Чрез църквата ни връщат в "";братската прегръдка"" на Москва

Преди малко повече от три седмици станахме свидетели на събития, които нямат аналог в най-новата българска история. През ранните часове (нощта) и през деня на 21.07.2004 г. полицията, въз основа на прокурорски постановления, влезе със сила в православни храмове и други църковни имоти из цялата страна. Видяхме изскубнати от полицейски автомобили врати на църкви, извлечени насила свещеници, бутани и изтласквани от полицаи с щитове и бронежилетки миряни. Крайният резултат от този съгласуван прокурорско-полицейски акт е, че в момента в храмовете и църковните имоти са настанени нови лица. Тези храмове имаха и продължават да имат своите органи - настоятелства - които действуват в този си вид от дълги години. Те имат своите регистрации - съдебни или от съответните общини. Регистрираните настоятелства, включващи свещенослужители и миряни, са избрани и работят в този си вид дълги години.

В случая актовете на прокуратурата доведоха до промяна на съществуващото повече от десетилетие статукво, чрез извеждането на едни служители в храмовете и въдворяването на други. Представителите на Прокуратурата, действуващи като частна религиозна милиция, продължават да правят изобилни изявления за "изгонване на търговците от храма" и за стриктно изпълнение разпоредбите на Закона за вероизповеданията. Това, както и самите прокурорски постановления, са в основата на случващото се пред очите ни демонизиране и осъждане "без съд и присъда" на български свещеници и миряни, позволили се да се възползуват от конституционното си право на свободно изповядване на религия. Тези действия на Прокуратурата са в основата на разпалващата се пред очите ни религиозно мотивирана омраза и настройване на големи групи българи едни срещу други.

Своята голяма отговорност носи и българското правителство - лично министър - председателят и директорът на Дирекция "Вероизповедания" - за безпрецедентната си постоянна намеса в проблемите на традиционното българско вероизповедание.

Нека ясно да заявим - в случая изобщо не става въпрос за това кой синод е легитимен и кой е каноничният патриарх. Това е работа на самата Българска Православна Църква (БПЦ), а не на държавата. Основният проблем е за начина, по който държавната машина с координираните усилия на отделните власти (с изключение на единствената, която по закон може да направи това - съда) си позволи да решава съществуващ от години спор.

Просто не е вярно, че държавата със закон е посочила легитимния патриарх. Първо - в закона няма такъв текст (независимо от нескопосания опит на авторите на законопроекта в тази насока), и освен това - държавата по конституция няма право да посочва кой е легитимния ръководител на което и да е вероизповедание. Т.е. - проглушилата ушите ни теза за следващата от закона каноничност на Максим отговаря на истината точно толкова, колкото репортажите за пияни от кока-кола американски войници през 50-те и 60-те години от страниците на класиката в жанра в-к "Работническо дело". Колкото отговаря на действителността и лъжливото внушение, че с взломяването на храмовете се поправя извършената през 1992 г. неправда. Защото в сега превзетите храмове никога (преди) не са извършвани погроми, а единствения грях на изгонените и служещи в храмовете отпреди 1992 г. свещеници е, че в един момент са се самоопределили към Синода на Пимен (после - на Инокентий).

А само за София осем от завзетите храмове са построени от "Алтернативния" синод. Дори да приемем тезата, че Максим е легитимният патриарх (което противоречи на влезли в сила решения на Върховния съд още през 1992 и 1997 г.), същият няма директна административна власт и правомощия по отношение на отделните местни църкви и храмове, които съгласно Устава на Българската Православна Църква са самостоятелни юридически лица. Т.е. - Прокуратурата си е позволила да правораздава по съществуващ повече от десетилетие гражданскоправен спор, изземвайки изцяло правомощията на съда, като без никакъв проблем е признала права на патриарха върху всички православни храмове. С един замах на църквата е наложена деспотична и недемократична структура, която е противна на Устава, традициите и духа на БПЦ, и в съзвучие с най-добрите образци на тоталитарното държавно строителство.

