Да живее Царят ( Но той е мъртъв)

В нито една съвременна конституционна монархия не е допустимо регентът, дори той да е бивш, да прави каквито и да било политически изявления: това е не само негово законово задължение, но и всеобщо прието правило, престъпването на което обикновено предизвиква обществена загриженост и медиен шум. В нито една страна в момента членуваща в Европейския съюз -- а от петнайсетте, седем са монархии -- с изключение на Франция, където президентът се избира пряко и има конституционно определени екзекутивни правомощия, държавният глава, или претендиращият за този пост,

не се включва в политиката на деня

В някои съвременни монархии (например Великобритания) дебатите за и против формата на държавно устройство периодично стават доста чуваеми, обикновено по време на криза или вследствие на дворцов скандал. В други -- Дания, Швеция, Холандия -- те почти отсъстват. Кралете и кралиците изпълняват представителната си функция и осигуряват онова, което техните поданици схващат като приемственост на традицията и национална емблематичност, без да казват ни дума за делата на изпълнителната власт. Ако го направят -- те трябва да престанат да бъдат държавни глави. И най-невинните изречения на Датската кралица в новогодишното и обръщение обикновено стават новина на първа страница на другия ден, защото коментаторите спорят дали тя е престъпила

конституционната си рамка на необвързан с политиката монарх,

насърчавайки развитието, например, на хуминатираните стойности (а може би има нещо против рестриктивната имиграционна политика?)или на системата за опазване на околната среда (означава ли това, че тя подкрепя въвеждането на нови екологични данъци?). Един от случаите, станали вече христоматийни, се отнася до покойния белгийски крал Бодуен, който запази католическото си достойноство в средата на 1990-те като абдикира за един ден, в който избраният от населението парламент гласува за либерализиране на аборта.

В този смисъл, основавайки политическа партия ( името и програмата ѝ наистина нямат значение),

бившият български цар престъпи най-важната линия,

която разделя демократичните от абсолютните монархии. От цар в изгнание, той се превърна в обикновен гражданин: от тук нататък -- поне ако това се случеше на Запад -- хората щяха да започнат да го третират на базата на политическите му идеи и реалните му възможности да ги възпроизведе в обществото, а не от гледна точка на произхода му. Както се казва, Бог да прости царя!

Но голяма част от българите казват точно обратното: Да живее царят! От своя страна политическите коментатори преценяват апелите му като чист популизъм: красиво звучащи, но нереални фрази. И двете страни имат право, всяка от своята гледна точка.

Естествено е, че един бивш цар, който иска да започне да се занимава с политика за пръв път, трябва да се опита да направи това въз основата на най-общи категории, които да му осигурят популярност. Абстрактните му искания за незабавно повишаване на жизнените стандарти, за обединение на нацията, и за борба с корупцията са музика за ушите на стотици хиляди бедни, изнервени и обезверени българи, които смятат, че през последните години на относително решителни реформи, провеждани -- наистина неравно и с грешки, но все пак действащи -- от правителството на ОДС, на тях лично не им е била дадена адекватна възможност да се реализират и да подобрят живота си. Доведени до мизерия от прехода, недоволстващи срещу очевидно луксозния живот, който живеят много от техните избраници, невиждащи перспектива в непосредственото бъдеще, те са готови да повярват на някои отвън, когото те

смятат за чист и неопетнен от корупция и политиканство.

Очаровани от изискания стил на царя и от неговата лична харизма, които са в рязък констраст с поведението на необучените в Public Relations български политици, роялистите се смятат за такива защото възприемат бившият монарх като спасител. А това, което той издигна като своя платформа, всъщност, е прегледно семпличко.

Едва ли има политик по света, на Изток или Запад, който да иска обратното

Едва ли някой се опитва да бъде избран с искания за понижаване на жизнения стандарт, разединение на нацията, и засилване на корупцията.

Откак българският монарх в изгнание започна да се връща в родината си, неговите амбиции за възстановяването му на престола нарастват. През годините на комунизъм, когато самото споменаване на името Симеон II, можеше да те вкара в затвора, бившият цар периодично издаваше манифести и разпространяваше комюникета, които бяха сравнително добре познати след малката българска емигрантска общност. В условията на многопартийни демокрация на монархът в изгнание бе дадена възможност да говори открито и направо на тези, които искат да го слушат и които държат в ръцете си изборните бюлетини.

Най-непосредственият акт, който подтикна Симеон II да основе политическата си група, е неотдавнашното (спорно) решение на Конституционния съд, което му отне възможността да се кандидатира за държавен глава. Решен да преследва идеалите си, Симеон се оттегли, и сега се появи с политическата си формация. Може би в лицето на конституционната забрана бившият монарх е преценил, че

пътят към престола минава през парламента?

Историята познава и такива случаи: Зог I, бащата на албанския крал в изгнание Лека, прави точно това. От министър-председател през 1922-24, той става президент (1925), а след това е избран за цар (1928). Историята има лошия навик да се повтаря на Балканите, понякога като трагедия, понякога като фарс.