Държавата-бавачка и насилието над човешкото тяло и свобода

Възможно ли е да се посочи моментът на възникване на държавата-бавачка?

Ако в термина влагаш смисъла на ”държавата на благосъстоянието”, отговорът е доста сложен, защото политическите власти имат функции по отношение на благосъстоянието от много отдавна.

В античния свят, по време на Римската империя и по-древните държави, основна функция на държавата е била да предоставя "безплатно” т.нар. пшеничени кукли¹, зехтин, хляб, с цел задоволяване на елементарните потребности на гражданите. Има достоверни исторически свидетелства, че до XIII в. в цялата Византийска империя, например, всеки, който е могъл да докаже, че е гражданин на Константинопол, е имал свободен достъп до олио и зърно от складовете на империята.

По време на Средновековието в Европа, както и в много други части на света, тази практиката на политическите власти спира и помощта за бедните преминава в ръцете на църквата. В ислямския свят е постигнато чрез т.н. za'khaat, частна благотворителност, която е задължителен жест, нещо като задължението по своя воля да се грижиш за майка си...

Да, така е. Това е един от петте стълба на исляма – едно от петте неща, които мюсюлманите трябва да правят през своя живот. И по този повод ислямските правници са много ясни в тълкуването на този обичай: независимо от факта, че държавата може да събира даренията, милосърдието е всъщност доброволно, защото Бог не се интересува от принудителната благотворителност, а само от искрено доброволните дела.

И тълкуването на милосърдието в исляма много прилича на християнското разбиране.

Всъщност, да, да… Tова е едно разбиране, така е в другите религии.

До XIX в. или поне до края на XVIII в. в повечето части на света подкрепата за бедните не се прави от държавите, а от недържавни институции с недържавни средства като църквата, благотворителни организации и други. Но в края на XIX в. започва разрастването на съвременния тип "държава на благосъстоянието”.

Мисля, че преломният момент е през 1873 г., когато канцлерът Бисмарк въвежда задължителните държавни осигуровки за здраве и старост. Това на практика е и рождената дата на съвременната социална държава.

Спомням си книгата на Джеймс Бартоломю "The Welfare State We’re In“². В нея той описва историята на национализацията на манастирите по време на управлението на Хенри VIII и обяснява как лишаването на манастирите от функцията да се грижат за болните, бедните и бездомните води до сериозни социални и икономически проблеми чак до времето на кралица Елизабет, а и след това.

Това е истина. В резултат през 1603 г. е въведен "Закон за бедните“. Той гласи, че всяка енория в страната има отговорността да предоставя определени облекчения за своите бедни. Всъщност това е еднa изключително лоша система още от самото ѝ начало. Не на последно място, защото законът се опитва да ограничи местенето на хората от бедни към по-богати енории, затова се появяват и законите за местоживеенето, които буквално забраняват на хората да търсят работа там, където тя се предлага, а трябва да останат да живеят в енорията, в която са родени.

Бедните хора, които имат желание да намерят възможности извън родното си място, са били ограничавани от закона, който изисква те да бъдат бити с камшик, заклеймени и изпратени обратно в родната им енория. Ясно е, че законът често не се е спазвал. Но системата очевидно не е била добра в какъвто и да било смисъл, нито като права на човека, нито като стопанска дейност.

Впоследствие ситуацията става доста лоша. В края на XVIII в. и началото на XIX в. e приета т.нар. система на Спин и Хамлин (назована по имената на авторите на закона – б.р.). Tя променя вековната традиция да се субсидират ниските заплати по решение на магистратите (определящи специфичните закони на областта). Промяната е, че парите в брой, които получават нископлатените работници, зависят по много сложен начин от цената на хляба. Към края на 1820-те години в някои части на Англия почти 40% от населението зависи от тези помощи. Положението на практика става абсолютно катастрофално.

В резултат през 1834 г. парламентът напълно реформира системата с изменения в Закона за бедните. Нововъведенията гласят, че състоянието на всеки, който получава помощи за бедност, трябва винаги да бъде по-лошо от това на най-нископлатения работник. Понижава се прага на правоимащите. С други думи всеки трябва да има стимул да работи.

И за да се получат помощи за бедност, кандидатът е трябвало да започне работа в институция, която я предоставя, т.нар. “workhouses”. Премахва се възможността за живот от подаяния от местните данъкоплатци. И цялата система на субсидиране на заплатите, която е поддържала нивата на доходите ниски, разбира се, се проваля.

И през 1910 г. във Великобритания е въведена система, която копира модела на Бисмарк?

Да, през 1910 г. от Лойд Джордж с т.нар. "народен бюджет³”. Бюджетът всъщност е от 1909 г., но в крайна сметка е приет през 1910 г. Той въвежда задължителното осигуряване за здраве и безработица. Тази държавна политика се разраства неимоверно с приемането на Доклада на Лорд Беверидж през 1942 г. и в следвоенния период от правителството на лейбъристите през 1946 г., когато вече се учредява съвременната социална държава⁴.

