Дилемите на закъснелия български избор

Ще се сърдим само на себе си, ако днес останем безмълвни. След четири години управление на ОДС, през които България бе върната на картата на Европа, днес - стъпка по стъпка - страната ни отново се свлича в пропастта. Политическата стабилност на институциите ни непрекъснато се руши от безотговорния експеримент на т.нар. "управление на НДСВ". Социалната криза достигна отново до критичната точка на масови социални протести. Все по-често публично се задава въпросът - ще издържи ли настоящето мнозинство до ноември - когато в Прага трябва да бъде взето ключовото решение за принадлежността на България към евроатлантическия свят и неговата система за сигурност.

Не можем да упрекнем нашите западни партньори в недобронамереност или липса на търпение - дори и в настоящата ситуация, България продължава да получава твърди уверения, че ако съхрани съдържанието на своите външнополитически приоритети и продължи по пътя на реформите (днес не се обсъжда дори скоростта на реформите - стига нещо да се движи), шансовете на страната ни за покана в НАТО остават добри.

Тези шансове на България не радват Русия и нейната мощна пета колона у нас. В годините след краха на СССР България постепенно се превърна в единствената територия на картата на Европа, която може да послужи за реабилитацията на пост-съветска Русия като европейска сила по имперския модел на XIX век. Да бъде първостепенна велика сила в Азия за Русия днес е трудно. Утре ще бъде още по-трудно. В Азия са мощните и набиращи потенциал гиганти Китай, Япония, дори Индия. Ислямският Юг също е в настъпление срещу Русия, преживяваща и демографска, освен стопанската и социална криза на пост-комунизма.

Европа е единственото направление, където Русия може да се докаже не само като регионална, но и като световна велика сила. Между впрочем - и Европа, и Америка канят Русия да се присъедини като ключов фактор към системата на евроатлантическата солидарност. За Русия обаче тази покана съдържа един проблем. В тази Европа - от началото на XXI век - няма място за междуимперски състезания и гарантирани сфери на влияние. В тази нова Европа има равноправие и право на глас и за големите, и за малките сили. А Русия иска да бъде имперска сила. Иска да има сфери на влияние. Иска да се разпорежда с чужди съдби. Да "освобождава" и "ощастливява" други народи, преди да е направила дори и най-малкото усилие да създаде достоен живот за своя собствен многострадален народ. Именно затова в най-жестоката криза на пост-съветския разпад Кремъл не излезе с доктрина за икономическо възстановяване. Не предложи план за социално облекчаване на живота на своите граждани, живеещи в нищета върху земята на най-приказните, огромни богатства на нашата планета. В тези години Москва излезе отново с империалистическа доктрина - доктрината за "близката чужбина".

Каква "сфера на влияние" да се предостави на Русия? Дори и бившите съветски републики - с малки изключения, стимулирани от Москва - искаха да вървят вече по свой собствен път. Дилемата на централноевропейската сигурност - "сивата зона" между Изтока и Запада след края на Студената война - бе разрешена с приемането на Чехия, Полша и Унгария в НАТО. Прибалтика радикално отхвърля всеки намек за -макар и частично - възстановяване на руското влияние в трите малки републики. Румъния е твърд кандидат за НАТО, спъвана единствено от вътрешните си неуредици.

След падането на режима на Милошевич, Сърбия също пое по пътя на сътрудничеството преди всичко с Европа. Единствено България даваше всички възможни сигнали, че завръщането на руския геополитически контрол в страната - макар и в по-мека форма - е възможно, а за някои - дори желателно. През целия период на 90-те години БСП като основна политическа сила с всички средства се съпротивляваше на българската кандидатура в НАТО. Във всички бивши социалистически страни от Европа бившите комунисти бяха разбрали "колко е часа" - членството в НАТО бе непоколебим избор дори и за най-консервативните пост-комунистически лидери като румънския президент Илиеску, чието управление до 1996 г. не допусна провеждането на дълбоки реформи вътре в страната, но зае единствено разумната геополитическа позиция на приобщаване към Запада. По това време елитът на БСП "проучваше условията за предварителен дебат по евентуално сътрудничество" с НАТО. Към началото на февруари 1997 г. България бе единствената страна от бившия Източен блок, която нямаше официална заявка за членство в НАТО.

