"Длъжността президент е само протоколна, какво зависи от него, той може само да говори, защото трябва да бъде харесван."
Годината не е 2026-а, а 2012-а. Думите са на министър от правителството на ГЕРБ и звучат като приятелски огън срещу тогавашния държавен глава Росен Плевнелиев, издигнат именно от тази партия. Поводът е тогавашният предстоящ избор на нов главен прокурор – казус, завършил благополучно за властимащите по онова време, но показал, че президентът би могъл да стигне далеч, ако реши да не се ограничава до протокола.
Защо се връщаме към тази история? Не заради това кой на кого какво е казал, а защото въпросът за реалната власт на президента отново е актуален.
На фона на рекордно ниската избирателна активност на първия тур на президентските избори на 25 октомври предстои балотажът на 1 ноември. Вотът се провежда в обстановка на обществено недоволство от цените и доходите, нарастващо международно напрежение и съмнения дали българската външнополитическа позиция отговаря на рисковете пред страната.
Още по темата
В подобна ситуация президентът може да бъде възприеман като противотежест на правителството, като гарант за стабилност или като фигура, която ще промени посоката на управлението. Именно тук се появява основното разминаване: между онова, което гражданите очакват от държавния глава, и онова, което Конституцията и законите действително му позволява.
"Определено има разминаване. От една страна, има граждани, които, дори и да не са запознати в детайли, имат понятие за периметъра на правомощията на държавния глава. Ако щете, популярният израз "представителни функции" на президентството формира едно интуитивно и общо споделено разбиране по въпроса, макар то да има определени ограничения. От другата страна има и немалко хора, които приемат, че президентската институция предоставя възможност за директно влияние върху изпълнителната власт и то за решения, които пряко формират политики по доходи, икономика, образование и т.н. Проблем за обществото са нереалистичните очаквания на гражданите, а за държавата – по-ниското доверие в институциите", казва пред Mediapool Добромир Живков от "Маркет линкс".
Президентът действително не разполага с правомощията на премиера и правителството. След конституционните промени от края на 2023 г. дори възможностите му при назначаване на служебно правителство бяха допълнително ограничени. Но от това не следва, че държавният глава е безсилен.
Той може да върне закон за ново обсъждане, да участва в определени процедури по ключови назначения, да сезира Конституционния съд и да влияе върху публичния дебат чрез позициите си. В някои ситуации може да забави или усложни решение на мнозинството. В други – да му придаде легитимност. А понякога най-голямото му влияние идва не от конкретен указ, а от това, че разполага с национална трибуна и пряка изборна легитимност.
Историята след 1991 г. показва, че ролята на президентската институция зависи не само от Конституцията, но и от самия президент: докъде е готов да стигне, как разбира границите на поста си и дали възприема правителството като партньор, като политически противник или като представител на чужд политически лагер.
През последните години към това се добави още един проблем – все по-видимото превръщане на президентската институция в участник в партийното противопоставяне.
Когато президентът престане да бъде само президент
Според Добромир Живков гражданите, но и политическата класа, все по-често инструментализират фигурата на държавния глава, свеждайки я до участник в политическите противоборства.
"Това донякъде беше наложено като модел и разбиране и от активната опозиционна роля на Румен Радев през неговите два мандата. И не че това е порочно, но измества фокуса от една от най-важните функции на президента като обединител на нацията. Не съм склонен да мисля за загуба на чувство за реалност у политиците, но за ограничаване на смисъла на институцията – да", добавя той.
Още по темата
Тук обаче има и по-съществен въпрос: къде свършва правото на президента да изразява политическа позиция и къде започва използването на институционалния авторитет за изграждане на собствен партиен проект?
Конституцията е категорична по един важен пункт: президентът и вицепрезидентът не могат да участват в ръководството на политически партии. Причината е ясна – държавният глава трябва да бъде надпартиен, а не да използва поста си като допълнителен ресурс в партийна надпревара.
