Дали Симеон ІІ е слушал Висоцки?

От десетина дена в България цари една еуфорична възбуда, която беше предизвикана от изказване на френския външен министър Юбер Ведрин. Френският мистър заяви буквално: "Питам се дали не трябва да помислим за неудобствата от оставането извън Съюза на две преговарящи, макар и по-бавно страни (България и Румъния)? Няма голяма практическа разлика между това да се вкарат 10 или 12 страни в ЕС. И освен това, да се оставят София и Букурещ извън ЕС, може да създаде в бъдеще нестабилни перспективи за района".

Без да се спираме на максимално условната формула, която избра Ведрин, безспорен е фактът, че дипломат от неговия ранг не прави случайни изказвания. Така че е добре да се опитаме да разберем какъв е точният смисъл и цел на заявената по този начин френска позиция.

Едва ли има много хора в България, които да не искат, ако може още утре, да станем пълноправни членове не Европейския съюз. За всички тях изказването на Ведрин дойде като един много окуражителен знак. Вместо през далечната 2007 или дори 2010 година, ЕС започна да изглежда по-близък и всички си поискахме отново

да бъдем заедно с другите бивши членове на СИВ

С какво сме по-лоши от тях, си казаха наум мнозина от нас. Така изглеждат обаче нещата, ако гледаме на процеса на разширяване на ЕС от София и забравим, че той засяга целия континент и сблъсква най-разнообразни и противоречиви интереси. Най-грубо те могат да се рационализират в светлината на това, кой какво губи и какво печели от разширяването на ЕС в тактически план.

Печелят тези, които имат развити икономически връзки със страните-кандидати. В този случай потенциалните пазари на новите членове са привлекателно поле за експанзия на по-развитите западноевропейски икономики. В тази група попадат по-богатите европейски страни и на първо място Германия и Холандия.

Въпреки общото политическо съгласие, че ЕС трябва да приеме нови членове, не са малко страните, които биха предпочели да отложат и да забавят този процес. Това е съвсем разбираемо поведение, което се диктува от факта, че някои от сегашните членове ще трябва да делят европейските субсидии с новите бедни източноевропейски членове. Това са по-бедните страни от южната част на EС, в които има големи групи гласоподаватели, които оцеляват икономически благодарение на субсидиите на ЕС. Преди всичко става дума за земеделските производители, които освен, че ще трябва да делят субсидии с други, ще се сдобият и с конкуренти на общия вътрешен европейски пазар на селскостопански стоки. Лидер в тази група страни е Франция, следвана от Италия. Съвсем южните европейски страни, които често се сочат като ревнуващи новите източноевропейски страни, не са им изявени конкуренти поради различните климатични структури на селскостопанското им производство.

Има, разбира се, и други страни, чиито икономики традиционно не са насочени към източноевропейските страни и бихме могли да наречем безразлични или слабо ентусиазирани от процеса на разширяването. Сред влиятелните страни в ЕС в тази категория безспорно попада Великобритания. Тези "икономически неутрални" страни могат да дадат предимство в позицията си по разширяването ЕС в Източна Европа на други свои чисто политически интереси, които дори може и да не се там.

Освен сегашните членове на ЕС, от разширяването му, разбира се, са засегнати и страните-кандидати, които единодушно се стремят колкото се може по-бързо да влязат в ЕС.

Нека обаче се върнем към конкретния повод- френската позиция, че в ЕС е по-добре да бъдат приети едновременно 12 члена.

Сегашната процедура на приемане изисква от страните-кандидати да изпълнят определени условия и критерии от правен, икономически и политически характер. Изпълняването им обаче не гарантира автоматично влизане в ЕС. Напълно е възможно, дори изпълнили предварително обявените критерии, страните да почакат пред вратата на ЕС. Предвид различните потенциали на страните-кандидати е съвсем ясно, че те няма как да синхронизират подготовката си.

