Да притихнем и да тъгуваме, а не да мъдруваме

Всички, които сме способни да съпреживяваме страданието, сме потребни

Да притихнем и да тъгуваме, а не да мъдруваме

Моля да ме извините, че ще говоря тогава, когато трябва да се мълчи и да се тъгува - обилно и напоително, и безутешно, заедно с онези, които са разкъсвани от опустошаваща тъга, защото са загубили безвъзвратно нещо, което осмисля живота – някой, когото са обичали, някой, на когото са дали най-ценното, което човек може да притежава и да даде другиму – любовта си; онази Любов, която някои наричат Бог или Искрата, с която се случва чудото на зачеването и с която идваме на този свят...

Да притихнем и да тъгуваме, а не да мъдруваме.

Мъдруването е за онези, които не могат да останат в тъгата, да се потопят в нея, да ѝ позволят да ги изпълни изцяло, догоре и да ги удави в себе си, да хълцат в отчаяната невъзможност да си поемат глътка въздух, задушени от всепроникващо преживяване на отчаяние и безнадеждност.

Да притихнем и да смирим гордостта си, брутално фрустрирана от неспособността ни да разберем и проумеем свят, в който се случват невъзможни неща, които разумът ни не е способен да разбере, да се откажем от амбицията да мислим немислимото, да разбираме изначално неразбираемото.

Такова невъзможно и немислимо нещо е обстоятелството, че продължаваме да сме живи, когато всичко в нас е в руини, когато онова, което дава смисъл на съществуването ни – любовта, с която сме дарили някого, си е отишла, заедно с него... Когато сме опустошени от немислима загуба, когато всичко онова, което сме ние, е в разпад от челния сблъсък на познатото и мислимото, с непознатото и немислимото…

Смъртта! Смъртта на любим човек, с когото умираш и ти, но въпреки това продължаваш да си жив… Жив, но всъщност мъртъв!

Как се мисли и говори за сюреалното, за отвъдното, за трансцедентното?! Ами не се мисли и не се говори. Преживява се!

Затова е важно да притихнем и да оставим страданието на страдащите да ни изпълни и така, съпреживявайки го с тях, да ги облекчим, като поемем част от непосилното им страдание, което ги разпада, да го споделим с тях, но и помежду си!

Защото всички, което сме способни да съпреживяваме, сме потребни. За да отнемем част от деструктивния потенциал на страданието, което е несъвместимо с живота, което убива, ако трябва да се изстрада в самота.

Така че, приятели мои, да се съберем през душите си, да запалим свещ вътре в себе си, но и в храма на нашия Бог, да сведем смирено глава, да се помолим и да страдаме…

Да страдаме, без да се разпадаме, защото сме заедно и това ни помага да усетим, че още има в нас и около нас от онова, което сме загубили – Любовта, която осмисля живота.

Да скърбим и страдаме солидарно с жертвите, защото това е начин да произведем от онази идеална субстанция, наречена любов, от която живите, но опустошени от мъка близки се нуждаят, за да останат с нас и един ден да са способни отново да дават любов на другите.

Отново заедно с нас!

*Mediapool препечатва текста от Фейсбук страницата на автора.

Споделяне

Още от България