Да убиеш миналото*

Уважаеми дами и господа съдебни заседатели,

Позволявам си, съгласно чл. 205, ал. 1 и 2 от Наказателно-процесуалния кодекс на Република България, да се възползвам от правото си на последна дума, преди почитаемият съд да се оттегли на съвещание, за да постанови присъдата. Преда да започна обаче, позволете ми да заявя, че ще се откажа от правото си на обжалване: първо, защото Вашата присъда с почти пълна сигурност ще бъде потвърдена, и второ, защото смятам, че отмяната ѝ е в ръцете на един съвсем друг съд. /…/

И така, срещу мен бе повдигнато обвинение в убийство на част от Миналото. Вече беше неоспоримо доказано от почти всички развити и веществени доказателства, а и аз нито за миг не съм отричал: да, признавам се за виновен в това убийство. Без да моля за снизхождение, ще изложа само някои от обстоятелствата, свързани с мотивацията ми и с предисторията на деянието, които по чисто обективни причини са убягнали от вниманието на уважаемия господин следовател. /.../

Уважаеми господин съдия,

Роден съм на малко парче земя, където историята няма особено значение. Всъщност, ако си помислим, тя няма кой знае какво значение за хората извън големите градове. Та в родното ми място хората просто си гледаха работата и не ги интересуваше, че съседът им говори с жена си например на румънски. За мен самия не беше нищо страшно или пък срамно с хлапетата от махалата да говоря на един език, а с баба си и с дядо си - на друг. Никога не бях си задавал въпроса дали е полезно да се изучава езикът, а покрай него - да се влезе и в културата на някоя съседна страна, тъй като за мен това си беше съвсем естествено. Дори, ако трябва да бъда искрен, в тези първи мои години българският език съвсем не беше от силните ми страни. Наричах Дунава "ръу", а дядо си - "буникул", и това никому не пречеше. Най-малкото, защото не бях единствен. Само че, след известно време, трябваше да напусна това идилично място.

Защитникът ми изтъкваше много умело развода на родителите ми като главна причина за моята нервна нестабилност. Уверявам Ви, единственото значимо нещо, от което въпросният развод ме лиши, беше тъкмо двуезичната среда на моето детство. Заведоха ме да живея на други места, където разбрах, че "влах" е мръсна дума, също като "циганин", "турчин"... Разбира се, изобщо не можех да схвана защо става така. От малък ме бяха научили кои са лошите неща и какво не бива да правя, за да бъда добро момче. Сега всички ми казват, и често доста грубо, че трябва да забравя много думи, с които до вчера бях наричал както всекидневни предмети, така и много скъпи спомени. Трябваше например да престана да наричам баба си по бащина линия "буника", а просто баба. Да, ама в моето съзнание баба беше майката на майка ми, която си е българка. Сякаш късаха от мен един по един спомените ми. Защото да ядеш "пъйне" и "брънза" не е същото като да ядеш хляб и сирене. И двете са вкусни, но не е хубаво да ти оставят само едното.

Най-после, когато тръгнах на училище, разбрах защо трябва да забравя за половината си живот. Имаше едно голямо нещо, наречено Минало, което нашата учителка наричаше и история, и то искаше всички да правят така. Това нещо не се уморяваше да разказва за това какви гадости са си правили народите в нашия край от света и защо трябва да продължат да си ги правят. То разказваше понякога и хубави приказки, но големите хора никак не ги харесваха и наблягаха на лошите. Оказваше се, че ние сме окрадени, ограбени, онеправдани от всичките си съседи, които са хищни и обожават да действат подмолно срещу нас. Ние сме "лъвове, титани", а останалите - "съюзници-разбойници".

Бях ужасен. Според Историята половината ми род беше съставен от продажни интересчии, чиято основна задача е да съсипват и разстройват България. И колкото и да се опитвах да обясня, че тъкмо "буника" ме е учила да казвам "Аз съм българче", никой не искаше да ме чуе. Понеже очевидно бях в по-слаба позиция, тогава се поддадох на натиска. Забравих един език, повтарях, когато се наложеше, като папагал за непримиримите вражди между България и нейните съседи, които непрекъснато са искали и още искат да я унищожат. И тогава си обещах, че като порасна, ще направя всичко възможно, за да видя дали това е истина и ако не е, дали то може да се промени.

Минаха години. Пораснах дотолкова, че можех пак да се върна в онова селце, където бях прекарал голяма част от детството си. Когато отидох там, бях, макар и за кратко, един от най-щастливите хора на света. Хората бяха същите. Пред къщи играеха дечурлига, които си подвикваха отдавна забравени думи. А те, думите, се връщаха на буйни потоци в главата ми и скоро аз пак можех да говоря с тях.

Това не ми стигна. На неколкостотин километра на изток Югославия се разпадаше с много кръв. Исках да знам защо. Исках да знам например дали като стана войник някой няма да ме прати да убия приятеля си от махалата, само защото не му харесва това на какъв език говори. Седнах да чета. Хванах изкъсо онова голямо нещо, миналото. Научих сръбски. Четях, слушах и пак не разбирах. Стана така, че попаднах на писаното от Иво Андрич. Видях човека, роден между няколко култури, които дълго ги е наблюдавал и се опитва да ги примири. Неуспешно. Той е просто човек, а историята си играе с епохи.

И реших да напиша моя собствена история на това буре с барут, върху което живеем. Научих гръцки, стигна се даже до там да си изкарвам хляба с тези си знания. Залегнах над турския. Не забравих и българската гледна точка, нито това, че на запад от нас непрекъснато, ту тук, ту там, умират хора. Трябваше да осъществя искрената клетва на едно дете, да разбера защо става така, да се опитам да го предотвратя. Тогава омразата ми към това Минало, част от което сееше много голяма омраза, придоби чертите на план за действие. Никой не може да промени Историята. Може само да я прави, но не и да я променя. Разбрах, че зловредната част от миналото всъщност е онази, която е различна от двете страни на границите. Щом говори по различен начин за едни и същи събития, значи тя просто не е вярно. Фалшива е. Промъкнала се е в Историята по нечий злодейски замисъл, за да сее смърт и раздори. И понеже е шарена, почти като американски филм, пълна с онеправдани жертви и неустоими спасители, тя привлича всички - от обикновения човек до политика, от когото зависи да поддържа добри взаимоотношения със съседите.

След дълги проучвания открих точната си цел в толкова голямата История. Проучвах навиците ѝ, къде обикновено се крие, какви жертви си набелязва, кой я храни, за какво я използва. И тогава пристъпих към действие.

Убийството извърших без угризения, което предполагам е утежняващо вината обстоятелство. Както вече заявих, готов съм да понеса определеното от почитаемия съд наказание.