Все пак обаче, идеята търпи известни промени оттогава, защото първоначалният замисъл на "държавата на благосъстоянието” е копие на модела на Бисмарк. Тя се основава на принципа на събиране на осигурителни вноски от държавата, и когато гражданите трябва да получат обезщетения в случай на безработица, болест или поради навлизане в пенсионна възраст, тези обезщетения са пропорционални на вноските, които самите те вече са направили. Около 1970 г. британската социална държава като повечето социални държави в Европа и в Северна Америка се отдалечи от този модел на осигурителна система и се трансформира в старата система на социални плащания, зависеща от множество критерии като, например, колко деца имате. Това са фискални трансфери.

И сега тези трансфери се осъществяват не на основата на права, не на основата на реално направените вноски, а на основата на нуждите. И е доказано, че този подход е крайно деструктивен, защото отваря т.нар. капан на бедността: ако имате нисък доход или ако сте например безработен и започнете нископлатена работа, губите социалните помощи. Т.е. получава се, че при започването на работа вие сте де факто обложен с пределен данък от над 90%.

В една от твоите статии, мисля от преди десет години, говориш за генезиса на "здравния фашизъм”. С какво той се различава от "държавата на благосъстоянието”?

Това е нещо различно. Налице е връзка, при която, ако държавата предоставя здравни услуги, тогава всички разходи по лечението, независимо дали болестта е възникнала по обективи или субективни причини, са за сметка на данъкоплатците. Това се възприема като основание държавата да регулира поведението като тютюнопушенето например или режима на хранене, или това дали правиш физически упражнения или не... Може Вие по собствен избор да живеете нездравословно, но отново лечението Ви ще се заплаща от данъкоплатците.

Но не това е първоначалният генезис на здравния фашизъм. Бих определил възникването му във времето преди укрепването на държавата на благоденствието. Основната идея на здравния фашизъм е, че в известен смисъл Вие принадлежите на държавата, и по този начин Ваше задължение е да бъдете толкова продуктивен и полезен на политическата общност, колкото може да бъдете. Това означава, че Вие в действителност не контролирате собствените си житейски избори и правителството има отговорност да поддържа здравето Ви, без значение дали искате или не. Също така не трябва да можете да направите това, което Ви харесва, защото ако вземете решения, които увреждат вашето здраве, това означава, че ще сте по-малко продуктивен.

Идеята всъщност датира от Прусия, но също така е била развита и в Швеция. В исторически план идеята е много стара, всъщност от XVIII век. Тя е разширена безмерно в съвременния свят, където правителствата се стремят да регулират неща като начина ни на хранене, тютюнопушенето, здравословното ни състояние като цяло, избора на начин на живот, физически упражнения и други подобни, за да направят своите граждани – както те си мислят – по-здрави.

Политиката на нацистките доктори да премахва "непригодните” – тя продължение ли е на тази традиция и, ако да, привнася ли някакво ново качество в системата или просто е естествено вътрешно развитие на първоначалната идея?

В известен смисъл тя е присъща на оригиналната идея, но е останала прикрита в периода между двете световни войни, когато накрая намира пълния си израз. И това не е само в Германия. В Съединените щати повече от 30 щата, например, през 30-те години на миналия век въвеждат закони, които насилствено стерилизират "непригодните" граждани. В Швеция това се случва до неотдавна, до 70-те години. През 1921 г. в Обединеното кралство възниква голямо обществено движение за въвеждане на драконовски мерки за принудително стерилизиране на "непригодните“. За щастие в британския случай лейбъристите са силно против това и само съпротивата на Лейбъристката партия попречва на движението на придобие политическа тежест. Така че нацистите се оказват всъщност най-крайният и опасен случай от по-широкия спектър на прояви на здравен фашизъм в междувоенния период, които надживяват края на Втората световна война в много части на света, като например Швеция.

В такъв случай идеята за регулиране на тютюнопушенето или пък на употребата на алкохол поначало е странна. Телата на хората принадлежат на самите тях, а не на държавата, пък и държавите нямат нищо общо със създаването на деца и с възпроизводството на "телата“. Защо тогава, противно на всяка логика, забраните за тютюнопушене, както и регулациите на храненето и консумацията на алкохол са толкова популярни? До такава ли степен са популярни, че обикновено биват приети без всякаква съпротива?

Това са два отделни въпроса.

Първият въпрос тук е: защо се обосновава такъв подход? Иначе казано, каква аргументация се ползва като оправдание, че тези въпроси попадат в сферата на държавното управление?

