България не е Елдорадо, нито пък "Дънди" я ограбва

България не е Елдорадо, нито пък "Дънди" я ограбва

Във връзка с възобновените медийни публикации за "ограбването" на "несметните" златни залежи на България от чуждите колонизатори, обръщам внимание на някои прости и проверими факти:

Златото е изключително рядък метал: Всичкото добито в човешката история злато (171 хиляди тона) се събира в куб със страна 20 метра. Средното тегло на същия куб скална маса в земната кора е 21 хиляди тона, сред които се крият средно само 83 г. злато. Намирането на високи концентрации и извличането им съвсем не е детска игра.

България е незначителен играч в добива на злато в световен план: Докато тук ежегодно се добиват златосъдържащи руди със средно около 10 тона метален еквивалент, в света се добиват около 3300 тона годишно.

България не е Елдорадо: Въпреки че тук се добива злато от дълбока древност, страната ни не притежава световно значими геоложки запаси на злато. Нямаме нито територията, нито геоложките условия за това. Също като в горния показател, забележими сме само на ниво Европа.

Добивът на злато не е проста работа. Неслучайно, нито една от най-големите златодобивни компании в света не е държавна. Това е изключително сложен, рисков и капиталоемък бизнес – хвърляш милиони в продължение на десетки години, преди да можеш да изкараш един лев от земята (ако изобщо изкараш нещо!). Неслучaйно, държавата винаги и навсякъде системно се проваля в него.

В България оперира една единствена международна златодобивна компания – Дънди Прешъс Металс" (Dundee Precious Metals). Тя съвсем не е толкова гигантска, колкото ни се иска – с нейните 200 000 унции през 2018 г. "Дънди" е безкрайно далеч от списъка на най-големите, които вадят милиони унции. Фактът, че е листвана на борсата в Торонто означава, че собствеността и финансовите ѝ отчети са напълно прозрачни, а отскоро и Европейската банка за възстановяване и развитие притежава 10% дял в компанията.

Мина "Челопеч" съществува от далечната 1954 г. и захранва държавния резерв и съответно плащанията на социалистическа България към СССР. През 1990 г. правителството забранява преработката на нейния концентрат в страната (МДК Пирдоп), заради голямото замърсяване с арсен (което тогава е факт). Това реално я обрича на затваряне, защото мината остава без реализация на продукцията си.

Не "Дънди", а ирландската минна компания "Наван" концесионира съсипаната от държавата мина Челопеч през 1999 г. При цена на златото $220-300/унция "Наван" не издържа и фалира. Медта, другият важен метал в челопешкия концентрат, който в определени моменти дава до 50% от стойността му, също е изключително евтина в този период.

"Дънди" купува фалиралата за пореден път мина "Челопеч" на 30.09.2003 г. в рамките на международен конкурс, проведен от "Дойче Банк" (на която мината тогава дължи 180 милиона долара), при цена на златото от $385/унция и подписва нов концесионен договор. При това състояние на мината и тези цени на златото и медта концесионната такса няма как да е висока – никой не би могъл да оцелее, камо ли да инвестира в проучвания и модернизация на старата мина. Между другото, наредбата е такава, че всички минни компании у нас дължат концесионна такса върху стойността на добитата руда, независимо дали са на печалба или не. Тоест, рискът в този бизнес изцяло е изнесен от държавата върху концесионера!

Преди да купи мина "Челопеч", "Дънди" е типичен инвестиционен фонд (съществува много отдавна), който търгува с акции на минни компании, основно в златодобива. Придобиването на мина "Челопеч" ги прави минна компания – започват реално да управляват мина и тя наистина е най-ценният им актив. За да я изправи на крака, "Дънди" наема опитни специалисти от Канада, Австралия, САЩ – допреди десетина години целият им ръководен персонал беше от чужденци, които буквално научиха българите как да правят добив на световно ниво. Днес няма нито един директор чужденец. Всъщност, доста българи станаха директори на корпоративно ниво в Торонто.