Твърде повърхностно е да се обяснява тази позиция на БСП с консерватизма на нейните членове и избиратели. Тези членове и избиратели и без това не ги питат много какво мислят, когато трябва да се наложи определена партийна политика. Резервираността на БСП към българското членство в НАТО е продукт на интересите не на червения електорат, а на партийния елит. В сравнение с другите пост-комунистически партии от Източния блок, БСП претърпя най-малка метаморфоза. Тя съхрани организационното си единство и своя вътрешен блок на властта, променяйки само идеологическата си черупка. Устойчивите мрежи на сътрудничество между висшите ешелони на комунистическата Държавна сигурност и ключови фигури на партийния апарат оцеляха като мощен вътрешен властови блок на БСП, упражняващ двояк контрол върху отслабналата ни пост-комунистическа държавност. От една страна БСП присъстваше като политическо мнозинство във всички институции на държавата през по-голямата част от периода до 1997 г. От друга - отделените от държавната власт структури и представители на Държавна сигурност минаха в кратка "нелегалност", за да се появят начело на новите икономически групировки, създадени с ресурсите - финансови, информационни и кадрови - на комунистическата държава и неините специални служби. Наред с всички нещастия, които този нов полумафиотски капитал донесе на българското общество през последните 12 години, той определи и геополитическите очертания на българския стопански (а до голяма степен и политическия) преход.

Тези господа не искаха, а и не можеха да правят бизнес с европейски формат. Те не можеха (и досега не могат) да работят успешно в съгласие със закона, с открити процедури и почтена конкуренция, с уважение към държавните институции, без да ги рекетират и изнудват. Техните връзки, контакти, мрежи, симпатии и културен афинитет непрекъснато ги теглеха и теглят на Изток. Там, при "съветските колеги", формирали гигантска олигархия за разграбване на приказните руски богатства с методите на бруталния, примитивен и бандидтски капитализъм, преживян от западния свят преди две столетия. Бизнес интересите на тези български "момчета с дебели вратлета" се изчерпваха - и днес се изчерпват - с амбицията да бъдат представители в "братска България" на тази мощна пост-съветска олигархия. Какъв ти Запад, какво ти НАТО и ЕС - Елдорадо е на Изток! И то какво Елдорадо - пред руските олигархични мащаби, златната треска на Калифорния изглежда като невинен детски пикник… Проблемът на България бе, и си остава, че нашите "честни частници" с радост прибират дребните трохи от руската олигархична трапеза без да дават нищо - нищо! - на България.

Провалът на Виденов изигра отрезвяваща роля върху политическия елит на БСП. Най-после и на "Позитано" разбраха "колко е часа" - разбраха, че самоналожената политическа изолация на страната води до катастрофи, заплашващи да изхвърлят в небитието и самата БСП. Стъпка по стъпка, новото ръководство на БСП прие еретичната мисъл, че България трябва да се стреми към членство в НАТО. За тази еволюция съществено помогна управлението на ОДС след 1997 г. Буквално за две години България излезе от статута си на самомаргинализирала се нация и се утвърди като перспективен член на международната общност. Членството в НАТО и в ЕС се превърна от дългосрочна химера в обозрима и практически достижима цел. Постигнатият политически консенсус между основните политически сили тласна мощно напред тази перспектива на българското национално развитие.

Москва гледаше на този процес със студен скептицизъм. България в НАТО и ЕС можеше да означава само едно - край на мечтата за Балканите като "близка чужбина". Нови, равноправни отношения между София и Москва. Край на политическия рекет с високите мита за българските стоки на руския пазар (мита, които не плаща нито една от бившите страни на Източния блок). Край на претенцията за руски монопол на българския енергиен пазар. Истинско взаимоизгодно сътрудничество между двете страни, без сянката на Големия брат върху сервилния малък "братушка". С тревожен скептицизъм гледаха успехите на България в Европа и българските "братушки" на руския олигархичен капитал. Какво означава членството в НАТО и ЕС? Сигурност, закон, прозрачност и правила в бизнеса. Край на рекета, край на шантажа върху българската държава. Реална конкуренция с корпоративния свят на Запада. Край на привилигированата позиция - бизнес да правят само ченгета. Да се подкрепят един друг в далаверата. Да шантажират институции и обществено мнение с интриги и комплоти. Това означаваше край на малката, сплотена олигархия на "братушките" - "възрожденци" в България. Те видяха ясно заплахата. И реагираха организирано - все пак те са единствената добре организирана група в атомизираното и съсипано от самите тях пост-комунистическо общество на днешна България.

