Дългото сбогуване

Дългото сбогуване

Западногерманците отдавна претръпнаха и не изпитват никакви емоции към отнемания от доходите им всеки месец, 16 години наред, данък „Солидарност с бившата ГДР”.  До 1997 г. той възлизаше на 7,5 % от данъка върху брутната заплата, след дълги дебати от 1998 г. е „само”  5,5 %. Солидарността в приходите от данъка означава годишна „инвестиция на данъкоплатеца” за източните немски провинции за 2006 г., само от служащите във Федералната република, от над 10 милиарда евро.

Но въпреки всички усилия, политически заклинания и рецепти, Източна Германия не се възстановява.

И това не се дължи непременно на опустошителния характер на комунизма. Той се проявяваше най-малко именно в ГДР – витрината на соцлагера. За разлика - държави от бившия Варшавски пакт се справят сами и самостоятелно изстрадаха прехода си успешно – Словения, Чехия, Унгария, Полша, Балтийските държави нямаха своята капиталистическа половина. Която да ги тегли и демократизира насила.

Проблемът с източните немски провинции е комплексен. Той съществува най-вече поради едно обстоятелство. След като нямаше друг опит в световен мащаб, освен с национал-социалистическа Германия, то и към бившата ГДР се приложи онзи опит, вследствие на който ФРГ просъществува след Втората световна война. Благодарение на вноса на демокрация и с необходимата „политическа педагогика”, по думите на Айзенхауер, Западна Германия бе адаптирана и възпитавана след 1945 г. от Съюзниците в западните сектори десетилетия наред.

Друг елемент на този опит е митичният план „Маршал”. Но тази успешна пропагандна митологема се отнася всъщност само за средния и дребен западногермански бизнес. Онова, което мотивира действително икономическия бум през 1950-те и 1960-те във ФРГ, е формулата за реинвестиране на национализираното от евреи и противници на националсоциализма имущество. Тя се изразява в раздробяването на национализираните предприятия и банки на жертви на Холокоста. В изпирането непосредствено след 1945 г. и през 1950-те на милиарди райхсмарки от осребреното имущество на загиналите в Холокоста и заграбеното имущество от окупираните територии.

Сценарият силно напомня онзи на прехода след 1989 г. в комунистическите държави

Икономиката и политиката се владее от бивши СС и партийни функционери на режима, от техни приближени, роднини, новоизлюпени политикани и съмнителни търговци. На големите фирми като БМВ, Круп, Мерцедес и др. изходът на войната не се отразява зле -  те са забогатели с неплатения труд на затворници във военните години и за около едно десетилетие сменят само профила на производството си успешно в цивилните условия. Никога не били икономически слаби, в немските фирми от 1950-те текат огромни инвестиции от западните им и близкоизточни партньори. Паралелно легализират като фирмена собственост погълнатите при национализацията фирми на еврейски конкуренти. Банките и спестовните каси преживяват най-големия си разцвет – те никога не връщат кървавите стотици милиони райхсмарки, отнети от еврейските полски, чешки и унгарски банкери, търговци, дребни и крупни собственици, които националсоциалистическа Германия ограбва. Малко от пазаруващите днес във веригата „Карщад” знаят, че фирмата е на загинали в Холокоста еврейски търговци, за чието никога невърнато и некомпенсирано имущество наследниците още водят дела (които едва ли ще спечелят някога).

Германските следвоенни партии (включително леви и комунистически), учрежденията, администрацията, учебните висши заведения, съдебната система - без изключения не са лустрирани пълноценно и имат за членове множества бивши нацисти. Които оценяват новата обстановка бързо и се приспособяват в нея успешно, често правейки главоломни кариери.

Към нацистите подходът на западните съюзници е педагогически и в известен смисъл умишлено мек

Нацистите са под контрол, те се адаптират добре, тъй като са загрижени за собственото си бъдеще в цивилна среда. Приоритет са Студената война и международния системен комунизъм – семплата логика зад този мек подход към остатъчния националсоциализъм се задържа до края на 1960-те. Когато именно липсата на рефлексия върху тоталитарното минало, оневиняването на Холокоста и толерантността спрямо заелия място във всички обществени и икономически сфери нацистки функционер водят до протестите на студентите през 1968 г., до преосмисляне на статуквото и оттеглянето на канцлера Кизингер през 1969 г. – бивш висш НСДАП-функционер. ФРГ е изправена 25 години след войната пред крайнолеви радикализирани маси младежи не просто заради силата на комунистическата пропаганда. Тя е намерила естествена почва, поради непромененото статукво, липсата на лустрация и толерирането на постнационалсоциализма с всички негови особености - трезви са оценките на симпатизанти на движението, скъсали с крайно лявата доктрина.

Аналогични процеси в бившите източни държави в годините на преход, забавиха или доведоха до метаморфози на демократизирането.