Първоначалните планове на "Дънди" включваха преработка на рудата и производство на злато, сребро и мед на място чрез най-модерната хидрометалургична технология, тоест без високотемпературни процеси и без замърсяване на въздуха. Проектът предвиждаше и 25% дял на държавата в предприятието (чрез Сребърния фонд). Под натиска на група "полезни идиоти", българската държава сама не пожела челопешката руда да се преработва отново у нас и съответно държавата да получава 25% от крайния продукт. Това принуди "Дънди" да купи металургичен комбинат в Намибия, където да преработва концентрата. По-лошото обаче е, че неизбежното изчерпване на находище "Челопеч" един ден ще доведе до икономически срив в региона. Ако там имаше изградено хидрометалургично предприятие, то можеше да остане да работи, да внася руди (както "Аурубис", която внася 70% от суровините си) и да осигури устойчиво бъдеще за региона. Да, ама не!

В периода преди 2005 г. цените на акциите на "Дънди" и златото са относително стабилни и ниски. След това цената на златото започва да се покачва (медта също). Днес цената на златото е много висока, акциите на "Дънди" също са много скъпи (стойността им се удвои от март насам), но пазарната им капитализация е само 1.64 милиарда канадски долара ($1.2 милиарда). В началото на 2016 г., когато цената на златото падна почти до $1000/унция, пазарната им капитализация е била около $150 милиона. Наистина ли мислите, че борсовата цена на една компания, която "ограбва по няколко милиарда годишно" би била толкова ниска и би се изменяла толкова силно?

 Концесионната такса, която "Дънди" плаща на България, е около 1.5% от стойността на металите в рудата и възлиза на около 11-12 милиона лева годишно, половината от които остават на местно ниво. Това обаче е най-малката полза от присъствието им. Инвестициите им дотук са почти 1 милиард лева. Оперативните разходи за добива са около 50% от приходите (при високи цени на златото и медта) и включват непрекъснати проучвания за нови запаси, данъци, такси, осигуровки на 1350 служители със средна заплата над 2500 лв., плащания към стотици контрактори и развитие на общини, където "Дънди е държавата!", тоест допринася за всичко от пътищата до здравеопазването.

В дълбоката провинция това са страшно високи доходи – Челопеч е общината с най-висока средна заплата в България.

Практически всички екологични въздействия от работата на мина "Челопеч" са наследство от соца. Въпреки че увеличи добива 4 пъти, "Дънди" го модернизира, така че: прекрати пропаданията на повърхността; премахна старите табани, вкарвайки стерилните скални маси като пълнител в изчерпаните галерии; рекултивира старите нарушени терени; започна да произвежда и пиритен златен концентрат от някогашен отпадък; увеличи в пъти ефективността в потреблението на вода и енергия; стабилизира и изолира хвостохранилището и докара почти до нула запрашаването и заустването на отпадъчни води.

Днес мина "Челопеч" е сред най-съвременните рудници в света, пионер в дигитализацията, основен партньор на хай-тех индустрията в един много традиционен бранш. Само през последните 3 години мината е приела посетители от 350 минни компании и множество чужди регулаторни органи, които желаят да видят как реално функционират дигиталните технологии на километър под земята.

Най-хубавото е, че с натрупаните печалби "Дънди" изградиха мината в Крумовград, тоест парите не излетяха към Канада, а бяха инвестирани в България, където възродиха поредната западнала община. Дано проучванията им в другите райони на страната да се окажат успешни, за да може този процес да продължи.

Забелязал съм, че българинът масово смята, че едновременно: "политиците във властта ни крадат"; "чуждите капиталисти ограбват несметните ни богатства"; и "в България не трябва да има нови мини". В тази връзка си задайте три прости въпроса:

  • Защо нито една голяма международна компания не желае да проучва и добива тук?
  • Защо смятаме, че е по-добре държавата да получава висока концесионна такса (при положение, че ще попадне в ръцете на крадливата власт), а не парите да останат в ръцете на тези, които реално ги изработват, за повече инвестиции, заплати и развитие на изостанали региони?
  • Ако искаме печалбите на минните компании да останат у нас, защо им пречим да ги инвестират в проучвания и развитието на проекти тук?

За съжаление, явно в страната има много хора, които предпочитат минните ни компании да печелят от добива у нас и после да инвестират печалбите си в чужбина. Защото точно това се случва в момента.

*Анализът на управляващия партньор в "Денкщат България" е публикуван на корпоративния блог на компанията за консултации в сферата на устойчивия бизнес.

Споделяне
Още от Анализи и Коментари