Човекът и демонът

Публикуваме позиция на професора по българска литература от СУ "Св. Климент Охридски" Валери Стефанов. Тя е по повод на проверката на Комисията по досиетата в структурите на ВАК. Резултатите от проверката бяха публикувани през седмицата. Сред имената на огласените като сътрудници на бившата Държавна сигурност е и това на проф. Стефанов.

Дължа тези думи на семейството и приятелите, на колегите и студентите ми... На всички, които до вчера имаха срещу себе си човек, а днес самоназначили се арбитри им внушават, че е демон.

На вилнеещата посредственост не дължа нищо.

Знам, че символичните екзекуции са истински празник за отмъстителната общност, за бдителните медии, за сквернословещите в Мрежата. Знам, че списъците на Комисията по Светата истина не подлежат на морален дебат и са издържани като жалейки. Знам, че в България съдят по списъците, а не по делата.

Българският преход се роди в списъци и ще свърши с тях – това му е жанровият предел.

През втората половина на осемдесетте години в България имаше терор – казвам го за онези, които са забравили или не знаят. Единият е познат – държавно-партиен. По-малко познатият бе различно мотивиран и идваше от различни групи и хора.

Тайните служби, известни с осъдителната абревиатура ДС, се появиха при мен по този повод. Знаели са това, което се знае и днес - че езикът е средство за психическо съсипване. Взривна смес е езикът и избухва редом с истинските взривове.

Няколко профил-анализи на текстове с терористични заплахи са всичко, което съм направил за тези служби. Хората имаха време и желание да се заканват до смърт едни на други – и го правеха.

Вероятно анонимните персонажи, които са пращали онези послания, са били истинските представители на гражданското общество и демократичното слово, а аз съм стоял откъм страната на демоните.

Вероятно е доказателство за психическо здраве да обявиш, че ще режеш крайниците, а като последна наслада – и главите на милиционерите. По най-нови сведения милиционерът също е човек. Ако председателят на Комисията е бивш милиционер, значи и него са можели да пожелаят хирурзите с трионите.

Вероятно е много храбро да седиш в хралупата на анонимното писмо и да обещаваш на някого, че ще му пръснеш главата. А друг да утешаваш, че ще изнасилиш жена му и детето му.

И тогава и сега, анонимникът е персонаж от вселената на агресията, не е герой на гласността.

Дали днес, при подобни послания, адресатите не търсят защита?

В кой свят и в коя страна службите не реагират на подобна агресия?

Срещу такива текстове съм стоял известно време, в една болезнена смес, за която смятаме, че е доминирана от идеология, но тя е доминирана от патология.

Наясно съм, че живея в страната на хулното изкуство и на деградиращата публичност. Но каквото и да е решението е взето тогава и не съжалявам.

От едно няма да се откажа – от признанието, че каквото и да се е случило в онези години се е случило като опит. Ценен, лично за мен, човешки опит в полосата на злото – на жестокостта и дебненето, на омразата и насилието, на последвалото осмисляне и претегляне.

А сега да сменим малко формата на мисленето и да се изнесем отвъд драматургията на списъците и спазмите на нараненото его.

Народните маси четат и усвояват историята като комикс. Така на масите им е по-лесно, а на манипулаторите – по-удобно.

На манипулаторите ще кажа – цялата сложност и противоречивост на тоталитарното ни минало и на нещастния ни преход бяха затулени от неимоверно и несправедливо раздутия образ на ДС – страшното "чудовище” от преизподнята на историята. То самоотвержено прикри бойките редици на хилядите идеолози, партийни секретари, комсомолски работници и номенклатури, които изградиха онзи свят, а днес невинно добруват и се радват на блага и обществен престиж. То заглуши половинвековната промискуитетна радост на храбрия български народ в широкото легло на Партията-майка.

Колективната нарцистична травма на българското общество от собственото му жалко минало трябваше да бъде лекувана и свирепо нагласеният образ на ДС беше лечението.

Списъците ще продължат да редят имена на вещици за изгаряне, за да "покажат” кои са истинските виновници. Да докажат, че ДС е наистина всемогъща. Но тя е могъща не защото все още притежава реална власт, седи в тъмното и дърпа конците на зависимостите – този удобен мит. Българската демокрация (по светлия почин на другаря Сталин!) нагло продължава да обяснява импотентността си с плашилото на дълбоко ешелонирания враг.

ДС е могъща, защото успя да произведе една мощна травматична фиксация, в чието подножие още дълго ще оглупяваме и ефективно ще се мразим.

Тя е могъща, защото успя да плени и символично да унищожи част от българската интелигенция. За пореден път.

Историята е затова – да я забравяме. И да я оцветяваме с детски боички.

Слабостта на колективния ум винаги е била компенсирала от пределната моралистична взискателност на тълпата и нейните настървени водачи.

И така до днес.