Диктатура без гащи

"Магазинът "Мъжко, дамско и детско облекло” се намираше под огромно табло, заемащо цялата фасада на двуетажна къща. На него бяха изрисувани десетки фигури: жълтолики мъже с тънки мустачки, облечени в кожени палта от порчета с отгърнати поли, дами с маншони на ръцете, късокраки деца с моряшки костюмчета, комсомолки с червени забрадки и мрачни стопански работници, потънали в кожени ботуши чак до бедрата.

Цялото това великолепие се разбиваше в една малка бележка, закачена на вратата на магазина:

ГАЩИ НЯМА.”

Иля Илф, Евгений Петров. "Златният телец”

Споменът за този епизод от прочутия сатиричен роман неизменно нахлуваше в главата ми при всеки телевизионен монолог на великия политически комбинатор, който с общи усилия си отгледахме през последните 12 години. И, между прочувствените дитирамби за блестящите успехи на неговото управление, все се питах – кога ли най-накрая българите масово ще забележат, че гащи няма?

Има нещо иронично в българския политически сюжет от последните години, но времената станаха такива, че даже иронията изглежда неуместна. Финалните сцени на раздяла с отиващия си диктатор – площадът пред парламента, изпълнен с хора, развяващи току-що раздадените знаменца, прегракналият глас на тромбите, притеснените от шумотевицата овце и прасета, паркираните трактори и несръчните опити на диктатора да си включи мегафона – цялата тази картина излъчваше онази нереалност и абсурдност, която съпровождаше (поне за внимателния и непредубеден наблюдател) цялата политическа кариера на Бойко Методиев Борисов.

Почти веднага след оставката на Борисов започнаха публичните умувания на тема – ще се върне ли на бял кон след 3 месеца, като пореден победител в поредните избори? Мисля, че не. Не за друго, а защото няма как за толкова време да бъдат съшити нови политически гащи, чрез които да си прикрие срамотиите. Носталгията по веселото му управление ще се появи по-късно – тогава, когато най-тъжните последици от това управление бъдат позабравени.

Лъжата за факти

Уникалността на установения от Борисов политически режим, неговият творчески принос в дългата поредица от безобразия, сътворявани от българските политици от десетилетия насам, се състои най-вече в царственото умение да лъже. Борисов въведе и утвърди като правило лъжата за факти в българската политика. Това превърна конкурентното политическо лъжене в безпомощно, импотентно, объркано – главно защото в ерата преди Борисов политическите лъжци изпитваха все пак известен респект към реалността и се стараеха да прикриват неудобните факти зад лъжливи интерпретации. С лекотата на вълшебник и с царствена увереност Борисов лъжеше по неподражаем начин, творейки нови факти на мястото на неудобните. Примерите са неизброими. Несвикналите с чак такъв грандиозен размах на политическите лъжи българи (а и външни наблюдатели) продължават да вярват в някои от така сътворените митове за управлението на Борисов.

Тези дни един мой приятел ме упрекна, че се отнасям крайно критично към режима на Борисов, че все пак трябва да се признаят усилията му да пребори корупцията, контрабандата, източването на ДДС – тези стандартни икономически престъпления, които разцъфтяват при всяка власт в България. Помолих го да сравни данните за изпълнението на консолидирания бюджет за 2008 и 2012 година и сам да си отговори на въпроса защо приходите от ДДС и акцизи са по-ниски през 2012 година въпреки нарастналия с 8 милиарда лева брутен вътрешен продукт и въпреки значително по-високите акцизни ставки днес. Остава да си припомним и това, че 2008 година беше годината на крайния корупционен разгул по време на управлението на тройната коалиция.

Борисовите лъжи сътвориха паралелна действителност. Те бяха толкова абсурдни, че хората не просто им вярваха, а се уповаваха на тях заради респекта от високата държавническа позиция на техния автор. Борисов изгреба до дупка финансовите ресурси на страната по същия начин, по който неговият литературен аналог Остап Сюлейман Берта Мария Бендер бей изпразни касата на Васюкинския шахматен клуб, сътворявайки мита за предстоящия междупланетен турнир в Ню Васюки.

Хладилника и телевизора

Хладилникът най-накрая победи телевизора – тази е другата популярна интерпретация на залеза на Борисов. Да, донякъде е така. Но защо се случи чак сега, след като хладилникът е празен отдавна? Защо чак сега разгневени хора изпълниха улиците и площадите? Ако питате мен, защото и в телевизора (да не говорим за компютърния монитор) започна да присветва надписчето "гащи няма”, макар и в дъното на екрана и за малко, и защото критична маса хора вече го забелязват. Сметките за тока и монополите отключиха едно напрежение, което нарастваше непрекъснато през мандата на Борисов и нямаше как да не избие на повърхността.

Концентрирайки цялата власт в себе си, Борисов не можеше да заобиколи напълно отговорността за случващото се в страната. Налагайки една мека и боязлива диктатура, без никакви идеи за това какво е нужно, за да може страната да се справи с нарастващите икономически и социални проблеми, без да може да спре апетитите за злоупотреби с власт на огромната орда политически кариеристи, в която превърна партия ГЕРБ, Борисов се хвана като удавник за сламка за притчата за залите и магистралите и започна да я повтаря докрай като развалена грамофонна плоча.

Ако не беше концентрирал толкова власт, можеше и да се измъкне, защото комбинаторският му талант наистина конкурира този на Остап Бендер. Но безумната (и донякъде безсмислена, дори от гледна точка на неговите интереси) концентрация на власт го принуди, подобно на Бендер, да премине от лекцията за плодотворната дебютна идея, към сеанс на едновременна игра срещу всички. И това оголи пълната липса и на управленски качества, а и на диктаторски манталитет у този симпатичен и вероятно пълен с добри намерения човек.

А метафора за края на тази весело-трагична и всъщност неслучила се диктатура, можем да открием отново у Илф и Петров:

"С изключителна лекота и явно злорадство над некадърните любители шахматисти от град Васюки гросмайсторът наляво и надясно жертваше пешки, тежки и леки фигури. На охуления по време на лекцията брюнет той жертва дори царицата. Брюнетът изпадна в паника и за малко да се предаде, но след страхотно усилие на волята си продължи да играе.

Пет минути по-късно падна гръм от ясно небе.

- Мат! – продума уплашеният до смърт брюнет. – Вие сте мат, другарю гросмайстор."

Българското общество още е вторачено в своя водач – като излъгана мома, презряла своя любим, но усещаща топлинка в коремчето при спомена за него. На много хора им е трудно да повярват, че поредният политически мит е свършил и бъдещето им вече не зависи от по-нататъшната съдба на неговия творец. И че състоянието на българския политически елит е отражение на способността ни заедно да носим отговорност за нашия живот и обществото, което създаваме. Да я носим спокойно, да държим на правата си и да не позволяваме на тези, които са на власт, да се разпореждат безконтролно с нашето бъдеще и бъдещето на децата ни. Не сме се научили на всичко това и вероятно ни трябва още доста време, но дано поне вече сме се понаучили да не повтаряме грешките си.