България трябва да проявява активност, а не да чака да бъде ухажвана

Г-н Димитров, войната в Ирак обтегна до крайност отношенията между САЩ и част от традиционните им западноевропейски съюзници. Според някои анализатори, кризата в Трансатлантическите отношения е най-сериозната от 50 години насам. Доколко сериозен, според Вас, е проблемът и какви са пътищата той да бъде преодолян?

Очевидно е, че покрай иракската криза изби проблем, който съществува. Не бих казал, че е толкова фатален. Аз се надявам на по-ясно разбиране у всички по-далновидни хора в Европа и в САЩ, че трансатлантическата връзка е нещо много важно за съдбата на света и за съдбата на двете страни на Атлантика.

Но със сигурност тази сложна ситуация, която наблюдаваме, е свързана с факта, че някои страна в Европа като че ли се чувстват по-малко застрашени вече и им се струва, че няма нужда да бъдат пазени повече от американците. А може би на някои им се струва вече, че самата връзка със САЩ ги вкарва в проблеми - т.е. противопоставя ги на сили, на които те иначе не биха искали да се противопоставят. Говоря най-вече в контекста на войната срещу тероризма. Така че констатацията на подобни проблеми е може би даже здравословна. Тя би могла да даде възможност да се намери решението.

Репликата на Доналд Ръмсфелд за "Стара и Нова Европа" предизвика разгорещен дебат от двете страни на Атлантика. Тази фраза обаче едва ли щеше да провокира толкова спорове, ако в основата ѝ не прозираше тенденцията Вашингтон да премести тежестта на взаимодействие от Западна към Централна и Източна Европа. Променя ли се, според Вас, дневният ред в отношенията между САЩ и европейския континент и какво е мястото на България в този процес?

Първо - очевидно съществува нещо, което е сходно между държавите, които назоваваме сега "новите демокрации" или бившите комунистически страни в Европа. Нещо, което е достатъчно съществено, за да ги свързва и което, струва ми се, ги прави особено чувствителни към здравината на трансатлантическата връзка и необходимостта тя да бъде поддържана. Така че от тази гледна точка няма никаква вреда в това да се мисли, че тези страни, които са все пак с население стотина милиона - това може и да не е чак толкова много, но не е и малко - могат да играят сериозна роля в бъдеще. И е естествено, следователно, към тях да се предявява подчертан интерес.

Тук навлизаме в една деликатна тема, защото според мен, това сходство в интересите и ако щете - в проблемите на тези страни, би трябвало да определи една близост в техните позиции. Разбира се, не можем да говорим за създаване на някаква общност вътре в общността, но така или иначе, ако мерим колоните на атлантическото сътрудничество, то определението на това дали те са две или три е вече въпрос, който ще бъде малко по-сложен. Очевидно като страни, които ще влязат в ЕС, те са много обвързани с Европа, но те имат и много неща, които ги доближават до САЩ и в този смисъл, ако всичко върви добре, те биха могли да бъдат една подсилваща връзката сила.

Мисля, че България е добре да си даде сметка за своята принадлежност първо към тази категория страни. Една принадлежност, която е толкова очевидна, че ние много рядко говорим за нея. Но както показаха събитията около Вилнюската група и осъществяването на, общо взето невероятната идея, The Big Bang - влизането на всичките седем държави в НАТО - всичко това показва, че осъзнаването на една подобна идентичност би могло да бъде от полза.

Важно е и България да разбере това, че тя трябва да бъде активна държава в политическото си поведение. Като че ли в България все още има хора, които си мислят, че трябва много дълго да ни кандардисват за нещо, пък след това, ако трябва, и награда да ни дадат евентуално, ако вземем, че свършим някаква що-годе разумна стъпка. Очевидно това е логика, която не помага. Полезно би било, ако разберем, че трябва вместо да чакаме нас да ни ухажват, ние да проявяваме активност.

Последните Ви думи кореспондират с част от книгата Ви, посветена на митовете на българския преход. В нея Вие посветихте специална глава на един от най-устойчивите митове не само за прехода, но и за големи периоди от историческото развитие на България въобще - Заговора на Великите сили срещу България. Успя ли обществото да демитологизира тази тема сега, след като страната е почти сигурен член на НАТО и евентуален скорошен член на ЕС?

Това е един от най-жилавите митове, защото той решава накуп няколко проблема. Хем някой друг ни е виновен за всички бели или неблагополучия, които стават с България, хем пък, от друга страна, ние сме толкова велики, че цял свят се занимава с нас и се чуди как да ни пречи. На чисто глъбинно равнище това са важни преживявания и затова този мит най-трудно се руши. Но надявам се, че той също така постепенно ще бъде преодолян.

Смятате ли, че потенциалните полета на взаимодействие между САЩ и страните от Централна и Източна Европа могат да се превърнат в конфликтни полета за отношенията между бившите комунистически страни и Западна Европа - например Международния Наказателен съд?

Такива конфликтни точки не може да няма. Да не говорим, че сега, след Ирак, очевидно има потребност да се компенсира неприятното чувство, че някои държави не са били достатъчно далновидни и са избрали позиция, която не им е помогнала много. Сега можем да ги видим достатъчно активни за получаването на някакъв, бих казал, вид компенсация. Очевидно е, че в подобни случаи по-слабите са подложени на такъв натиск и това винаги е свързано с проблеми. Нее е реалистично да очакваме, че няма да има такова нещо и в момента.

Системата за Международен наказателен съд е една много деликатна тема. В нея на пръв поглед всичко изглежда много добре, но пък тя дава възможност да се извиват ръце и да се наказват "големи" заради това, че са "големи" и по този начин да се изживява потребността на някои от държавите да си върнат за нещо. Такива изкушения се създават в една подобна институция. Струва ми се, че трябва много внимателно да се борави с нея. Ние сме виждали еквиваленти на тази ситуация в ООН, когато изведнъж се оказва, че една много демократична процедура води до много неблагоприятни резултати понякога. Така че аз мисля, че с това трябва доста да се внимава. И струва ми се, че това също е ситуация, в която общи действия на новите демокрации биха могли да бъдат от полза за тях. Мисля си, че една стабилна позиция, която да обедини страните от Вишеград и Вилнюс в достатъчно ясен и изявен вид, би била много полезна за всички нас, защото би ни спестила трудности, които сама държава по-болезнено усеща.

Вие бяхте посланик на България в ООН и във Вашингтон. Какъв е образът на България в САЩ сега в сравнение с времето, в което Вие заемахте тези постове?

Надявам се, че за седем години образът на България се е променил значително в положителния смисъл на думата. България доста по-ясно е локализирана вече в представата на американците като страна от света и като партньор. Да не говорим за тези събития, които станаха в момента, когато България е в Съвета за сигурност. Те бяха едно голямо предизвикателства, но ние имахме прекрасния шанс да имаме там за представител Стефан Тафров - човек, който и като умения, и като политически и дипломатически знания, и, ако щете - като човешки характер, имаше качествата да се справи. И в резултат на това мисля, че представянето ни беше много добро и впечатлението за България също така сериозно се повиши.