Да, господа, в България бият и не само …

(Трябва ли да сме благодарни на управляващите, че са корумпирани)

Да, господа, в България бият и не само …

След като вниманието на европейските институции бе фокусирано върху политическите скандали, протестите и полицейското насилие над мирни граждани и журналисти у нас, в завладените български медии на преден план бяха избутани дежурните глашатаи на правителството, маскирани като социолози, политолози, аналлизатори.1

Поради липса на въображение мозъчният тръст на властта извади от нафталина идеологическото клише от времето на "желязната завеса", според което търсенето на подкрепа от международни институции срещу безобразията на управниците ни е родоотстъпничество и национално предателство.

Част от тази тъпа идеологема е историческият "пример" с Петко Каравелов. Този забележителен държавник е сред малцината български политици от следосвобожденска България, чието име не е опетнено от рушветчийски скандали. През 1887 г. той е арестуван като подбудител на русофилските бунтове в Русе и Силистра. Без присъда е заключен в най-тъмната и влажна килия на Черната Джамия. За разкош в зандана е посетен от Коста Паница и негов авер, с прякор "Робчето". Според историци, Паница се хвалел, че след зверски побой, Каравелов бил насилен и сексуално. Вероятно за този особен принос на Коста Паница към българска политическа история и традиция, днес улици в Перник, София и Банкя носят неговото име. За подобни заслуги на Б. Борисов в Банкя несъмнено ще има улица и с неговото име.

По-идиотска от самата история е интерпретацията на поведението на Каравелов, който, вече на свобода, на въпрос на чужди журналисти, отговаря: "Господа, тук, в България, в нашите затвори не бият". Този отговор, естествено може да е резултат от чисто лични или политически съображения. Не бива да забравяме, че Каравелов четири пъти е бил министър-председател на България, двукратно председател на Народното събрание, три пъти министър на финансите, както и министър на правосъдието, на вътрешните работи и на народното просвещение.

Не открих информация дали култовият отговор на Каравелов е даден, когато неговите Либерална и Демократическа партии са на власт или в опозиция.

Изваден от историческия и личностен контекст, той спекулативно е превърнат в нелепо клише за родолюбие и подражание, удобно на всяка власт и на всеки диктатор. Внушението е пределно ясно. Каквото и да става в милата ни Родина, не трябва да се излагаме пред чужденците.

Дори управляващите да ни бият и изнасилват, ние трябва да търпим, защото те са си наши и ние сме си ги избрали. За Априлското въстание приемаме, че с кръв и сълзи сме спечелили вниманието и симпатиите на великите сили, за да стане възможно Освобождението. Когато обаче трябва да се освободим от наши изедници, загърбили дълг и чест, търсенето на подкрепа дори от европейските ни съграждани и от общностните институции, призвани да бранят правата на всички европейци, е укоримо. Примерът с Каравелов е много близък с опълченската съпротива на "родолюбиви" традиционалисти срещу мерките за закрила от домашно насилие.

Според тях, държавата не трябва да се намесва в патриархалното българско семейство, дори когато юначни български мъже, най-често надлежно въоръжени, доказват мъжеството си като малтретират и убиват жените и децата си.

Подобен пример беше даден неотдавна и от земеделския министър Десислава Танева. Тя публично съветваше земеделски производители да не се оплакват от нередности и злоупотреби с европейски средства, защото финансирането ще бъде спряно. Тези примери илюстрират дълбоко вкоренената култура на управленско двуличие, която е в основата на фасадната демокрация у нас и на съществуващата паралелна (дълбока) държава. Пред чужденците България трябва да е правова държава с разделение на властите и свобода на словото. За българите държавата функционира на родово-общинни и раннофеодални принципи на управление и разпределение на благата. Заради това, заради провинциалния ни комплекс "да не се изложим пред чужденците", повече от век след гаврите с Петко Каравелов, полицията ни бие без причина по улици и по площади. Децата ни биват задържани в полицейски зандани без право на адвокатска защита. Политически противници на съседен сатрап са отвличани от нашите служби и предавани на произвола на диктаторския му режим в разрез с българското и европейското право.

