Да мразиш Америка

Да мразиш Америка

На 12 септември 2001 г. главният редактор на Le Monde Жан-Мари Коломбани написа прочутото изречение “Днес всички ние сме американци”. Три години по-късно изглежда, че всички ние сме антиамериканци. Враждебността към САЩ е по-дълбока и по-широка, откогато и да е през последните петдесет години. Често се привеждат доводи, че западноевропейците се противопоставят на американската външна политика, защото мирът и благоденствието са ги размекнали. Но Съединените щати се сблъскват с равностойни нива на антиамериканизъм и в Турция, Индия и Пакистан, а ни една от тези страни не е богата, постмодерна или пацифистка. Като изключим Израел и Великобритания, днес няма друга държава в света с устойчиво проамериканско мнозинство.

В нашата постидеологическа епоха антиамериканизмът запълва празнотата, оставена от споминали се системи от вярвания. А в политиката на настоящия ден той се е превърнал в мощна и може би най-опасната тенденция. Американската хегемония си има своите проблеми, но ако светът инстинктивно се опълчи срещу САЩ, той ще е по-малко мирен, по-малко партньорски, по-малко благосъстоятелен, по-малко отворен и по-малко стабилен.

Разбира се, антиамериканската вълна отчасти е предизвикана от настоящата политика на администрацията на Буш и не по-малко важно - от нейния стил. Подкрепата за Съединените щати драматично падна, откакто Буш стъпи в Белия дом. През 2000 г. например, 75 процента от индонезийците се определяха като проамерикански настроени. Днес повече от 80 процента са враждебни към Чичо Сам. На въпроса защо не харесват САЩ хора от други страни без колебание отговарят: заради Буш и неговата политика. Но дълбочината и мащабът на явлението подсказват, че то е много по-голямо от Буш. Та нали терминът “свръхсила” прозвуча за първи път от устата на външния министър на Франция, когато описваше Америка на Бил Клинтън, а не на Джордж У. Буш!

Възходът на антиамериканизма дължи нещо и на геометрията на силите. Съединените щати са по-могъщи от всяка държава в нашата история, а концентрацията на мощ означава беда. Другите страни са свикнали да се групират, за да уравновесяват господстващата суперсила. През цялата история разни държави са се съюзявали, за да побеждават разни хегемонии – от Хубсбургите през Наполеон, през Кайзера Вилхелм, та до Хитлер.

Списание Външна политика (Foreign Policy) e водещо американско издание за глобална политика, икономика и идеи, основано през 1970 г. от Самюъл Хънтингтън и Уорън Дамиън Маншъл. FP е издание на The Carnegie Endowment for International Peace (Вашингтон). Да направи външната политика интересна за неполитици е основната цел на Foreign Policy. Негови читатели са представители на бизнеса и държавната администрация в над 90 страни. През април т.г. списанието започва да излиза и на български език, като комбинира тежестта на авторите на американското издание с 30% оригинален български анализ. Българското FP е съвместно издание на Центъра за либерални стратегии и Economedia, издател на вестниците Капитал и Дневник.

Повече от петдесет години САЩ водиха ловка дипломация и успяваха да парират този очевидно неотменим закон на историята. Американските правителства прилагаха сила по общо взето доброкачествен начин, като работеха чрез международни организации, създаваха условия да се разгръща отворена система за търговия, която да помага на другите да се развиват икономически и осигуряваха международни помощи за страните в нужда. За да подчертаят, че не са заплаха, САЩ редовно изразяваха уважение и дори почит към много по-слаби страни. Администрацията на Буш обаче грубо обяви американската сила и пренебрегна международните институции и съюзничества; така тя смъкна завесата от десетилетия дипломация и разкри, че сдържаността е била самоналожена: стана ясно, Америка може да върви сама. Защо трябва да се изненадваме тогава, че останалият свят ненавижда това неравновесие и търси как да сложи препятствия по пътя на Америка?

