Държавата запали религиозна война преди да ни ударят терористите

За разлика от други царе, помогнали за възхода на Българската православна църква, Симеон Втори ще остане в историята като управник, узаконил официално разцеплението сред православните, в резултат на което завинаги в България ще има две православни църкви. Освен това набира сила и трета - тази на старостилците, за която всички мълчат, но която събира все повече вярващи.

От тази участ успяха да избягат всички предишни министър-председатели, макар че имат не по-малка заслуга за сегашната война сред духовенството, в която победители няма да има, а народът ще загуби окончателно вярата си в божиите служители.

Симеон, с услугата на напусналите го вече нововремци и в съучастие с БСП и президента обаче прокара в края на 2002 година новия закон за вероизповеданията, с който легитимира патриарх Максим. Сега този закон, прочетен в "правилната" посока от прокуратурата, се прилага спрямо всеки, който не иска благословия от дядо Максим, за да влиза в храма. Отречените като грешка на прехода неуспешни методи за въдворяване на ред чрез държавна намеса в църквата - чрез запечатване на храмове, принудително изваждане за самоуправство, изпращане на полицаи по черкви и манастири, атаки от бойни отряди на охранителни групировки, бяха приложени 12 години след екшъните, начело с Фори Светулката.

Известно е, че манталитетът на консервативното духовенство се променя бавно и мъчително. 15 години владиците не намериха изгубения път към душите на българина. В този смисъл няма нищо изненадващо,че ако преди Максим седеше пред вратите на охранявания от полиция синод, сега Инокентий е навън и говори за накърнени религиозни права. И макар спорът да се представя като битка за духовната истина и едната вяра, всъщност на всички е ясно, че определени кръгове и групировки експлоатират печалбите от църковните имоти, независимо дали те се стопанисват от хора на Максим или на Инокентий. И мутрите, и магистратите, и политиците си имат по едно любимо манастирче, където не ходят да палят свещи, а се отдават на старозаветни грехове.

Но докато оправданието на расоносците пред шепата истински вярващи може да е, че църквата идва от вечността и отива във вечността, то за държавата подобна наивност е повече от опасна. Затова усилията ѝ трябваше да бъдат насочени към натиск над духовенството да служи на народа, а не на всяка партия по избори.

Акцията на прокуратурата и полицията в защита на имотните претенции на "каноничния" Свети синод и патриарх, пред който Симеон се закле в българската конституция, бяха осъществени през нощта - досущ като превратите, за които сме чели в историята.

Само този факт, въпреки аргументите, че всичко е по закон, опровергава всичките хвалби на политиците ни, че благодарение на тях България е постигнала страхотен напредък в покриването на евростандартите в опазването на човешките права, че вече е член на НАТО и ще бъде приета в Европейския съюз.

Ставащото в момента доказва, че варварството е присъщо и на властници, и на духовници, а най-вече че прокуратурата не е забравила нищо старо и не е проумяла новото - че съдът, а не обвинителят решава подобни казуси.

Под заплахата Ал Каида да накаже България заради участиeто ни в антитерористичната коалиция в Ирак, държавата сама драсна фитила на една не по-малко страшна религиозна война вътре в страната.

Усилията на християнските и мюсюлмански духовници се насочват към сражения между самите тях, а не към духовна мисия, която да обедини нацията срещу провокацията на тероризма. Освен православните, на протести срещу държавата и опонентите си тръгват и имамите, които коалиционният партньор на Симеон - Ахмед Доган, също успя да разцепи на три групи.

В тази ситуация изобщо не е необходимо някой от Ирак или Саудитска Арабия да дойде тук и да заложи бомбата. Достатъчно е екзалтиран привърженик на исляма да се разгневи на някой главен мюфтия дотам, че да драсне фитила. За да не стане това, е важно в джамиите да се говори срещу тероризма и войната, а не срещу имама от другото мюфтийство.

В православните храмове проповедите, доколкото ги има, сега пак ще бъдат заменени от речи срещу държавата по площадите. От това обществото нито ще се успокои, нито ще си вземе поука, нито ще събере кураж срещу изпитанията - от глада и болестите до атентатите.

Не е избледнял и не трябва да се забравя и споменът за жестокото убийство преди две години на свещеник Стефан Камберов от Банско, който стана жертва на пиянско сбиване между хора от двата синода пред манастира над Добринище. Осъдени за това убийство още няма, макар всички да знаят служителите на Максимовия синод, участвали в зверството. Не бяха чути обаче и многократните предупреждения, че при нов такъв случай омразата няма да може да бъде контролирана и ще се стигне до ексцесии и търсене на възмездие.

В момент на невиждана криза, която може да надвисне над България, пропиляването на духовна енергия под командата на държавни институции, може да се нарече само предателство. А то не си струва нито благословията, която един поп ще даде на един прокурор или цар, нито гласовете, които една партия ще събере на избори, за да дойде на власт.