Мисля, че аргументите са няколко. Първият е, че течения политически интелектуалци отхвърлят твоята теза, че ти притежаваш тялото си. Те не приемат този възглед. Според тях човек е изцяло обществено животно. В някакъв смисъл те вярват, че нашите телата и житейските избори са предмет на обществено разглеждане и следователно представляват и политически проблем. На тази основа е изграден цялостен интелектуален конструкт.

Друго допускане, което, мисля, произлиза от медицинските среди, е идеята, че здравето е почти безкрайно ценно благо. Затова не може да съществува размяна между здравето и другите блага – от типа на удоволствие, забавление, възбуда или каквото и да било друго. Реалността, разбира се, е съвсем различна, ако съдим по всекидневните решения, които хората правят. Тези, които избират да пушат, очевидно избират да дадат приоритет на удоволствието да пушат, както и на ползите от пушенето, най-вече във вид на, ако щете, спокойствие, над грижата за здравето си в по-дългосрочна перспектива.

При все това много хора, особено лекарите, смятам, по очевидни причини, твърдо отстояват тезата, че здравето е стока, по отношение на която не важат обичайните съображения. И оттам съответно почти всякакви действия са оправдани, стига да целят подобряване на здравето и обезкуражаване на поведението, което вреди на здравето.

Последната част от оправданието е аргумент, основан на икономическото поведение: хората невинаги правят разумен избор. Следователно дори и да изберем да пушим или пък да следваме нездравословна диета, ние всъщност не искаме това. Всъщност искаме да правим нещо съвсем друго, но сме прекалено слаби, за да го направим. При това положение, ако държавата ни принуди да правим нещо друго, то това друго нещо се явява и нещото, което всъщност искаме да правим. Така се извежда и последният аргумент.

В България се изказва и друг аргумент – пушачите например се смятат за "гратисчии“ в системата на здравеопазването.

Това е стара теза, мисля посочих за какво става дума. При положение, че налице е здравна система, предоставена от държавата, аргументът е, че ако сте пушач, създавате разходи за останалата част от обществото, и следователно налагането на правила върху вас е въпрос на политически интерес.

В много от случаите данъците, плащани от пушачите, надвишават с много разходите на здравната система за болести, свързани с тютюнопушенето. Освен това, ако пушите или пък се занимавате с другите неща, които водят до ранна смърт, спестявате на държавата огромни суми пари във вид на пенсии.

Тук обаче има още един въпрос, за който и ти намекна – защо, независимо от аргументите на лекарите или пък на политиците, които се занимават с това, хората търпят подобни мерки? С други думи защо например ирландците, народ по природа непокорен, покорно се съгласиха, когато им наредиха, че вече не могат да пушат на закрито? Мисля, отговорът тук се крие във властта и легитимността на съвременната държава като цяло. Тук освен това важи и "личният ефект“ – общо взето никой не иска да бъде онзи, който се противопоставя на закона и понася наказанието за това. За да бъде отхвърлен даден закон, трябва да се стигне до масово неподчинение. Тук, мисля си, личи колко е голяма всъщност тежестта на съвременната социална държава. Хората може и да мърморят срещу законите, могат дори и да се оплакват, но трудно натрупват смелост да не им се подчиняват.

Същият закон функционира много добре в Турция, при положение, че Турция е туристическа страна с повече или по-малко либерална бизнес среда.

Мисля, че повратната точка бе приемането на аргумента за пасивното пушене, който от своя страна няма особена научна обосновка, но нека не навлизаме в подробности, понеже той дава власт на непушачите, които считат, че и тяхното здраве е изложено на сериозен риск и следователно в затворени помещения не бива да се пуши. Мисля, че фактите, поддържащи тези твърдения, са по-скоро изключения, но въпреки това те промениха изцяло природата на аргументите. Мисля, че ако някъде бяха опитали да въведат забрана за тютюнопушене преди аргументът за пасивното пушене да стане общоприет, щяха да срещнат много повече съпротива. Когато се появи този аргумент обаче, изчезнаха основанията за съпротива.

Стигнахме до последния ми въпрос. Различни организации и инициативи се опитват да се противопоставят на тези действия на социалните държави и на "здравния фашизъм“. Пример за такава е FOREST⁵, на която съм член и за която ти понякога пишеш. Доколко са успешни техните опити?

Не се радват на успеха, който би трябвало да имат. Постигат определени успехи, доколкото мобилизират известни групи хора – това, което не успяват да направят, е да повлияят на големия обществен дебат. Изправени сме, мисля, пред два проблема. Първият е, че за тях се мисли като за нечии говорители, защитаващи специфични интереси, в частност интересите на тютюневата индустрия.