Насилие над правото

Правният анализ на случилото се не представлява никаква сложност. Пред очите на всички нас определени сили, чийто боеви авангард се оказа прокуратурата, подлага на проверка способностите на българските институции да защитят принципите на законността и правовата държава.

Предприетите от Прокуратурата репресии представляват откровено насилие над правото и имат характера на държавен преврат срещу конституционното устройство на България като правова държава с парламентарно управление. Приемайки нелепи юридически тези за аксиоми в своята дейност, Прокуратурата игнорира породили своите законни последици актове на съда и на местната изпълнителна власт и фактически се поставя над другите власти. Всичко това обезсмисля самата идея за правосъдие и доказва наличието на извънредно тежък конституционен проблем, налагащ вземането на решителни действия от Народното събрание и от структурите на гражданското общество (доколкото ги има).

Действията на полицията в случая излизат дори извън формалните граници на незаконните прокурорски постановления. Задължението за "оказване на съдействие" полицейските органи изпълняват по един средновековен начин, променящ съществуващото повече от 10 години статукво съгласно личните предпочитания на Министър - председателя и на Директора на Дирекция "Вероизповедания" на Министерски съвет.

Разбира се, за случилото се формалната отговорност е на Прокуратурата. Но и за слепите бе ясно, че подготовката за погрома над "разколниците" започна още с началото на мандата на настоящото парламентарно мнозинство и излъченото от него правителство.

Започна се с целувания на ръце, със силовото налагане на нескопосан и опасен поради войнстващата некадърност на гласовитите му автори закон, с медийното подгряване на общественото мнение чрез манипулативни и излъчващи открита враждебност внушения. Междувременно - срамни политически пазарлъци на различни парламентарни лобита, членове на кабинета, коалиционни партньори, отделните звена на съдебната власт. Повсеместна деморализация на институциите и на обществото. Създаване на благоприятна морално-психологическа среда, в която всичко е позволено.

Среда, в която несъобразяването на прокуратурата със закона, с актовете на съдебната и местната изпълнителна власт изглежда приемливо, а боят на свещеници и влизането с кучета в храмовете - оправдано и наложително.

Обществена действителност, в която образованието и професионалния опит, обществената позиция и властовия ресурс на определени лица се превръща единствено в средство за налагане на собствени тези, предпочитания и интереси, като целта оправдава всякакви средства. Общество, което няма мерни единици и усещане за добро и зло, за истина и лъжа, за законно и абсурдно.

И присъдите на Народния съд бяха "перфектни"

Нима забравихме облечените в "перфектна" юридическа форма присъди на "Народния съд" и процесите срещу православни и католически свещеници и евангелски пастори? Новите рупори на винаги правилната "партийна и държавна политика" изумяват в постоянството си да представят "обективна" информация за "покаяли се разколници", върнали се към върховенството на каноничния патриарх. Нищо, че "покаянието" е насила (или може би това е някакъв друг, специфично български вид покаяние?!). В случая човек просто няма как да не се сети и за т.нар. "пастирски процес" през 1949 г., след приключването на който значителна част от съдените по калъпа на "народния съд" евангелски пастири "доброволно" признаха, че са американски и английски (и каквито още прокурорът прецени) агенти…

Нима не си спомняме за образците на правосъдие върху една пета част от земното кълбо, вдъхновени от прозрението на един от най-известните "хуманисти" от първата половина на 20 век - "няма човек, няма проблем". Оказа се, че днешните български привърженици на същата правно-хуманистична школа успешно прилагат този модел и в духовната сфера (в случая - "няма алтернативен синод, няма проблем").