Дори в Германия, която беше третирана като образцов пример за работа върху тоталитарното комунистическо минало, действителността се оказва съвсем различна. След демитологизирането на управлението на канцлера Кол и краха на Шрьодеровото управление, 18 години след падането на Стената, беше свалена и маската на германската Служба за работа с архивите на бившата Държавна сигурност на бившата ГДР. През юни месец това е темата, която владее немското общество и сериозните медии. Пропагандираната като образец Служба се оказва в дълбока криза. Главните обвинения към нея са от разследващи журналисти, либерални политици и от съюзи на репресирани.

За последните 15 години

Службата за работа с архивите на ЩАЗИ по-скоро е прикривала, отколкото разкривала мрачното минало на ЩАЗИ

Разследвания, публикувани в „Зюддойче цайтунг”, коментирани в „Ди Цайт” и при телевизионни дебати и подиумни дискусии показват, че  в Службата работят много повече бивши служители на ЩАЗИ от официално оповестените. 56 бивши служители на ЩАЗИ, които в момента работят в службата, занимават в специален доклад от 114 страници и немския Бундестаг. Шефката на службата Мариане Биртлер, свикнала с медийно ухажване, е съкрушена. И агресивна – тя не е свикнала да бъде критикувана и вижда комплот срещу себе си в „журналистическите сензации”. Сензация са детайлите от този доклад действително. Докладът разкрива, че още по времето на предишния шеф на службата д-р Йоахим Гаук бивши държавни служители на бившата ГДР систематично са получавали предимство при назначаване на работа именно в тази служба.  „Служителите на ЩАЗИ се разбирали значително по-добре с чиновниците, дошли от Западна Германия, отколкото с някогашните правозащитници от бившата ГДР”, са аргументите. Вследствие на тази вътрешнослужебна политика представители на репресираните и правозащитници са били изтласкани съвсем в периферията. 15 години се крие от немската общественост фактът, че още при създаването на Службата за архивите, една група от над 50 бивши висши офицери от ЩАЗИ изцяло иззема охранителните дейности.

Всъщност, и до момента началникът на охраната и неговите шестима заместници са от тази група висши оперативни ЩАЗИ-функционери.

Докладът разкрива, че още по времето на мандата на д-р Йоахим Гаук както германската общественост, така и Бундестагът „умишлено са били заблуждавани за броя на бившите служители от ЩАЗИ, които работят в Службата”. Според цитираните данни, многократно са били подавани неверни информации, а тази практика продължава и до днес. „Ди цайт” информира и за разнородни съмнителни дейности, с които Службата за работа с архивите на ЩАЗИ периодически е натоварвала бивши офицери от ЩАЗИ, сред които са и опити да се манипулира политическият живот в страната, най-вече в източните провинции на бившата ГДР. Немският изследовател Торалф Щауд констатира, че „настроението в Службата от години е на точката на замръзването”. Не е тайна, че остават глас в пустиня апелите на някогашните източногермански правозащитници да се обърне сериозно внимание на Службата, която”все по-целенасочено през изминалото десетилетие пречи на опитите да се преосмисли миналото на ГДР”. Юрген Фукс е източногермански дисидент и бивш сътрудник на службата, който посвети немската общественост в книгата си „Магдалена”, в  тайните и релаността на ”кафкианското всекидневие” в Службата за архивите на ЩАЗИ.

Горчивият опит със Службата, дългото сбогуване и с това тоталитарно минало в Германия

са следствие на щраусовата политика в прехода към бившите комунистически елити. „Тя позволи успешната им интеграция, тя ги оформи като настоящи фактори, които все още определят как да се прочита миналото на комунизма” - заключението на Юрген Фукс е вярно. При всички критики обаче се игнорира фактът, че своеобразно интерпретиране на закона за защита на личните данни във ФРГ възпрепятства разкриването на досиетата на ЩАЗИ. Защото достъп до досието на най-дребния доносник става с негово уведомление - и ако липсва разрешение за разкриване на самоличността му,  тя остава филтрирана или скрита. Копията на документи, до които съществува достъп, съдържат множество маркирани с черно полета, където би могло да се прочете името на агент или доносник ХУ, не позволил да се разкрие конспиративното му амплоа. Онова, което Юрген Фукс пропуска да отбележи също, е, че тази политика има своите традиции в миналото на ФРГ - и тя бе пренесена пагубно в настоящия казус с комунистическите служби и функционери не само в Германия.

Западните демокрации игнорираха горчивите уроци на постнационалсоциалистическа Западна Германия и дългия, труден и непълноценно извървян път на денaцификация. Те толерираха и насърчаваха трансформацията на старите елити в посткомунистическите държави. Онези общества, които възприеха този модел и чиито опозиционни партии се оказаха посредствени политически маргинали, ще се съобразяват с условията на неговата порочност дълго време.

Още по темата
Още от

Какво се крие зад истерията с "отнемането и продаването на деца"?