Държавата саботира съдебната реформа

Държавата саботира съдебната реформа

За последната една година в България влязоха в сила два кодекса, обявени за голяма крачка напред в развитието на правосъдната реформа.

Първо през месец март 2006 г. Наказателно-процесуалният кодекс (НПК) сложи край в дублирането на разследващите органи и прехвърли задълженията на следствието към МВР. Работата, която трябваше да се изпълнява от 1200 магистрати, премина при 2000 дознатели.

Вторият голям закон – Административно-процесуалният кодекс (АПК) влезе в сила на 1 март 2007 г. С него бяха създадени 28 областни административни съдилища с цел държавата да се доближи до гражданите, а самите съдии да се еманципират от опеката на Върховния административен съд.

Първият саботаж

Въпреки аплодисментите на управляващото мнозинство, което за пореден път формално изпълни желанията на Европейската комисия с приемането на новия НПК, вътрешният министър Румен Петков не беше особено очарован.

Той предупреди нееднократно, че зачисленият щат от дознатели няма да е достатъчен за разследването на близо 97 процента от всички престъпления в страната. Това би натоварило новите “детективи” до крайност, което се отразява на качеството.  

В подобна ситуация елементарната политическа логика сочеше, че МВР ще поиска поне финансова компенсация, за да осигури нарасналите отговорности на своите служители. МВР обаче не направи това – нито в първите месеци от влизането на закона в сила, нито по-късно, когато проблемите започнаха да се натрупват и да стават все по-очевидни.

В средата на миналата година, при обсъждането на бюджета за 2007 г., депутатите предложиха да бъдат отпуснати допълнителни средства за заплати на дознателите. Тези хора ще вършат работата на следователите, а последните получават заплати от около 1 200 лева; дознателите започват работа в МВР със стартови 550 лева, мотивираха се народните представители.

Въпреки този рядък жест на законодателя да предложи допълнителни средства на дадено ведомство, МВР отказа. Оправда се със съпротивата на професионално ръководство, т.нар. генералитет в МВР, който твърдял, че увеличаването на заплатите само за дознанието ще доведе до сериозно напрежение в система, защото повече пари за другите няма да има. Логиката на полицейските началници е, че парите трябва да са “на калпак”, независимо от натовареността и отговорностите. 

Така квалифицирани юристи, предимно млади хора, които постъпиха на работата в министерството, със сигурност още в самото начало са се сблъскали с дилемата дали да работят за 550 лева или за други възможни пари, които биха постъпили по време на “досъдебното производство”.

Заместник-министърът на вътрешните работи Румен Андреев, който отговаря за дознанието, призна и обезпокоителния факт, че точно двама следователи от структурите на следствието да се прехвърлили към МВР, макар че идеята беше квалифицирани следователи да преминат към дознанието. Така трябваше хем да се избегне срив в процеса на разследването, хем да се използва опитът на служителите от следствието, чийто щат бе драстично съкратен. Една от съществените причини това да не се случи бе именно по-ниското заплащане в МВР.

Освен всичко друго, общественият интерес предполага дознателите да получават по-прилично възнаграждение, като се има предвид, че голяма част от разследваните едва ли биха жалили пари за рушвети, за да отърват затвора.

Без дознателския си апарат МВР фактически е една огромна охранителна структура, която може да има всякакви функции, но не и ефективно да  разследва престъпността. При отказа на ведомството да подсигури едни от най-важните си структури, може спокойно да се постави под съмнение и желанието му да наистина да си изпълнява задълженията по отношение на процесуалната дейност.

Този извод едва ли е пресилен, ако съди по единствения критерий за свършена работа (непрекъснато натякван и от Брюксел) – изправяне пред съд на значими фигури от организираната престъпност или на корумпирани държавни служители, и осъдителни присъди (което означава достатъчно годни доказателства).

Втори саботаж

Другата голяма правна реформа в България – тази в административното правораздаване, също бе съпроводена с фанфари и раздувки, най-вече пред партньорите от ЕС. Според магистратите АПК дава много по-големи възможности на гражданите да обжалват подзаконовите и административните актове на държавната и общинската администрация.

Друг е въпросът дали държавата иска нейният произвол да бъде контролиран. От направеното за едната година до влизането в сила на кодекса е напълно явно, че тя такова нещо не иска.

До 1 март нито едно административно съдилище не получи своя собствена сграда. Задължението за това беше на областните администрации.

Резултатът е особено видим в София, където местният областен административен съд е принуден да правораздава в една зала в Съдебната палата до построяването на сграда някъде в квартал “Овча купел”.

Естествено, няма никаква яснота кога това всъщност ще се случи, както не е ясно как Софийският административен съд ще поеме целия поток от дела, разполагайки с една стая. Почти подобно е положението с останалите 27 такива съдебни институции в страната.

Така от една страна държавата формално даде ход на реформата, а от друга страна, чрез бездействието на своите областни администрации, отново ограничи правата на гражданите и контрола върху своята правна територия. Всичко това надали ще престане да се случва. Опитът досега показва, че твърде често големите реформи се бламират, най-често от самите служители в институции и области, подлежащи на реформиране. В случая обаче става дума за саботаж от страна на държавата по отношение на дейности, които самата тя е определила за приоритети.

Още по темата
Още от България