Да се радваме, че някой имаше куража да бъде Шарли

Независимо от цялото ни смело говорене как свободата ще победи, сатирата сега замлъква

Да се радваме, че някой имаше куража да бъде Шарли

"Je ne suis pas Charlie. Аз не съм Шарли, не ми достига смелост". Така започва коментара си кореспондентът на "Файненшъл таймс" Робърт Шримсли, като напомня, че по целия свят и разбира се, в Тиутър, хората изразяват солидарност с убитите журналисти от сатиричното списание "Шарли ебдо", с изписани бели букви на черен фон "Аз съм Шарли".

Емоционално и морално аз съм изцяло в тази колективна демонстрация – но в действителност аз и почти всички, които декларират своята солидарност, не са Шарли, защото просто не им достига кураж.

Ръководителите на това издание бяха много, много по-смели от повечето от нас; безумно, абсурдно и – в светлината на варварския им край – безразсъдно смели. От този вид невъзможно смели хора, които действително променят света. Както отбелязва Бърнард Шоу, "благоразумният човек се адаптира към света, докато неблагоразумният човек упорито се опитва да приспособи света към себе си", поради което "целият прогрес се дължи на неблагоразумните хора".

Журналистите от "Шарли ебдо" бяха "неблагоразумни" и влязоха в битка, която като цяло бе отредена за полицията и службите за сигурност.

Лесно е да се прокламира солидарност след тяхното убийство и е затрогващо като видиш такъв колективен отклик. Но накрая – както в толкова много други случаи на хаштаг активизъм, например кампанията #bringbackourgirls за похитените нигерийски ученички – той няма да промени нещата, освен че ще се почувстваме по-добре. Някои излязоха по улиците, но повечето от онези, които назоваха себе си Шарли, направиха това от безопасността на акатунта си в социалните мрежи. Не ги критикувам, че са поискали да направят това; но просто не мисля, че повечето от нас са заслужили това право.

Много, ако не и болшинството журналисти, ще се самоцензурират; ще се въздържат да публикуват изображения, за които знаят, че могат сериозно да застрашат тях самите или техните организации – а и след събитията тази седмица трудно могат да бъдат обвинени за това.

Компаниите имат задължение да се грижат за своя персонал, а хората имат задължение да се грижат за себе си и своите семейства.

Освен това има резонен стремеж за въздържане от ненужни оскърбления; но би било нечестно за повечето писатели и карикатуристи да твърдят, че със същата готовност биха биха иронизирали пророка Мохамед, както и Исус. Не бих одобрил факта, че медиите се страхуват да пускат дръзки карикатури за пророка, но наистина ли искам да има такава карикатура в която и да е моя статия?

Независимо от цялото ни смело говорене за това как свободата ще победи и как сатирата не може да бъде заставена да замлъкне, сатирата сега замлъква.

За да си Шарли, трябва да си готов да се противопоставяш на реални смъртни заплахи и огнестрелни атаки; да упорстваш, както застреляните журналисти, изправен пред патентованите рискове за твоя живот, докато работиш под полицейска защита (сред убитите има двама полицаи). Да продължаваш да публикуваш карикатури и шеги, знаейки, че ще раздразниш хора, на които им трябва много малко, за да убиват. Твоят живот и страховете ти за твоето семейство да са ти по-малко скъпи, отколкото абсолютният принцип на свободата. Да си толкова решен да се бориш с фашизма на фундаменталистите, че да продължиш да публикуваш, докато всяка рационална мисъл ти говори да спреш.

Тези хора не бяха само сатирици. Те бяха борци за свобода, които умишлено агитираха противника, знаейки, че това може да е смъртоносно.

Всяка година десетки журналисти загиват, а още повече са ранени, като репортерстват от най-опасните места по света, като отразяват бруталност, военни престъпления и несправедливост. По данни на "Репортери без граници", миналата година са загинали 66 журналисти – всеки трети от тях в Сирия и Украйна. Тези хора и колегите им, които са имали късмета да оцелеят, могат да претендират за смелостта да бъдат Шарли – макар че дори и те едва ли биха се осмелили да са толкова предизвикателно провокативни, а повечето от тях, което е напълно правилно, полагат всички усилия да минимизират риска за себе си.

Но останалите от нас, като мен, които седят безопасно в офис в Западна Европа – или всички онези от останалите професии, които никога не биха и помисляли да поемат риск като този, който тези френски журналисти поемеха всекидневно – ние не сме Шарли. Ние просто се радваме, че някой е имал куража да бъде.

Споделяне
Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Вярвате ли на приказката на Божков за Али Баба и подкупите към управляващите?