Това не означава, че президентът трябва да мълчи по политически въпроси. Напротив, той има право да критикува управлението, да предупреждава за рискове и да предлага алтернативни решения. Но има принципна разлика между публичната критика към правителството и изграждането на политическа организация, която да се конкурира с останалите партии.
Партийни играчи
В българската практика този проблем придоби особена острота около политическите проекти на Георги Първанов и Румен Радев. През втория си президентски мандат Първанов даде старт на граждански проект и политическо движение АБВ, което през 2014 г. официално се преобразува в партия АБВ. Това бе първото по-сериозно разцепление в БСП. Партията майка обаче бе окончателно разбита през тази година. През януари Румен Радев се отказа от президентския пост година преди края на втория си президентски мандат, по време на който "тайно и полека" бе дал началото на партийния си проект "Прогресивна България".
Малко по-късно той бе приведен в готовност да се яви на парламентарни избори и да спечели пълно мнозинство.
И в двата случая границата между президентската институция и партийното строителство се разми още по време на мандата.
Радев си тръгна от "Дондуков" 2 със съветници и секретари, за които има основание да се смята, че са участвали в изграждането на партийни структури още докато са били на заплата в президентството и са ползвали автомобили, услуги, привилегии и други ресурси на президентската администрация.
И при Първанов, и при Радев, президентската институция бе използвана като стартова площадка за личен политически проект, вместо като място за надпартийно представителство.
Как президентът може да постави властта под натиск
България е парламентарна република. Президентът не ръководи правителството и не определя самостоятелно вътрешната и външната политика. Но историята показва, че държавният глава може да влияе върху управлението и без да разполага с неговите правомощия.
Един от най-ярките примери е 30 август 1992 г., когато президентът Желю Желев отправя остра публична критика към правителството на Филип Димитров. Пресконференцията, останала в историята като "Боянските ливади", се превръща в символ на разрива между държавния глава и кабинета, излъчен от политическата сила, подкрепила и самия Желев.
Президентът обвинява правителството, че се е изолирало и е влязло в конфликт с всички. Шест месеца по-късно кабинетът пада. Това не означава, че президентът сам е свалил правителството, но показва как публичната позиция на държавния глава може да задълбочи политическа криза и да промени баланса между властите.
Още по темата
По-късно Росен Плевнелиев снема доверието си от правителството през 2013 г. след избора на Делян Пеевски за председател на ДАНС. През 2020 г. Румен Радев също обявява, че снема доверието си от кабинета "Борисов 3", а по-късно се стига до масовите протести и общественото недоволство срещу модела на управление, свързван с Бойко Борисов и Делян Пеевски.
И в двата случая президентът не разполага с конституционен механизъм, чрез който едностранно да прекрати мандата на правителството. Но подобни действия са политически сигнали с голяма тежест. Те могат да мобилизират обществено недоволство, да засилят натиска върху управляващите и да задълбочат разрива между институциите.
Казано накратко, държавният глава няма властта да управлява вместо кабинета, но има възможност да оспорва неговата легитимност пред обществото.
Когато протоколът се превърне в инструмент
Понякога президентът може да повлияе на развитието на една криза не чрез публична конфронтация, а чрез отказ да извърши действие, което обичайно изглежда формално.
Такъв е случаят с избора на Венета Марковска за конституционен съдия през 2012 г. След избора ѝ в парламента се разрази скандал заради сигнал срещу нея, чието съдържание и обработване поставиха под съмнение прозрачността на процедурата. Казусът придоби международен отзвук, а Европейската комисия предупреди за възможни последици за оценката на България в областта на правосъдието.
Още по темата
Въпреки призивите да се оттегли, Марковска не се отказа. Тогава президентът Росен Плевнелиев напусна церемонията по полагане на клетва, преди тя да положи своята. Така клетвата не се състоя в предвидения ред и процедурата беше блокирана. Този ход беше безпрецедентен и показа, че дори участие в церемония може да се превърне в решаващ институционален инструмент, когато легитимността на едно назначение е поставена под съмнение.
