Да спрем ли разширяването?

Изпитанието на иракската криза раздели Европа на два лагера. Въпреки достойните за уважение усилия на гръцкото председателство да спаси образа на евросъюза, на извънредната среща на Европейския съвет беше приет документ, изразяващ общата позиция на европейските лидери по иракския въпрос. По необходимост обаче този документ е незначителен, не бива да се лъжем в това. Истината е, че при първата голяма дипломатическа криза на 21 век, маските бяха свалени. Зад символа на синьото знаме с 15-те позлатени звезди съжителстват две лица на Европа - атлантическо и европейско. Прословутата декларация на 8-те, в която се обещаваше безусловно следване на САЩ, постави в групата на "атлантиците" Великобритания, Испания, Италия, Португалия и Дания, както и трите "отличнички" сред страните-кандидати /Полша, Унгария и Чехия/.

На противоположната страна застанаха Франция, Германия, Белгия, Люксембург и Гърция, който оформят петорката на "европейците". Холандия и четирите неутрални държави не взеха страна в спора. Един ден след разпространяването на декларацията на 8-те, 10 от бившите комунистически страни, на които предстои в кратко или средносрочен план да се присъединят към ЕС, се хвърлиха да помагат на атлантическата Европа. Те демонстративно поставиха американския военен щит пред стремежите си за присъединяване към ЕС. Така брюкселска Европа се оказа обкръжена от вашингтонска Европа.

Казусът Ирак послужи като индикатор за кризата и разкри, както никога до този момент, неща, които нееднократно бяха отбелязвани. Европа е едновременно фракция на западния свят и автономен полюс. Сред държавите-членки има такива, които са повече западни, отколкото европейски и такива, които са повече европейски, отколкото западни. От почти половин век насам Франция пое ролята на ръководител на фланга на индипендистите. Може да се направи заключението, че изпитанието, възникнало по повод иракската криза, може да бъде изтълкувано в два аспекта. На първо място, то раздели Европа на две, или по-точно казано, разчлени на части нейния корпус, разпращайки сърцето ѝ на едно място, а главата - на друго. И двете части на тялото мечтаят за самоопределение, а тялото в своята съвкупност работи за разширяването си. На второ място, на преден план излиза едно непознато до този момент явление. Става дума за зараждането на една политическа Европа, която започва да отстоява някаква своя независимост и собствена идентичност. Иракският лидер Саддам Хюсеин и американският президент Дж. Буш станаха неволните кръстници на тази "нова" Европа. В същото време, много е важно новата Европа да не бъде задушена от атлантическите тенденции в ЕС. В тази връзка тя ще бъде изправена пред едно голямо предизвикателство - огромната част от общественото мнение на Стария континент да се обяви против войната, т.е. против подчиняването на Европа на САЩ.

Британският премиер Тони Блеър, испанският премиер Хосе Мария Аснар и италианският министър-председател Хосе Мария Аснар лично ще понесат последиците, защото стремежите на всеки един от тях да се превърне в първия председател на един стабилен и обновен Съвет на ЕС през 2004 г., ще се окажат застрашени от подкрепата им за американската политика. Освен това се очертава и друг един сценарий. Като се вземе предвид факта, че 10-те държави, които трябва да бъдат приети в ЕС през следващата година, държат повече на солидарността си със САЩ, отколкото на проекта за обединена Европа, тогава в името на какво трябва да бъде ратифициран договорът за тяхното присъединяване? Гласувайки отрицателно в Европейския парламент, Франция би могла да блокира разширяването. Ако този процес ще бъде израз на отстъпление пред Буш, защо да го улесняваме?

* - Авторът е политически коментатор на левия френски в. Либерасион

По БТА