Що за спекулация - провикват се адвокатите на "каноничната църква", възмущаващи се от това, че битите "разколници" се осмеляват да пищят (точно по този начин съм си представял реакцията на "прогресивната журналистика" от края на 40-те по повод "смешния плач" на няколко хиляди български семейства за изчезнали посред нощ и после "законно" осъдени от "Народния съд" техни бащи, братя, роднини). Нали тук все пак никой никого не е убил и никой не е изчезнал?!

Първо, последното не е съвсем вярно. Полицейско-прокурорският погром бе проведен в деня, в който се навършиха две години от убийството на отец Стефан Камберов край Банско. От свещеници от другия синод, които се почувствували окуражени от това, че царят целунал ръка на патриарха и обещал да разреши "разкола". И второ - нека не подценяваме окопалите се на възлови места в Прокуратурата последователи на школата на Вишински, които могат да преценят очевидната разлика в обществено-политическите условия и да предложат на хем зажаднялото за "силната ръка", хем запътило се към Европа българско общество по-рафинирани и "демократични" процедури. Съобразени и с народопсихологията на българина, който отдавна, още по времето на робството, е открил ефикасна рецепта за "мирно село" - "връзването на попа". Но честно казано, гледайки случващото се около нас, не съм сигурен, че игнорирането на правосъдието и "здравословният" бой са граница, която не би била премината от притежаващите реалната власт в България.

Отново се сещам за цитирания вече хуманист от първата половина на 20 век, наречен от признателните обекти на управленските му експерименти "баща на народите", и за авторитетния му отговор - "поживем, увидим".

Връщат ни в "братската прегръдка" на Москва

Някак си естествено стигнахме до звучната руска реч. Казвам последното без капка ирония, и с подобаващото уважение и респект към руския народ, култура и история. Но и със смътния спомен за нещо тревожно и унизително, което преживявах ежедневно през годините до 1989. За постоянното подчертаване на лидерството и световната мисия на Великия Съветски съюз, дори с цената на доброволното и постоянно признаване на пълната подчиненост на родната ми България на колоса на световния социализъм. Спомен за обидното възвеличаване успехите на съветските "богатири" в спорта, дори в случаите, когато успехите на родните ни спортисти бяха по-големи. Не ми се иска да си спомням за редките случаи, когато български спортисти си позволяваха да победят съветските, и за епистоларните подвизи на "прогресивната българска журналистика" в тези редки случаи.

Същото изпитвам и сега, когато българският президент прави героични опити за легитимиране на "специалните" отношения между Русия и България на базата на исторически, културни и религиозни фактори, по начина, по който това се разбира от интелектуалния елит на столетната партия. Най-важно за тях очевидно е наследството от 1944 до 1989 г., което е и основната причина за самото съществуване на този ляв интелектуален елит и за прогресивната лява журналистика. Наследство, което дава "моралното" право на настоящия български държавен глава да постави като първостепенен въпроса за преодоляването (заедно с Русия) на "неблагоприятните последици от приемането на България в ЕС". Както и на въпроса за изграждането в бъдещия Европейски съюз на тясно сътрудничество между православните държави, като важна гаранция за запазване на българската национална идентичност в процеса на европейската ни интеграция (справка - публикациите по повод последното седмо по ред посещения на президента Първанов в Русия).

Съвсем естествен е и преходът към публичното налагане на тезата за съществуване на една единна национална Българска православна църква, работеща в тясно взаимодействие с единната национална Руска православна църква (която пък работи в образцов имперски синхрон с руската държава - синоним понастоящем на всичко друго, но не и на съвременна демократична държава с действително разделение на властите и демократични институции). Нищо, че горната теза противоречи на секуларния характер на българската държава по конституция. И че на практика това е новият идеологически императив, аналог на прословутия член Първи от Конституцията на Народна република България от 1971 г., който, ако вече не сме забравили, беше основната причина за демократичните промени през 1989 г. (а не например икономическия просперитет, НАТО или ЕС). И така, тайно и полека, липсата на свобода, въплътена в член Първи от конституцията на зрелия социализъм, за 15 години се трансформира от силните на деня в новата идеологически заробваща догма за една национална православна църква, показната принадлежност към която е лакмусът за откриването на истинските, правоверни, надеждни, пълноценни и …. заслужаващи властта български граждани.