Не по-малко важен двигател на антиамериканизма по света е идеологическият вакуум. Политологът Франсис Фукуяма беше прав, когато отбеляза, че рухването на Съветския съюз означава и разпад на големия идеологически дебат как да се организира икономическият и политически живот. Повече от век сблъсъкът между социализма и капитализма бе създавал политическия дебат и бе формирал политическите партии и дневния им ред в целия свят. Победата на капитализма остави света без идеология на недоволството, без систематичен набор от критически идеи за света такъв, какъвто е.

А за идеологии на недоволството винаги има пазар – те позволяват на хората извън конюнктурата да се съотнасят към света. Обикновено те възникват като реакция на доминиращата реалност в света. Така през последните двеста години възходът на капитализма и демокрацията създаде идеологии на съпротивата отляво (комунизъм, социализъм) и отдясно (краен национализъм, фашизъм). Днес доминиращата реалност в света е мощта на Съединените щати, които я прилагат особено агресивно. Антиамериканизмът се превръща в мироглед, в начин хората да се ситуират в живота. Той е нагласа, надхъврляща политиката и навлизаща в икономическите и културните предели. Така например в неотдавнашните избори в Бразилия, Германия, Пакистан, Кувейт и Испания, САЩ се превърна в елемент от предизборните кампании. Във всички тези страни съпротивата срещу американската сила спечели гласовете. В много други национализмът се дефинира отчасти и като антиамериканизъм: можеш ли да се изправиш срещу свръхсилата?

Много се изписа за това какво могат да направят Съединените щати, за да се пресече или обърне тази тенденция. Но нека погледнем и от другия ъгъл. Да си представим един свят без САЩ като глобален водач. Дори да не вземем предвид находчивия и много интелигентен сценарий за хаоса на английския историк Найъл Фъргюсън (публикуван в броя от юли/август, 2004 г. на сп. “Външна политика”), светът със сигурност ще изглежда зловещ. Твърде много са проблемите, в решаването на които САЩ се явяват ключов организатор на всеобщото добро. Някой трябва да се тревожи за тероризма и разпространението на ядрено и биологично оръжие. Сигурно има страни, които настръхват от американската политика, но кой друг е готов да тормози, заплашва, ласкае и подкупва държави като Либия, за да я принуди да се откаже от тероризма и да закрие програмите си за производство на оръжия за масово поразяване? За войната срещу тероризма, търговията, СПИН-а, неразпространението на ядреното производство, реформирането на ООН и предоставянето на чуждестранни помощи, американското водачество е въпиещо необходимо.

Изкушението да върви по собствен път ще е най-силно за Европа, единственият друг играч с ресурси и традиция да изпълнява глобална роля. Но ако Европа определи ролята си като по-различна от тази на Съединените щати – по-внимателна, мека или каквато и да е, - ще направи ли света по-стабилен? Целите на САЩ и Европа съвпадат по повечето проблеми. И двете сили искат мирен свят без тероризъм с отворена търговия, растяща свобода, цивилизовано поведение и етичност.

Ако Европа очертае свой курс, само за да се разграничи от Съединените щати, глобалните усилия ще се разпилеят на парчета, независимо дали в областта на търговията, неразпространението на оръжия за масово поразяване или Близкия изток. Европа е твърде неконсолидиран, за да постигне целите си без САЩ; тя може само да направи така, че американските планове да не успеят. А резултатът от подобно нещо ще бъде свят на мътна бъркотия, вечно на ръба нерешените проблеми да ударят с катастрофална разрушителност. Вместо триумф, ще бъде разгром – за Европа, за Съединените щати и за света.

* Фарид Закария e главен редактор на международното издание на сп. Нюзуик и автор на “Бъдещето на свободата: нелибералната демокрация у дома и навън” (“The Future of Freedom: Illiberal Democracy at Home and Abroad”, New York, W.W. Norton & Co., 2003).

Споделяне
Още от Свят