Часът на отстраняването на Арафат

Политическите ръководители са продукт на обстоятелствата и на историческия момент. Палестинският лидер Ясер Арафат имаше невероятния шанс да извади ООП от орбитата на египетското движение, да придаде национално значение на тази организация, да постави палестинската кауза на вниманието на международните институции и да се наложи като представител на един потиснат народ. Независимо че за постигането на своите цели, палестинският лидер допусна екскалацията на тероризма до невиждани равнища, опита се да свали краля на Йордания и ливанското правителство, не се колебаеше да прибягва до машинации и конспирации. Той създаде школа, която и в момента произвежда престъпления, и успя да оцелее, въпреки заплахите и многобройните си врагове.

Някои от ръководителите на Израел, оставили следа в историята му, имат доста поучителна биография. Израелският министър-председател Менахем Бегин, например, основа терористична групировка за борба с британското господство, организира ужасяващи атентати и дори се опита да заплаши демократичната държава Израел. Самата система обаче го отстрани и го принуди да действа съобразно законите. Той беше избран за премиер и на 17 септември 1978 г. подписа споразуменията "Рамки за мира в Близкия изток"и "Рамки за сключване на мирен договор между Египет и Израел".

След първата война в Залива, Арафат прозря смяната на посоката на вятъра и прие мирния процес, който доведе до споразуменията от Мадрид и Осло и създаде реална възможност за обявяване на независима палестинска държава, призната от Израел и арабските страни. Арафат обаче не успя да доведе нещата до край. Той продължи да създава напрежение, отхвърляйки твърде щедри предложения, толерираше тероризма като инструмент за оказване на натиск. Действията му предизвикаха израелския електорат към избор на твърде крайни правителства като това на Ариел Шарон, които в никакъв случай не подпомагат преговорния процес. В момента почти никой не смята, че Арафат е човекът, който трябва да продължи мирния процес. Всички залагат на нов палестински лидер, който да е способен да изпълнява подписаните споразумения, да спре тероризма и да насърчава демокрацията.

След провала на преговорите в Кеймп Дейвид през декември 2000 г., администрацията на президента Бил Клинтън предложи план, който в момента е възприет от САЩ, ЕС и ООН. Планът предвижда оказване на натиск върху Арафат за оттеглянето му от ръководния пост, назначаване на премиер, обединяване на палестинските сили за сигурност в една структура, за да се предотврати прикриването на тероризма и да се възстанови доверието между израелци и палестинци. Така се появи кандидатурата на Абу Мазен за премиер. Мазен е сериозен и решителен партньор в преговорите, личност, приета от международната общност и от самите палестински ръководители. Министър-председателят Шарон продължи да говори за "болезнени отстъпки", които Израел ще трябва да направи и предложи да се срещне с новия премиер след сформирането на правителство. При формирането на кабинета обаче отново се намеси Ясер Арафат. В спора около назначаването на Мохамед Далан за министър на вътрешните работи, отговарящ за палестинските сили за сигурност, личи нещо повече от съпротивата на един лидер, който не желае да загуби влиянието си. В този спор личи волята на Абу Мазен за промяна на методите на действие.

След разрешаването на иракската криза, на преден план излиза палестинският въпрос. Арафат трябва да приеме фактите. В това отношение правителството на испанския премиер Хосе Мария Аснар има значителен принос. Ясно е, че за да се води външна политика на високо равнище, са необходими повече средства и хора.

По БТА

Още от Свят

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?