Сходна, но и различна по същество ситуация възникна през 2019 г. при избора на Иван Гешев за главен прокурор. Президентът Румен Радев отказа да подпише указа за назначаването му след първоначалния избор от Висшия съдебен съвет и върна процедурата за ново разглеждане. ВСС обаче не промени решението си. След повторния избор Радев нямаше друг ход, освен да подпише указа.
Още по темата
Този случай очертава пределите на президентското влияние. Държавният глава може да забави процедурата и да върне въпроса за ново обсъждане, но не може безкрайно да блокира назначение, когато Конституцията и законът не му дават такова право.
Има и обратни примери, в които президентът е логично да поеме роля, която е на ръба на неговите правомощия. Такъв беше случаят със скандала "Цумгейт" през 2017 г., когато бизнесменът Сашо Дончев се оплака от натиск от страна главния прокурор Сотир Цацаров по време на тайна среща, организирана от червения олигарх Георги Гергов. Към онзи момент няма редовно правителство, а служебно, назначено от Румен Радев. Председателят на Върховния касационен съд Лозан Панов призова Радев да създаде специална комисия за разследване на случая. Радев отказа с аргумента, че президентът не е следовател или разследващ орган. На пръв поглед легитимен аргумент, ако изключим някои впоследствие появили се подробности за т.нар. "пловдивски кръг" около Румен Радев и твърденията за ролята на Георги Гергов като негов "кадровик".
Ветото: ограничена власт с реални последици
Един от най-ясните инструменти за влияние на президента е правото на вето. Държавният глава може да върне приет закон за ново обсъждане, но парламентът има възможност да го приеме повторно с необходимото мнозинство.
Макар да не е окончателна забрана, ветото е механизъм за забавяне, преразглеждане и публично оспорване на законодателни решения.
Историята показва, че дори когато парламентът преодолее президентското вето, политическият ефект може да остане.
Още по темата
Първото успешно вето на Георги Първанов е през 2002 г. и се отнася до промени в Закона за биологичното разнообразие. По-късно, през 2010 г., когато ГЕРБ и Бойко Борисов вече управляват, президентът оспорва изменения, свързани с командването на въоръжените сили и социалните права на служителите в отбранителния сектор. След разговори между президента, премиера и синдикатите текстовете са преработени.
Това е пример как президентският натиск може да доведе до промяна, без да се стига до трайна институционална конфронтация.
Друг показателен случай са измененията в Изборния кодекс през 2019 г. Тогава управляващото мнозинство повиши прага за преференциално пренареждане на листите до размера на националната избирателна квота. На практика това затрудняваше значително възможността кандидат да измести водача на листата чрез преференциален вот.
Президентското вето беше преодоляно, но впоследствие парламентът върна предишния праг – 7% от гласовете за листата в съответния избирателен район.
Назначенията и службите: власт, която не се вижда всеки ден
Президентът има роля и при определени назначения в държавата. Той назначава свои представители в някои институции, включително в Конституционния съд и Съвета за електронни медии, и участва в процедури, свързани с други ключови органи.
Това не е маловажна функция. Независимостта и качеството на регулаторите и контролните органи зависят не само от законите, но и от хората, които заемат ръководните им позиции.
Президентската институция има и особено отношение към Националната служба за охрана (НСО). Държавният глава упражнява общо ръководство и контрол върху службата и назначава нейния началник при предвиденото в закона съгласуване с Министерския съвет.
Още по темата
Това прави НСО чувствителна тема не само заради охраната на висшите държавни представители, но и заради въпроса как се използват публичните ресурси и докъде се простира отговорността на институцията, към която службата е организационно свързана.
Наскоро този въпрос отново привлече внимание след шокиращ инцидент, при който охранител на председателката на парламента Михаела Доцова повали на земята Соня Колтуклиева от сайта ПИК.