Да се мисли за победа на БСП на редовните избори през 2001 г. бе нереалистично. Макар и обновяваща се като елит и позиции, БСП продължаваше да бъде много слаба и непопулярна в обществото. Опитите за разцепване на СДС също не дадоха задоволителни резултати, макар че чувствително съсипаха рейтинга на синьото управление в обществото. За тази цел към "честните частници" се присъединиха видни и лакоми "сини братушки", захранени лично от ръката на Големия брат. Имаше само един ход, който гарантираше успеха за завръщане на власт на милиционеро-номенклатурната олигархия - ходът с царя… От гледната точка на днешния ден трябва да се признае - ходът бе изигран отлично. За по-малко от една година управлението на Симеон Кобургготски осъществи на практика всички милиционерски бизнес мечти. Държавата отново е разграден двор, в който гордо хазяйничат Илийката, Черепа & Со. СДС е свален от власт и редуциран до трета по влияние политическа сила. БСП нетърпеливо загрява по тъч линията на властта. А в помощ на българските "братушки" от Москва валят десант след десант. Изказват се строго за НАТО, съгласяват се "при известни условия" да членуваме в ЕС, чудотворно редуцират руския дълг към България, с готовност поемат ремонта на нашите Миг-ове - та дано през Москва по-скоро стигнем до Брюксел. Руските политически десанти следват тайните, но мощни десанти на мафиотските парични траншове от Изток, заляли българските медии и политически машини с мръсната пяна на истеричния шантаж и манипулация на общественото мнение след август 2000 г. …

И ето ни днес - стоим отново унизително разкрачени между реалистичната перспектива на своето цивилизовано европейско бъдеще и също толкова реалистичната перспектива да станем част от хаоса, мизерията и произвола на боледуващия пост-имперски Изток. Разбираме ли, че правим този избор днес? Че утре е наистина късно? Ще позволим да ни лъжат системно и ежедневно - вчера с царя, днес с Русия, утре… Ние вече не можем да пропилеем европейското бъдеще на децата си - те и без нас отиват един по един в Европа. Можем окончателно да пропилеем доброволно европейското бъдеще на България… Тези въпроси трябва да задаваме ежедневно и на висок глас за да бъдем чути. Обзети от еуфорията на царското завръщане, преди година хората не искаха да чуват такива въпроси. Днес те са излъгани и покрусени. Трябва да говорим днес, докато ченгетата - "братушки" не са досъчинили новата си сладка песен по московски аранжимент. Трябва да обясним на хората какво означават абстрактните понятия НАТО и Европа. Сигурност, законност, ред, работни места. Да покажем разликата между нашата съседка Гърция през 1974 г. и днес. Да доведем жив унгарец за да каже какво означава - след като Унгария е приета в НАТО - чуждите инвестиции да се увеличат шест пъти за една година. Колко работни места, колко реални пари в джобовете на тези, които ги заемат. Всекидневно трябва да питаме институциите на властта какво правят за да изпълним българските ангажименти към членството в НАТО и ЕС. Да искаме прозрачност на действията им - особено в случаи като странния избор на руския кандидат за привеждане на българските Миг-ове към стандартите на НАТО, където открито мирише на голяма далавера.

Каквито и апетити да има Русия за осуетяване членството на България в институциите на цивилизования свят, българският проблем не е Русия, а продажните български слуги на Русия. След Освобожденето на България дебата между русофили и русофоби е конфликт на две същностни, задълбочени визии за бъдещето на България. Продажници е имало и тогава, но основното ядро и на русофилите и на техните опоненти е включвало преди всичко морални, идеалистично мотивирани, стойностни граждани. Достатъчно е да споменем Алеко Константинов и Захари Стоянов като представители на двете течения.

Днес българските адепти на руската стратегия за отсъпване на страната ни от цивилизования свят не са поклонниците на Достоевски и Шостакович, на Булгаков и Бердяев. (Всъщност поклонниците на великата руска култура са интегрална част от европейския проект на България.) Това са хора, продали себе си и страната си, за да станат част от глобалния ъндърграунд на безмилостната олигархия, рушаща стопанството и обществото на самата Русия. До 1989 г. тези хора бяха част от глобалната репресивна машина на КГБ. С тези хора начело ние ще се провалим като страна не само в стремежа си към ЕС и НАТО. С тези хора начело ние ще провалим и възможността да имаме истински равноправни и партньорски отношения със самата Русия. В Москва очевидно не разбират това. Няма и да го разберат, докато лицето на България, обърнато към Москва е сервилната физиономия на продажните български "братушки".