Затова е важно да се защитаваме със всички средства, когато държавата ни малтретира физически и политически. Когато пленените национални институции не работят в интерес на хората, гражданите могат да се самоорганизират за отпор, както и да търсят помощ от европейските институции срещу завладяната ни от бандити държава. Няма нищо по-нормално ние, като граждани на Европейския съюз, както и представители на опозиционни партии и медии, да търсят подкрепа от институциите на Обединена Европа за съхраняване на общи ценности като върховенството на правото, доброто и почтено управление.

Ето защо, пишейки за Петко Каравелов, е добре да помним не горчилката от позора в Черната Джамия, а мисълта, с която той заслужава да остане в историята: "Най-добър лек, ако не за всички, то за повечето злини, е свободата".

След Доклада на ЕК от 30.09.2020 г. се появи и нова "иновативна" опорка, отличаваща се с екстремен цинизъм. Според нея, "ендемичната" корупция в България е исторически и културно обусловена, което я прави неизбежна и непреодолима даденост, част от националната ни идентичност. Понеже сме формирани под вековното влияние на византийска, османска и руска управленска култура, за разлика от протестантския морал на Северна Европа, при нас правата на човека и честното управление не са на почит. От екрана на националната телевизия ни беше обяснено, че сами сме си виновни за корумпираното управление, тъй като предпочитаме да решаваме проблемите си с рушвети, а не по законов ред.

Тъй като самите ние сме корумпирани, харесваме и изпращаме във властта себеподобни. Ето защо колкото и оставки да има, колкото и избори да провеждаме, ние сме орисани да избираме корумпирани политици. При това културно наследство и при този манталитет е възмутително да не харесваме покварените си управници, а като стиснати протестантски "джендъри" да очакваме добро и честно управление.

Въпреки че би следвало да сме обръгнали на политическа арогантност, бруталният цинизъм на твърдението, че народът развращава своите управници, предизвиква "испански срам". Този израз, който май няма общо с Испания, означава срам от поведението на други. Архетипно това е срамът на дървото ("ispa" от иврит), от което е направен кръстът, на който е разпнат Христос и/или на което се обесва Юда.

Като юрист с тридесетгодишна практика знам, че пътят към българското правосъдие често може да бъде сравнен с Via Dolorоsa към Голгота. Три десетилетия правосъдната ни система целенасочено е изграждана от управляващите, така че да не предоставя бързо, независимо и честно правосъдие. Противното би застрашило тяхната недосегаемост и безнаказаност, които те приемат като пожизнена привилегия. Макар да не сме протестанти, като нормални хора, повечето от нас несъмнено биха избрали законния и морален път за защита на правата ни, ако този път беше толкова ефективен, колкото въздесъщият рушвет.

Вижте само как глутницата високопоставени прокурори мълниеносно се мобилизира и реагира, когато усеща мириса на много пари в казуса "Осемте джуждета", след като преди това месеци наред рутинно е спала. Вярно е, че корупцията е двустранен процес, но несъмнено интересът на получаващите корупционни бонуси от налагането и укрепването на тази поведенческа и манталитетна култура е много по-голям от този на даващите. Затова именно те имат и интерес да представят корупцията като безалтернативна, като наш "първороден грях", който трябва да изкупуваме доживотно, с търпение и унижения, срамувайки се от тяхното падение.

И докато нашите управляващи ни обвиняват за тяхната поквара, в Германия повече от два века се предава историята за мелницата на Гревениц, построена през 1738 г., на хълм с лозя над Потсдам. Няколко години по-късно, близо до мелницата започва строеж на резиденцията "Сан Суси" на пруския крал Фридрих-II-Велики. Кралят се дразнел от вида и шума на мелницата. За да се отърве от нея, той предложил на мелничаря да я купи. Когато Гревениц му отговорил, че мелницата не се продава, ядосан Фридрих го заплашил, че като крал може да я конфискува, без да му плати нищо. В историята е останал отговорът на мелничаря: "Несъмнено, Ваше Величество, това лесно бихте могли да направите, ако, казано с Ваше позволение, в Берлин, нямаше съд." И сега мелницата е там, до входа на "San Souci".2

Затова и сега в Германия нямат грижи с правосъдието, а ние живеем в мрачната готика на Любена и осемте джуджета.

1 Изписването на думата "аналлизатори", в някои случаи с две "л", е по идея на Тони Филипов, д-р "Reduta.bg"

2 Историята е разказана увлекателно и детайлно от адв. Валентин Брайков в "Грамада" и в сп. "Адвокатски преглед".

Споделяне

Още по темата

Още от Анализи и Коментари