се сетя какво би спечелила Румъния от подобен формат, но България няма да спечели нищо. Като страна членка на НАТО България би спечелила от нормален достъп на Алианса до акваторията на Черно море – нещо, което Турция блокира с аргументите на конвенцията от Монтрьо. България е суверенна държава и нашата сигурност е функция на българския национален интерес, а не на амбициите за турска черноморска хегемония.

При мои срещи с колеги-анализатори от Турция непрекъснато се поставя въпроса за това защо в България има военни бази за съвместно използване със САЩ. Турция сериозно разглежда себе си като страна, която има легитимното право да упражнява хегемония върху нашия регион – военноморска, военна, културна, политическа… Какво съвпадение – Русия има същото самочувствие – само че на квадрат. Затова българската национална сигурност е пряка функция от ефективното сътрудничество на нашата държава с партньорите от НАТО.

България трябва категорично да дава своя принос в общата отбрана на НАТО – особено в региона, към който принадлежим. Форматът за това сътрудничество, който подхожда на българския национален интерес е многостранното партньорство с всички страни-членки на Алианса, което е резултат от приетите с консенсус политики по сигурността. Пропагандни фойерверки, прикриващи амбициите на хегемонистичен национализъм, ползващи легитимацията на НАТО не са част от това партньорство.

Но реакциите на българското правителство от вчера по повод на новия „черноморски флот” бяха неадекватни, емоционални и уязвими. „Не искам война” не е аргумент когато трезво оценяваш предизвикателствата пред собствената си сигурност. Никой нормален човек не иска война (има обаче много не-нормални), поради което оценката за риска от война и адекватните мерки за минимизиране на този риск са в основата на всяко успешно управление на сигурността.

*Публикуваме анализа на политолога Огнян Минчев от неговия блог