Четири причини, които оставиха България вън от Шенген

"Не искам да членувам в клуб, който би приел тъкмо мен за свой член" – легендарното самоиронично признание на Граучо Маркс би било подходящо като една почтена българска реакция на шенгенското "не". Но за това "не" изобщо не бива да виним само България и нейните власти. В тази едносрична думичка всъщност сублимират поне четири съвсем различни политически обстоятелства.

Най-решаващото

Първото е най-решаващо, макар че за него най-малко се говори: както ЕС, така и Шенгенското споразумение като негов придатък, са недонаправени квази-държави с тежки конструктивни дефекти. За да не навлизаме в подробности: става дума за възникващи в момента, още неулегнали конструкции, където правилата се пишат в движение и понякога се интерпретират произволно, а в последна сметка важните решения почти винаги зависят от едно или друго национално правителство, от неговите вътрешнополитически интереси и от моментното му "настроение". Ето защо се оказа, че позицията на мнозинството в Шенген, включително на Берлин и на Париж, практически не може да се наложи срещу упоритостта на една или две средноголеми европейски държави.

Нидерландия и проблемът с мигрантите

Второ: Защо точно упорстват Австрия и Нидерландия? Най-краткият отговор гласи: по вътрешнополитически причини и защото им е безплатно. Нека да си припомним, че предишното правителство на Марк Рюте падна в резултат от така наречената Афера с детските надбавки. След публикации в нидерландските медии, според които хиляди семейства на пришълци от България мамели държавата с надбавките, близо 20 000 родители трябваше да връщат със задна дата получените надбавки и изпаднаха в мизерия. И когато се оказа, че обвинението е неоснователно, през януари 2021 Рюте си подаде оставката. Сега той отново е премиер, но проблемът с мигрантите очевидно все още не му дава мира. Както и на част от избирателите му.

Австрия и контролът по външните граници

Сходно е положението и с ветото, наложено от Австрия. Сегашният австрийски канцлер, консерваторът Карл Нехамер, още като министър на вътрешните работи си изгради имиджа на един от най-ревностните агитатори за максимално суров контрол по външната граница на ЕС. И днес тъкмо притокът на мигранти по така наречения Балкански маршрут му осигурява привидно непоклатим аргумент срещу приемането на България и Румъния – аргумент, който в Австрия определено му носи сериозни политически дивиденти. И не му причинява непосредствени вреди нито в ЕС, нито в Шенгенското споразумение. Тоест, поради споменатите конструктивни дефекти, Хага и Виена могат "безплатно" да наложат волята си.

България и Румъния "в пакет"

Третото политическо обстоятелство е възстановеното сдвояване между България и Румъния, което за няколко правителства в Шенгенска Европа създава тъй да се каже "прегледност" и поражда въздишка на облекчение.

Доколкото все повече се налага мнението, че двете бяха приети прибързано в ЕС, а и до днес "не са си написали домашното" по върховенството на закона (независимо че беше вдигнат Механизмът за сътрудничество и проверка), отказът на бъдат приети в Шенген изглежда като много подходящ сигнал както към собствените избиратели (да речем в Нидерландия или Австрия), така и към чакащите в преддверието на ЕС: Втори път няма да допуснем същата грешка!

Слабостите в България

За четвъртото политическо обстоятелство, специално в случая с България, вече всичко е казано. Накратко: никакъв напредък в съдебната реформа, зле функционираща правова държава, убийствени външни оценки за равнището на корупцията и на манипулациите в правосъдието, нестабилна и съмнителна охрана на европейската външна граница, сведения за всевъзможни трафици, масова емиграция към по-богати държави… Като прибавим към това и вече дългогодишната правителствена криза, както и двусмислените политически и народни реакции към войната на Русия срещу Украйна, под черта получаваме една държава, която наистина не би трябвало да иска да членува в клуб, готов да приеме тъкмо нея.

В обобщение. За вчерашното "не" са виновни конструктивните дефекти на ЕС и на Шенген, политическото сметкаджийство и лицемерие на няколко правителства, а най-вече – застоят в България, продължаващ вече десетилетие и половина. Дано гражданите на страната не чакат още толкова, докато най-сетне получат достъп до "Европа без граници".