Върховен главнокомандващ – но не и едноличен военен лидер
Президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили. Самото наименование създава усещането, че той определя решенията за армията и за участието на България във военни конфликти. В действителност правомощията са разпределени между различните институции.
Правителството ръководи и осъществява държавната политика, включително в областта на отбраната, а парламентът има ключова роля при решенията за използване на въоръжените сили и участието им в международни операции. Президентът назначава висшия команден състав по предложение на Министерския съвет и председателства Консултативния съвет за национална сигурност.
Конституцията предвижда и конкретни правомощия на държавния глава при мобилизация и при обявяване на положение на война или извънредно положение, а крайното решение е на Народното събрание. Това обаче не дава на държавния глава общо право еднолично да решава дали България да се включи във военен конфликт или да изпрати войници в чужбина.
Затова предизборните обещания от типа "няма да изпратя български войници" трябва да бъдат оценявани внимателно. Президентът може да изразява позиция и да влияе върху дебата за националната сигурност, но не може да обещава еднолично решение по въпрос, който е в компетентността на други институции.
Това е още един пример за разминаването между политическото послание и конституционната реалност.
Когато консултативният съвет не се свиква
Един от най-показателните примери за разликата между формално правомощие и реално изпълнение е Консултативният съвет за национална сигурност (КСНС), който президентът председателства.
В него участват представители на изпълнителната власт, службите и парламентарно представените политически сили. Съветът обсъжда рисковете пред националната сигурност и има консултативен характер. Законът предвижда заседанията му да се провеждат най-малко веднъж на три месеца, както и при необходимост.
На практика обаче редовността на заседанията често е била проблем. При Росен Плевнелиев имаше периоди на отлагане, а по време на президентството на Румен Радев – още по-големи. Причината беше "войната" между президента и тогавашния премиер Бойко Борисов, които имаха дълги периоди, в които си говорят (или по-точно се атакуват и заяждат помежду си) главно чрез медиите.
Най-показателен е периодът между заседанието дни преди началото на руската пълномащабна война срещу Украйна през февруари 2022 г. и следващото заседание на КСНС през октомври 2024 г.
Още по темата
След встъпването на Илияна Йотова в президентския пост през януари 2026 г. въпросът с липсата на редовност на заседанията на КСНС също остана актуален. Първото насрочено от нея заседание беше през октомври, след инцидент с нападнати от Русия кораби в близост до българските териториални води в Черно море.
Това не означава, че едно заседание на КСНС може само по себе си да предотврати военна заплаха или да промени хода на международен конфликт. Но редовното му свикване е начин институциите да обменят информация, да обсъждат рисковете и да демонстрират, че националната сигурност не е тема, която може да бъде оставена на заден план.
Когато президентът не използва дори този инструмент, въпросът не е само какво може да направи институцията, а и какво избира да не прави.
Защо това е важно точно сега?
Бъдещият президент ще встъпи в длъжност в политическа среда, в която отношенията между държавния глава, правителството и парламентарното мнозинство ще имат съществено значение за стабилността на управлението.
Още по темата
Вътрешнополитическите конфликти, напрежението около решенията на кабинета и различията по въпросите на външната политика поставят президентската институция пред избор: да бъде коректив на управляващите, да търси сътрудничество с тях или да се превърне в постоянен център на политическа конфронтация.
"Широко споделяно е, че президент и правителство от една политическа сила дава възможност за придържането към общи ценности, принципи и конкретни политики в управлението на държавата. Подобно единомислие се възприема като възможност за по-бързо и безпрепятствено постигане на целите. Не са малко и тези, които привиждат в досегашния стил на управление на Румен Радев сигнали за стремеж за повече концентрация на власт и за все по-голяма роля на държавата в обществения и икономически живот до степен, която може да напомня за отминали времена. Това по естествен начин извежда на преден план аргумента за основния демократичен принцип на взаимното възпиране на властите. Презумпцията тук е, че президент и премиер, разполагащ с мнозинство в парламента, могат да бъдат изкушени от ограничаване на отделни свободи в най-широк смисъл", казва Добромир Живков.
