Чия е твоята къща?*

Нека погледнем на бежанците като на огледало, в което виждаме себе си, собствените си травми и проблеми

Чия е твоята къща?*

Вече престана да е политически некоректно да си признаеш, че те е страх от бежанците. Политици и коментатори (с все по-редки изключения)презаредиха двигателите си с този страх и потеглиха с мръсна газ – достатъчно бързо, за да не можеш да се вгледаш в страха си, да проследиш произхода му и да трябва да се задоволиш с най-лесния отговор. А той повтаря въпроса, но наобратно: щом се страхувам от бежанците, значи са опасни, а щом те са опасни за мен, значи са лоши – т.е. да си бежанец е лошо, а следователно добро е да стоиш там, откъдето си. Което, освен че в съвременния отворен свят не е вярно, е и твърде лицемерно за хора, чиито деца и внуци са бежанци и то в същата тази Европа, към която сега напират бежанците от по-далечния Изток и ни плашат. До степен, че започна да ни харесва, че България не им харесва и не искат да останат тук. Тази двойственост на колективните преживявания някак напомня скорошните ни колебания кое е по-щадящо за националната ни чест – да твърдим, че сме били или че не сме били под турско робство.

Проблемът за бежанците, разбира се, не е само наш (макар че, ако както обикновено изберем грешната страна, и това може да стане). За момента мисълта „бежанците са пред моята врата” се загнездва в главите на все повече европейци. Появяват се тревожни фантазми от типа: вратата се отваря, влиза напълно непознат човек, взима ти чашата с мляко от ръцете и я допива; ти му обясняваш, че това е твоята къща и твоето мляко, а той показва с жест, че не те разбира. През това време влиза и жена му с бебе, заспало на рамото ѝ, и го полага в креватчето на твоето дете. Ти започваш да крещиш, че всичко тук е твое и веднага трябва да напуснат, но те вече са се проснали на килимчето пред камината и се молят на собствения си език.

Давам си сметка, че този фантазъм се ражда в аналогия с разказа на Хулио Кортасар „Завзетата къща”, в който невидими същества (неведома сила) завземат стая след стая къщата на героите – застаряващи брат и сестра от знатен род със славно минало. Накрая те се чувстват принудени да я напуснат и да изхвърлят ключа ѝ в канала. Въпреки че това е тяхната къща, наследена от техните предци и никой друг няма право на нея. Но работата е там, че тя е завзета именно от Никой. Той не съществува от гледна точка на техните закони, ценности, логика, отдадени на тях, те не го забелязват. В случая с бежанците, за разлика от брата и сестрата в разказа на Кортасар, вече си видял кой иска да ти завземе къщата, но силата си остава неведома, тъй като не знаеш защо ти се случва и откъде накъде точно на теб.

Всъщност, страхът от бежанците е само една конкретна проекция на първичния страх, че онова, което смяташ за свое, ненадейно може да престане да ти принадлежи, да бъде присвоено. А заедно с него да изчезне и цялата сигурност, която имането ти носи. Страхът, че в последна сметка притежанието е илюзорно, че използването на думата „мое” лесно може да се окаже езикова жестикулация без предмет. И не само заради драматичната предопределеност на човешкия живот, според която нищо не можеш да отнесеш в гроба си – любима тема за духовници и моралисти, но и заради вандализма на историята. Тя помни периоди на същинско робство, когато живи същества не са притежавали дори телата си, друг е бил техният собственик. И тази форма на пределна зависимост не е останала в миналото, тя има своите „меки” проявления и в най-развитите общества, например в домашното насилие. Бащата зад стените на собствената си къща физически се разпорежда с жена си и децата си, както му се иска, а те преглъщат болката и унижението и мълчаливо приемат участта си на модерни роби.

След Девети септември партийни функционери, наскоро слезли с партизанските бригади от гората, обикалят центъра на градовете, за да си харесат къщи, в които да се нанесат. За тази цел собствениците им, ако не са убити от Народния съд, трябва да бъдат обявени за „враг на народа” и да бъдат изселени. Логиката общо взето е следната: колкото ти е по-хубава къщата, толкова по-голям враг на народа си.

Представям си, пак по аналогия със „Завзетата къща”, че едни такива собственици от знатен род, които са убедени, че няма да им се размине, не искат да стоят в тревожно очакване и сами напускат къщата си. Хвърлят ключа ѝ в канала и като героите на Кортасар поемат неизвестно накъде.

Обичам да се връщам към един спомен от ранното си детство. Призори, преди да е станал който и да е, можеше да се видят възрастни мъже, които обикалят с ръце зад гърба по ливадата пред къщи – приятели на дядо, земеделци, на които комунистите бяха отнели земите, а той беше успял да си запази тази ливада и те идваха просто, за да походят по частна земя. Дядо беше учил философия в Хайделберг и за него земята беше философска категория, подобна на истина, битие или трансцеденция; не я приемаше за притежание, а за начин на живот, човешка природа, вид душевност, част не от „имам”, а от „съм”.

Ерих Фром в книгата си „Да имаш или да бъдеш” говори за два модуса на личността – според единия строиш идентичността си върху това, което имаш, а според другия върху това, което си. И той, като психоаналитик-марксист, горещо защитава втория, защото житейските перипетии могат да ти отнемат всичко, което мислиш за свое – от вещите до любимата, и тогава да станеш никой.

С написаното въобще не искам да подценявам собствеността като свещено човешко право, нито предлагам да дадем на бежанците „ключа от квартирата си”, както казваше Остап Бендер. Искам само да погледнем на тях като на огледало, в което виждаме себе си, собствените си травми и проблеми. Защото от начина, по който разпознаваме и решаваме проблемите си, зависи как ще решим и проблема с бежанците.

*Коментарът е публикуван в сп. „Ескуайър“. Mediapool го препечатва без редакторска намеса.

Споделяне
Още от Анализи и Коментари

Защо главният прокурор размахва пръст на политици?