Държавата на КПКОНПИ и законодателната милиционерщина – ІІ

Адв. Георги Атанасов

На прага сме. На непостижимото. Ще превърнем в правна реалност това, което св. Тома Аквински е отказал дори на Господ да променя миналото. Не с машина на времето. Със закон или по силата на неконтролируем от съда акт на КПКОНПИ (Комисия за противодействие на корупцията и конфискация на незаконно придобитото имущество – б.р.). В държавата на КПКОНПИ е така.

Показателна е истерията на правната комисия на парламента и на кукловодите ѝ по повод на тълкувателното решение на ОСГК на ВКС. Показателни са и оповестените квалифицирани мнения бивши и настоящи прокурори, министри и други заинтересовани политически активисти по принципни въпроси на публичното и частното право, по въпросите на правото на собственост и неговата защита в частност. Кресливата позиция на тези просветлени умове на борци за "гражданска конфискация" показва ясно две неща: пълно пренебрежение към конституционно отредената роля на съда и пълно отричане на обвързаността на българската държава, от една страна, с принципите на правовата държава и правното пространство на ЕС, с Конституцията на Република България и правата на гражданите и, от друга, завидната "вещина" в законодателното заобикаляне на европейските правни ценности.

Публичното охулване на съда е отколешна традиция на активистите на партия ГЕРБ и на присъдружните ѝ организации – все пак само чрез съда човек може да потърси, а нерядко – и да получи защита на правата си от всепоглъщащата милиционерщина и административен произвол. Упреците, че съдът саботира прилагането на законите, лошо ги чете и тълкува (не според волята на законодателя) и препятства установяването на някакъв институционален вид държавна справедливост (като цел на закон) са в обичайната стилистика на КОНПИ-клишетата и също са лишени от състоятелност.

Преди всичко следва да се припомни азбучната (конституционната) истина, че съдът не е орган за провеждане на наказателната политика на държавата. Според бившия главен прокурор и настоящ председател на Конституционния съд Борис Велчев българската правна иновация "отнемане на незаконно придобито имущество" не е наказателна, а гражданска конфискация и е неразделна част от "наказателната политика на държавата". Не искам да навлизам в темата защо "гражданската конфискация" е част от "наказателната политика". Абсурдно е обаче да се иска от съда да спазва "политиките" на държавата по отношение на т. нар. "гражданска конфискация".

Съдът е арбитър и орган по прилагането на закона. Когато законът противоречи на правото, което един цивилист е учил и прилагал през живота си, съдът е длъжен да го каже и да покаже как, при какви условия и предпоставки този закон би могъл да се прилага. А също и да каже кой закон следва да се прилага – защото въпреки нетранспонирането на Директива 2014/42/ЕС правилата на установения от нея правен режим за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност, се прилагат в Република България и всеки може да се позове на тях – те представляват по-благоприятен санкционен режим и създават повече гаранции за собствеността на престъпниците в Европа от тези на непрестъпниците в България. И никакъв закон не може да ограничи съда в правото му да извършва проверка на допустимостта на производството и да констатира наличие или отсъствие на право на иск, съответно на предпоставки за надлежно упражняване на това право.

Несъстоятелен е упрекът в нарушаване на волята на законодателя, поднесен многократно в мотивите на законопроекта. Съдът има задължението да изследва и тълкува волята на законодателя едва след като прецени, че разпоредбите на закона съответстват на правото на ЕС и на Конституцията на Република България, т.е. след като се увери в съществуването на разум на закона. А в този закон няма разум, който да съответства на принципите на правовата държава и на ролята на функцията на съда да защитава гражданите от произвола на държавата. Не може и да има, защото философите на закона предлагат да зачеркнем понятието "права на гражданите" и да го заменим с понятието "права на гражданите, признати от КПКОНПИ". Този закон представлява акт на флагрантно заобикаляне на презумпцията за невиновност и подмяната ѝ с презумпция за виновност на всеки гражданин1 в извършването на неидентифицирано правонарушение, съчетано с презумпция за „незаконно придобиване“ на всяко имуществено право на територията на Република България или извън нея. Използването на гражданската процедура за налагане на една публичноправна санкция с цел да се заобиколят правните забрани на Конституцията и правото на ЕС, представлява законодателна злоупотреба с право – както по отношение на акта на акта на отнемане, така и по отношение на процедурата.

Изумителна е арогантността на КПКОНПИ, която претендира за заслуги в борбата с "незаконно притежаваното" имущество (каквото и да значи това, защото законът не казва какво е то). Митът за "положителните резултати" и "доказаната ефективност" на Комисията във всичките и превъплъщения (КУИППД, КОНПИ, КПКОНПИ) съществува само защото никой никога не е правил проверка на дейността ѝ от гледна точка на резултатите, а, още по-малко – на ефективността ѝ. Ако бъде направена такава проверка, ще се установи отчайваща неефективност, грубо погазване на закона при извършване на процесуалната дейност в административното производство, напълно погрешна и незаконосъобразна методика на извършване на проверката и анализа на финансовото състояние на проверяваното лице, произвол при формиране на "обоснованото предположение" за незаконност на имущество и за кое точно имущество се отнася това предположение и т.н., и т.н.

Много поучително за начина на пропиляване на държавни средства за публиката би било да се изнесат действителните данни за броя на предявените от комисията искове, за броя на делата, по които исковете са отхвърлени, за основанието, на което са отхвърлени и, особено съществено, в много редките след ТР № 7/2013 г. на ОСГК случаи на спечелени от комисията дела – какви са действително събраните, а не колко са присъдени "на хартия", но реално необезпечени и несъбираеми парични суми.

Най-изумително е отношението на всичките тези "правници", изявили се в заседанието на правната комисия, към съдържанието на понятието „независим съд“. С предлаганото изменение на закона на съда се отрежда ролята да поставя "мокър печат" върху „присъдите“. (Пл. Георгиев така и не се научи, че гражданският съд се произнася с решения.) Съдът на практика не само е лишен от свободно убеждение по обезпечителните производства, но му се отнема и правото на проверка за допустимост относно съществуването и редовността на упражняване на правото на иск – в добавка към задължението да прилага презумпцията за виновност на дееца и за "престъпност" на имуществото. Като добавим към това законодателното "саниране" на невалидните и незаконосъобразни актове и действия на КПКОНПИ в административното производство, се докосваме до границите на разума. Впрочем в държавата на КПКОНПИ е напълно приложима констатацията на Р. Докинс: "Научих, че за голяма част от света нуждата от съблюдаване на здрав разум съвсем не е очевидна. Всъщност здравият разум често се нуждае от неуморна бдителност в своя защита". Бих добавил – и правата на гражданите се нуждаят от същото. И защитата на всяко от тях – според Рудоф Йеринг – е дълг на носителя на това право към него самия, но също толкова то е дълг към общността. Дълг срещу произвола и беззаконието.

Ще завърша, както започнах преди три години: не хокайте съдиите, чуйте ги!!!

 1 Засега само на гражданите, но ако следваме плътно англосаксонските образци, може да стигнем и до презумпция за виновност на юридическите лица.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Какви ще са разследванията на Нова телевизия занапред?