Не вярвам на някого да не му е станало ясно, но ще си позволя да обобщя - след 15 години на категорично дистанциране от комунистическото ни минало, днес наблюдаваме обиден за всеки мислещ човек реванш на противниците на европейската перспектива на България и целенасочена политика за връщането ѝ в братската руска прегръдка. Единственият начин, по който България може да продължи да бъде в руската геополитическа орбита, е чрез обръщането към общите исторически и културни корени, към общата религия, към православието, възприемано единствено като антитеза на плуралистичността на Запада и като инструмент на проруската политика. За целта е необходима единна православна църква с почти държавен статут и подходящо ръководство (както е в Русия). Тази важна задача вече е изпълнена. Това бе докладвано и рапортите бяха приети със задоволство. Максим благодари на Алексий, Първанов изпълни ангажимента към Путин.

Прокуратурата - над всички и всичко

Всеки от реалните играчи на политическата сцена получи своето. Прокуратурата - също. По всяка вероятност - с гарантиране (за колкото е възможно по-дълго време) на нейната самостоятелност като практически безконтролна част на независимата по конституция съдебна власт. Което би и позволило и занапред да контролира политици и бизнесмени, да се рови в сделки за стотици милиони с аргументи, чиято правилност може да преценява единствено самата прокуратура, да бъде над всичко и над всички. В името на тази цел се нагледахме на услужливи решения на Конституционния съд, пресконференции с хвърковатия главен секретар на МВР при всеки грандиозен успех в борбата срещу престъпността, топли отношения с "водещи" школи в наказателното право и процес (като беларуската) и др.

За всички в България е видно кои са носителите на реалната власт и доколко всеки един от тях поотделно има интерес от прилагане на строгите правила на Европейския съюз (ЕС) по отношение дейността на институциите и действителното разделение на властите, законността и правата на човека, интеграцията на малцинствата, функционирането на наистина независим от изпълнителната власт съд и др.

Ясно е, че достойното членство в НАТО и приемането ни в ЕС не могат да бъдат официално и публично оспорвани. Може да се върши обаче това, което най-сигурно и реално да ни отдалечи от тези перспективи. И което надигналите глава духовни (и физически) наследници на обезличилата България комунистическа върхушка и присламчващите се към тях кандидати за нов Отечествен фронт се опитват да сторят със своите традиционни оръжия - демагогията и лъжата. И разбира се - с насилие, облечено във власт. Дори ако трябва да станат националисти, вярващи и най-православни от всички. Нищо, че до вчера са били отявлени и войнстващи атеисти и хулители на национализма от позициите на социалистическия интернационализъм. Важното е отново да контролират живота на другите - това е единственият смисъл на тяхното съществуване. Като винаги се крият зад правдоподобно и убедително звучащ параван - експлоатирания пролетариат, световния мир, православието като част от българската национална идентичност.

И тук отново идва часът на лявата прогресивна журналистика, за пронизващи със своята злост и омраза писания срещу врага, който може (и трябва) да бъде единствено унищожен. Погромът над църковните храмове бе използуван за обявяването на дългоочаквания политически реванш. Убедихме се, че нито за миг не са забравени Павлик Морозов, героите от "Как се каляваше стоманата" или "Повест за истинския човек". Те вече няма от какво да се притесняват. Президентът е техен. "С тях Москва е в труд и в бой" (по-често в боя). Дори Патриархът е с тях, и за всеки случай (за по-сигурно) и руският патриарх е с (над) него. С него пък са беларуският президент Лукашенко, който от своя страна е близък с Милошевич и Саддам Хюсеин…. Те пак са тук и са много….

А ние къде сме, приятели?

*Авторът е председател на "Българско правно дружество"