Десет години след началото на войната в Босна

Ибро Байрович строи отново къщата си, за да изглежда така, както е изглеждала преди сръбските артилерийски снаряди да я разрушат преди едно десетилетие.

Може би обаче ще е по-добре Байрович /67 г./ да построи по-малка къща, защото синът му казва, че никога няма да се върне у дома.

нете ми какво се е променило след като войната е започнала, каза Мирсад Бойрович /38 г./, който сега живее във Флорида.

Десет години след началото на кървавата баня в Босна една нация и нейните семейства останаха разделени. Някои имат надежда, други са отчаяни. Някои се завърнаха, други са щастливи да останат далеч. Някои работят, за да построят бъдещето, други все още се опитват да загърбят миналото.

Надеждата за много босненци умря на 6 април 1992 г. заедно с първите жертви на войната, която продължи над 3 години и половина години, уби 200 000 души, откъсна от родината им 1,8 милиона души и върна обратно в Европа геноцида, масовите гробове и концентрационните лагери.

Югославия се разпадаше и босненските етнически групи - мюсюлмани, хървати и сърби - започнаха да се чудят накъде е поела тяхната република. Мюсюлманите и хърватите настояваха за независимост, докато сърбите искаха Босна да остане в доминираната от сърби Югославска федерация.

Четиридесет хиляди мирни демонстранти изпълниха Сараево на 6 април 19992 г., същия ден, когато Европейския съюз /тогава ЕИО/ призна независимостта на Босна. Но етническите сърби, въоръжени и подкрепяни от югославския президент Слободан Милошевич, не бяха подготвени да приемат свободата на Босна.

Сръбски снайперисти обстрелваха събиране, на което убиха петима души. До падането на нощта първите артилерийски снаряди поразиха босненската столица. Обсадата на Сараево беше започнала.

Мирсад Бойрович беше сред изпълнените с болка демонстранти от онзи ден. До лятото къщата на семейството му беше съсипана. Както и мечтите му.

Като болногледач той се грижеше за хилядите жертви на снайперисти и шрапнели и през цялото време мислеше как да избяга от ада, който беше погълнал града. През 1994 г., той успява да избяга с годеницата си в Германия и по-късно емигрират в Съединените щати.

Десет хиляди млади босненци направиха същото, а още много ще ги последват. Дълги опашки от двайсет и трийсетгодишни босненци се вият пред западните посолства в очакване да подадат молба за визи.

Шейсет и два процента от младите босненци не виждат бъдеще и искат да емигрират, според неотдавнашно изследване на Програмата за развитие на ООН.

Техните родители извършиха ужасни исторически грешки, казва Жак Клайн, ръководител на мисията на ООН в Босна. Те почти унищожиха своето собствено бъдеще и много тежко ипотекираха това на децата си.

Натовските части се намесиха през 1995 г. и мирният договор от Дейтън, Охайо, постигнат с посредничеството на САЩ, сложи край на войната, но едва след като сръбските части изклаха 8000 мъже и момчета в Сребреница - най-ужасното масово клане в Европа след края на Втората световна война.

Макар че Дейтънското споразумение да потвърди независимостта на Босна, замрази фронтовите линии и раздели страната на Република Сръбска и Мюсюлманско-хърватска федерация, етническото противопоставяне, което разкъса на две нацията, продължава.

Международните посредници мислеха, че ако спрат насилието, това ще прекрати войната. Но войната изобщо не приключи, каза Клайн.

Десетки хиляди военнослужещи от мироопазващите сили на НАТО, включително 3100 американски войници, останаха на една земя, все още осеяна с повече от един милион мини. Хиляди чужди дипломати, полицаи, съветници, посредници и администратори се опитват да съхранят нацията.

Поради непрекъсващите стълкновения сред босненските етнически групи международната общност трябваше значително да разшири правомощията на върховния западноевропейски администратор, за да наложи закон и ред и да отстрани противопоставящите се на това политици. Флаг, химн и валута бяха приети в Босна.

Постигнат беше известен напредък. Обединените нации съобщават, че рекорден брой бежанци се завръщат. Но много хора изглеждат изтощени от годините на борба, от 40- процентната безработица и една почти нефункционираща икономика.

Малцината ентусиасти като Златко Лагумджия, умереният босненски външен министър, настоява, че в Босна може да бъде постигнат компромис, истинска демокрация и най-накрая, интеграция в Европа. Те не могат да ни попречат да отидем там, могат само да забавят скоростта, с която това ще стане, каза той.

Но това пътуване е просто прекалено дълго за Мирсад Байрович. Той предпочита американската мечта: двамата със съпругата му са си намерили работа в Бока Ратон, Флорида и изплащат тридесетгодишната ипотека върху имот, съвместна собственост.

Той неизменно телефонира на баща си всеки вторник, пита го какво е толкова страхотното в следвоенно Сараево.

Ами това е мирът, отговаря бащата.

Но няма бъдеще, татко, казва синът. Строй тази къща по-малка.

По БТА

Споделяне

Още от Балкани