Другият проблем е, че с всеки от проблемите се борим по отделно. Спомням си, че когато моят приятел, вече покойният Крис Тейн беше ръководител на FOREST, постоянно убеждаваше спонсорите на организацията, че не бива да се говори само за тютюнопушенето. Би трябвало да се говори също така и за алкохола, за храненето, би трябвало да се говори за здравето като цяло. Донорите обаче не искаха. Идеята е, че докато всеки един от тези отделни проблеми се разглежда като отделна вселена, а не като част от по-голям проблем, който обхваща всички опити на здравния фашизъм и политическите елити да контролират житейския избор на хората, то тези опити ще са успешни.

С хората ще се разправят един по един. Това е типичен случай на "всички трябва да се държим заедно или всички ще увиснем поотделно на бесилото”⁶. Или както се казва: "Когато дойдохте, за да вземете евреите, не се оплаках, понеже не съм евреин“. По същия начин, "не се оплаках, когато дойдохте за пушачите, понеже не съм пушач; не се оплаках, когато дойдохте за пияниците, понеже не съм пияница, и така нататък“. Затова считам, че за да бъде успешна съпротивата, трябва да бъде по-обща, а не да се съсредоточава върху отделните случаи.

Освен това необходимо е да се изгради широка база на финансиране, а не да се разчита само на индустриите, които пряко понасят щети от забраните. Има нужда от широко финансиране и активност от страна на хората, които ценят свободата и независимостта на личността и се противопоставят на идеите на колективизма и прехвърлянето на отговорността на някакво свръх-общество, контролиращо всичко, което хората правят в живота си.

Мислиш ли, че това би могло да се превърне в ключова тема на либертарианското движение?

Мисля, че трябва да бъде, понеже това е най-опасната зона, в която държавната власт се опитва да вземе превес в момента. Това ще даде на социалната държава способност да се меси в сфери от живота на хората, за които преди не се е мислело, че спадат към политиката. Както вие предположихте, след 40-50 години е възможно държавата да реши да се занимае с това какви храни ядете или пък какъв тренировъчен режим спазвате. Повечето хора, включително повечето социалисти, биха се отвратили и уплашили от такава идея. Именно по тази причина това е изключително опасно развитие на събитията, понеже големи сфери от живота, които преди са се считали за изцяло частни, сега се политизират.

Това очевидно се случва като следствие на други важни проблеми от типа на данъчно облагане, вземане на решения, конституционни задължения на правителствата и подобни.

Да, така е. От чисто прагматична гледна точка, ако искате да пропагандирате дадени идеи, то това са реални проблеми, които са свързани пряко с живота на много хора, и следователно могат да станат канал за излагане на идеите на независимостта, индивидуализма и личната свобода пред хора, които не се влияят от икономическите примери, понеже не се интересуват от материята или пък ги намират прекалено сложни. Те биха погледнали много по-сериозно на аргумента, че държавата ги спира да пушат или да пият.

*Бележките по текста са на редактора д-р Красен Станчев.

¹"Пшеничените кукли” са нарицателно за безсмислени подаръци. Но етимологията идва от първобитен жътварски обичай, основан на вярване в тотема, духа на пшеницата, обикновено олицетворяван от възрастна жена. Куклите, изплетени от стръкове на пшеница или ръж, се смятали за пазители на плодовитостта на земята до следващата жътва. Тези кукли според вярванията имат и магическо благотворно влияние върху младите, но все още неомъжени жени. Някъде към средата на 1 век пр. н. е. куклите започват да се раздават от консули и императори. Смята се, че към втори век от нашата ера поне 20% от гражданите на Рим са получавали държавна субсидия във вид на хляб и зърно. – б.р.

²Виж: James Bartholomew, The Welfare State We're in, London, Politico’s, 2004, повече за книгата може да се прочете тук: http://www.thewelfarestatewerein.com , тя е на разположение и на читателите на библиотеката на ИПИ.

³Дейвид Лойд Джордж тогава е министър на финансите. Бюджетът е разработен в сътрудничество с Уинстън Чърчил – министър на търговията. „Народният бюджет” въвежда прогресивното данъчно облагане в Обединеното кралство, което преди това е присъствало в британската фискална традиция само по изключение за финансиране на войните с Наполеон Бонапарт. По-подробно за „народния бюджет” виж: http://en.wikipedia.org/wiki/People's_Budget.

⁴През 1942 и особено след известната реч на Уинстън Чърчил "След войната” (21 март 1943 г.) във Великобритания има широк политически консенсус по предложените от Уйлям Беверидж политики.

⁵“FOREST” e абревиатура, която означа “Freedom Organization for the Right of Enjoying Smoking Tobacco”.

⁶Известна реплика (игра на думи) на Бенджамин Франклин, произнесена при подписването на Декларацията на независимостта на САЩ (4 юли 1776 г.). На английски: “We must all hang together, or assuredly we shall all hang separately”.