Дебатът между Радев и Герджиков: какъв президент ѝ трябва на България

Каква е ролята на държавния глава в политическата система на страната - дали той трябва да е обединител на нацията? До този въпрос се сведе основният вододел в президентския дебат между Румен Радев и Анастас Герджиков.

Традиционното масово схващане е, че след като конституцията казва, че президентът "олицетворява единството на нацията", то той е длъжен да бъде неин обединител. Нищо подобно - този текст не е предписание, а описание. Нацията сама по себе си е налице, а президентът просто е нейното лице, нейната персонификация. Нацията е обединена или разединена и президентът я олицетворява такава, каквато е - обединена или разединена. Нито пък тя ще е единна по въпроса кое е най-адекватното ѝ лице.

Какъв трябва да бъде президентът?

От това олицетворение обаче проф. Герджиков, подобно на всички в тази папагалска традиция, изведе задължението президентът да е обединител на нацията. Което предполага държавният глава да е политически неутрален - теза, която Румен Радев отхвърли. Но изборът на президента е политически, той е част от политическия процес, който пък е партизиран. А политиката означава първо разделяне и борба между различни гледища. Надделяването може да включва обединение, но то е процес и никога не означава 100% обединение - иначе стигаме до "една нация - един фюрер".

Тезата за аполитичния обединител на нацията означава дистанциране от всички основни политически битки и, доведена докрай, води до обезличаване на държавния глава. Наистина, в предизборната си кампания по редица теми Герджиков избягваше да заеме ясни позиции, а в тв дебата практически занули позицията си за съдебната реформа, която нито било задължително да минава през промяна в конституцията, нито през смяна на главния прокурор. Но доколкото кандидат-президентът е участник в политическо състезание, той не може да е ничий, дори искрено да вярва, че е такъв. Най-малкото е зависим от тези, които го подкрепят или поне им дължи лоялност. Затова Герджиков не можеше да се опази от упреците на Радев, че няма нощни шкафчета - петното върху лидера на политическата формация зад него се стеле и върху него. Нито можеше да отговори защо бившият вътрешен министър, отговорен за побоя над неговите студенти миналото лято, се движи с него из страната като част от кампанията му. А за да уязви действащия държавен глава, Герджиков неизбежно стигна до оправдание или възхвала на политики от управлението на Борисов, използвайки абсурдни упреци, че служебният кабинет на Радев е трябвало да предприеме мерки срещу повишаването цените на енергията още през август, когато всъщност пазарът беше спокоен.

Така идеята на Герджиков за президента като обединител на нацията се саморазобличи до абсурдното положение да претендира, че той не е част от предишното статукво, но същевременно да го защитава: "Може ГЕРБ и Бойко Борисов да са допуснали грешки, но са направили и добри неща, вие допускате само грешки". Контрата на Радев бе безпощадна: "Вие приехте да бъдете лицето на тези, които разграбиха България (...) Вие сте част от коалицията "Магнитски".".

Ако обединението на нацията не е изпразнен от всякакво съдържание лозунг, а политическа задача, то тогава националното политическо усилие с най-общ знаменател е осигуряването на законност, справедливост и просперитет за всички. Тъкмо като такъв обединител се заяви Радев. И даде ясно да се разбере, че това означава битка срещу, а не обединение с онези, които са превзели за себе си държавата. И съжали, че не е допринесъл режимът на Борисов да бъде свален по-рано. Ето тук Радев действително търпи упреците на Герджиков, че никога не признава грешките си. Но явно пилотските разбори на грешките са ирелевантни за ниво първи човек в държавата.

Радев се превърна в лидер на политическа борба едва в последните две години от мандата си. В първата половина от президентстването си той само се бранеше от ударите на Борисов, служейки му за боксова круша. Но това е нормален път на израстването на един политик и държавник, което вече е стигнало дотам, че 4 партии от левия до десния спектър го подкрепят за втори мандат. На подобно развитие и израстване в движение вероятно би бил способен и Герджиков.

Радев и темата "Русия"

Непризнаването на грешки или отказ от смяна или преформулиране на позиция обаче говори и за проблеми в развитието на политическото мислене на действащия президент. Радев говори кратко и с нежелание за позицията си за Крим и не я променя, за да не излезе, че се обръща на 180 градуса - нещо недопустимо за честта на един военен. Ядосаната реплика "Крим е руски, какъв да е!" може и да означава на езика на реалполитик, че фактическото положение е такова и няма какво да направим. Но то трябва да се изговори и на същия език да звучи например така: заради Крим дори САЩ не воюват, а Германия си строи Северен поток-2 - нищо че и двете го смятат за украински. Вместо това обаче Радев задълбава още повече и когато става дума за погазването на човешките права в Русия, отговаря също "изолационистки": "Преди да хукнем да спасяваме демокрацията в другите страни, нека видим каква е тя у нас - на командно дишане". Впрочем, Радев нито веднъж досега не взе отношение по репресиите срещу Алексей Навални. Но ако претендира да е голям държавник демократ и не от русофилия, а от прагматизъм е благосклонен към Кремъл, то би следвало да може да удържа едновременно две позиции. Една на справедливостта, чиито червени линии изискват поне признание: Русия анексира Крим, Навални е лидер на антипутинската опозиция и затова е в затвора. Другата позиция е на честността, колкото и нелицеприятна да е тя: България няма да се конфронтира открито с Русия, нито да търпи икономически загуби заради завладения Крим и затворения Навални.

Ако не може да удържа тези две измерения, политиката на Радев към Русия не би се различавала от тази на Борисов по резултат, който на думи не признава Крим за руски и защитава Навални, но строи "Балкански поток", купува ядрен реактор и не ще НАТО в Черно море.