По думите му, ако бъдещият президент споделя геополитическата линия на Румен Радев, може да се стигне до по-значимо отдалечаване на България от дневния ред на Европейския съюз и до допълнително сближаване с Русия.
"С настоящия режим в Кремъл това би означавало и по-сериозни рискове за националната сигурност, както вече имахме възможност да се убедим с атаките срещу търговски кораби в Черно море само преди дни", добавя той.
Живков подчертава, че президент с проевропейска ориентация не би могъл сам да промени политиката на управляващото мнозинство. Но разполага с публична трибуна, от която може да представя и аргументира алтернативна позиция, да влияе върху общественото мнение и да поставя въпроси, които иначе биха останали извън дневния ред.
Това е съществена част от ролята на държавния глава в парламентарната република: не да управлява вместо правителството, а да не позволява на управлението да остане без публичен коректив.
Президентът като лидер на нацията
Добромир Живков поставя и по-широкия въпрос за смисъла на президентската институция.
"Мисля, че духът на Конституцията предполага институцията на държавния глава да бъде преди всичко общонационална и надпартийна. И да, президентът може да има значително влияние и в парламентарния живот, освен ролите, които обичайно са най-видими във вътрешната политика като назначения в регулаторните органи, в съдебната система, посочването на служебен премиер, правото на вето, правото на сезиране на КС и т.н. Но президентът трябва да има и ролята на лидер на нацията, който не просто поставя важните въпроси, а формира наистина широк обществен дебат."
Според него именно такава фигура е необходима на България в момент, когато глобалните предизвикателства се наслагват върху поредната вътрешнополитическа битка.
Това е и същинският въпрос пред президентската институция: дали ще използва позицията си, за да защитава принципите на демократичното управление, да поставя граници пред концентрацията на власт и да говори от името на обществото, а не на собствен политически проект.
Защото президентът може да бъде коректив, когато властта прекрачва границите си. Може да бъде посредник, когато институциите са в конфликт. Може да бъде глас на националния интерес, когато партийните сметки надделяват над него.
Но може и да се превърне в още един партиен играч – с висока обществена трибуна, значителен институционален ресурс и претенция да говори от името на цялата нация.
Разликата не е в това колко правомощия има президентът. Тя е в това за какво избира да ги използва.
„Длъжността президент е само протоколна, какво зависи от него, той може само да говори, защото трябва да бъде харесван.“ Годината не е 2026-а, а 2012-а. Думите са на министър от правителството на ГЕРБ и звучат като приятелски огън срещу тогавашния държавен глава Росен Плевнелиев, издигнат именно от тази партия. Поводът е тогавашният предстоящ избор на нов главен прокурор - казус, завършил благополучно за властимащите по онова време, но показал, че президентът би могъл да стигне далеч, ако реши да не се ограничава до протокола. Защо се връщаме към тази история?
Регистрация
Благодарим ви, че четете Mediapool.bg. Регистрирайте се, за да подкрепите мисията ни за независима журналистика и за да имате достъп до над 20-годишния ни архив.
Влезте в своя профил или се регистрирайте безплатно.
- Безплатен достъп до пълния архив.
- Възможност да коментирате във форума.
- Бърза регистрация за специалния ни бюлетин с коментар от журналистите от Mediapool.
За честна и независима журналистика
Подкрепи Mediapool.bg с 5€, за да разчитате и занапред на независима, професионална и честна информационно-аналитична медия.
1 коментар
Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.
Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.
Коментирането под статии изисква от потребителят да спазват правилата за участие във форумите
Прочетете нашите правила за участие във форумите.
За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да серегистрирате.