Налагането на политически подход за приемане на нови членове изглежда привлекателно, но единственият начин, по който може да се реализира, е да се

замрази процедурата по присъединяването на по-напредналите страни

и те да изчакат изоставащите. Само така може да се реализира идеята за едновременно приемане на 12 страни. Ако бъдем реалисти, трябва да си дадем сметка, че поставянето в една група на страни като Кипър и Словения на единия полюс и Румъния на другия, може да доведе до пълно блокиране на процеса на разширяване за дълго време. При това блокиране относителната разлика между тъпчещите нетърпеливо пред вратата на ЕС няма да се измени много и бедните ще продължат да бъдат на опашката.

Източноевропейските страни още не са се сблъскали пряко с главния политически проблем на ЕС- въпросът за неговото политическо и икономическо преструктуриране. Ако те останат пред вратата на ЕС, този процес ще завърши без тяхното участие. Забавянето на разширяването може да даде време за такова преструктуриране на Европейския съюз, че в момента, когато новите страни бъдат приети най-после, просто

да няма вече значителни субсидии, които да се разпределят

За България е много по-изгодно през следващите години, в решенията за преструктурирането на ЕС да участват гласовете на страни със сходни, макар и по-малки, икономически и политически проблеми.

Въпреки съперничеството помежду им, допирните точки между България и Чехия, например, са много повече, отколкото между България и някоя от развитите европейски държави. Разликата е очевидна, дори ако вземем за пример такава страна "евроентусиаст" като Холандия.

Няма ясни знаци, че зад френската идея за групово членство има нещо повече от опит за печелене на време, през което сегашните членове да решат някои от вътрешните си проблеми без да се затрудняват и забъркват допълнително с 10 нови члена. Когато тези временни проблеми бъдат преодолени, отличниците от Централна Европа пак ще влязат преди България в ЕС. Освен, че ще си спечелим отмъстителната омраза на тези, които ще ни винят за пропуснатите ползи, ние пак ще трябва да изчакаме ЕС да "смели" новите държави. Нужните за това 5 години не се съкращават с отлагането на началната дата.

Идеята на Ведрин има още една много неприятна скрита страна. България пак е поставена в една група с Румъния.

Това е двойно губещ избор

За да се разбере лесно разликата, този път като никога в наша полза, трябва да напомним, че Румъния все още не е решила проблема с безвизовото пътуване на гражданите си в страните от Шенгенската зона. Ние вече свикнахме с това и го имаме като даденост, но си заслужава да се припомнят усилията, които бяха положени, за да може българските граждани да пътуват свободно. Причината Румъния и досега да не получила право на свободно пътуване, не е само в това, че не са напечатали нови паспорти. В очите на западноевропейците Румъния с населението си от 22 милиона изглежда изключително рискова страна, която и сега ги залива с просещи деца, които разтягат акордеони пред лъскавите витрини на Шан-з-Елизе. Чакането пред вратата на Европа в тази компания, не е много стимулиращо.

Принципна позиция на предишното българско правителство беше да се прилагат индивидуални критерии при оценка на кандидатите за европейско членство. Декларацията на приветствие, която днешния министър- председател отправи към идеята на Юбер Ведрин е ясен знак, че сегашното правителство се отказва от този подход. Дали е в интерес на европейската кауза, е въпрос на преценка, но че не е в интерес на България, май вече е ясно на всички.

Скромната декларация на министър-председателя Сакскобургготски сигурно означава, че той насочва усилията си към външнополитическата област. Това не е много учудващо, защото правителството има нужда да реализира някакъв успех. Дасегашният опит на българските правителства сочи, че успехите в чужбина са по-лесни.

И това наистина е така, но само когато стратегията е вярна, а не когато търсенето на успех на всяка цена и за вътрешна употреба, е двигател на действията.

Навремето Висоцки пееше "Начинаем бег на месте - среди бегушчих первых нет". Интересно, дали в Мадрид през 80-те е могло до се купят негови плочи?