Димитър Динев за нещата от живота

Писателят Димитър Динев е роден през 1968 г. в България. Завършва гимназия в Пловдив. Както пише буквално във всички биографични бележки за него, публикувани на Запад, той бяга от България през 1990 г. Липсва наистина уточнението, кой го е подгонил година след падането на режима на Живков. След бягството си Динев се заселва във Виена, където следва философия, етнология и руска филология. Романът му “Ангелски езици” бе сред немскоезичните литературните сензации на 2003 г. Носител е на различни награди сред които реномирания приз “Шамисо” на фондацията “Роберт Бош”. Последната му книга бе сборникът  с разкази “Светлина над главата”.

Интересна среща с талантливия прозаик и вече реномиран немскоезичен автор организира миналата година българското посолство в Берлин. Стотици възторжени сънародници, изпълнили актовата зала на дипломатическия бастион в Берлин изслушаха тогава авторското четене на глави от романа. След това, както си му е редът, започна връчването на букети и задаването на въпроси. Два от отговорите, които силно ме впечатлиха, ще си спомням винаги, когато стане дума за писателя Димитър Динев.

Запитан за състоянието на културата в неговата родина днес, авторът описа впечатляващо пълната разруха, в която са изпаднали всички изкуства през последното десетилетие и половина и оплака липсата на сериозни културни постижения през този период.

“Не се пишат вече сериозни книги”, каза писателят и отправи взор към времето на Живков, когато толкова хора се интересували от истинско изкуство, а писателите създали не едно и две велики произведения. Горещата ми молба да назове като пример няколко от тези “велики произведения” от периода на господството на соцреализма, остана за съжаление без конкретен отговор.

По-късно ангажирана читателка запита дали Динев възнамерява да напише нещо и на български, специално за петимния български читател. Без дълго умуване, авторът разсея всяка илюзия: Едно, че бил затрупан с поръчки от най-реномирани германоезични издателства, пък и разходите за живота му на Запад били толкова високи, че не можел да си позволи да пише за символичните хонорари, които, както е известно, се плащат в старата родина.

И до днес съжалявам, че не успях да му помогна със съвет в тормозещата го навярно финансово-етична дилема: чувал съм, че има сънародници на Запад, които жертват по някой и друг час от нощната си почивка за публицистично-литературна работа “на ползу роду”. Сигурен съм, че ако го бях подсетил за този вариант, писателят Динев щеше да е зарадвал до сега почитателите си в България с много и много на брой печатни знаци, съчетани в художествени текстове.

За момента обаче се налага да се задоволим с интервю на Димитър Динев по някои актуални и по други, вечни въпроси, отпечатано в неделния брой на големия австрийски вестник “Куриер”. Максималната буквалност при пресъздаване както на задълбочените въпроси, така и на изречените от литератора отговори е гарантирана:

“Животът ми е доказателство, че стават и чудеса”

- така започва интервюто с автора, за когото вестникът пише, че след бягството си от България през 1990 г. с години едва оцелява на “бруталния пазар на труда за имигранти”, като въпреки всичко е пишел своите текстове. “Куриер” задава първият си въпрос:

- Израсъл сте в комунистическа България. Кое е първото, което днес Ви идва наум, когато си спомняте онези времена?

- Парите нямаха същото значение, както тук. Мисълта “да правиш пари” бе смехотворна. Мнозинството от населението живееше на едно определено ниво. Съществуваше и капиталистически елит, чийто представители наричаха себе си комунисти.

- Не му ли доскучаваше на населението да живее по този начин?

- Разбира се, че имаше стагнация. Търговците не можеха да се изявяват. Нямаше условия за собствена инициатива. Но предимството пък бе, че нямаше нужда постоянно да се безпокоиш за пари, така че мисълта на човек можеше свободно да се занимава с  духовни неща. По онова време в България на театър ходеха и работниците и можеше да си говориш за Достоевски с някой шлосер.

- Как Вие като млад имигрант възприехте шарения потребителски свят в Австрия?

- За мен изобилието на реклами и големите билбордове бяха нещо тотално ново. Не проумявах, защо творчески личности влагат целия си потенциал за да продадат една перална машина, да речем. Не разбирах как е възможно цялата тази гигантска творческа енергия да се впряга за целите на рекламата. Всички постижения на изкуството се използват за да се подмами някой да си даде парите за някаква си вещ.

- Не виждате ли и предимства  в изобилието на различни стоки?

- При комунизма беше трудно да си доставиш някои продукти. За кола се чакаше по десет години. Това, което Западът наистина умее, е да продава. Тук парите са нещо свещено. Това личи и по строгостта на наказанията. За обир на банка присъдата е по-тежка отколкото за изнасилване. При комунизма нещата стояха другояче.

- В САЩ имигрантът живее с мечтата да се издигне от мияч на чинии до милионер. Съществува ли и в Австрия такъв шанс?

- Възможността разбира се я има. Но САЩ са разбрали много по-добре от европейските страни, че е по-евтино да си внасяш добре обучени специалисти отколкото да ги обучаваш у дома. Те също така са наясно, че хората, които идват отвън са изключително силно мотивирани. Те са двойно по-работоспособни.

- Значи ли това, че миграцията е важна за пазара на труда на Запада?

- Пазарното стопанство живее от конкуренцията. Това важи и за пазара на труда. Имигрантите гарантират безкраен поток от свежи сили, които са нужни на пазара. Това повишава производителността. Брутално е, но щом сме позволили, пазарът да регулира всичко, няма какво да търсим справедливост.

- Какво е мнението Ви за глобализацията?

- Когато целта е единствено печалбата, тогава глобализацията е скучна и опасна. Но когато допринася за отслабване на национализмите и за разграждане на предубежденията, в глобализацията има и нещо положително. Във всеки случай вследствие на многообразните взаимовръзки днес е много трудно да се открие, кой за какво е отговорен.

- Какво бихте направили, ако имате един милион евро?

- На теория сме винаги много щедри. Когато богатството стане реално, често пъти се разкриват други черти. Дълги години съм живял много тежко. Днес, когато съм по-добре, мога да помагам на приятелите и на семейството си. Надявам се, това да не се промени и ако имам много пари.

- Мислите ли за осигуряването си на старини?

- Не е ли по-добре да се радваш днес на живота? Осигуряването на бъдещето помага повече на банките, отколкото на хората. Те печелят добри пари с вярата на човека, че ще доживее до дълбоки старини, когато ще му трябват много пари. Живял съм вече в общество, в което хората от днес за утре загубиха всичко.

- Какво си пожелавате за бъдещето?

- Мечтая за общество, в което интелектуалните професии да са най-добре заплатените. След като човек прочете една добра книга, той се чувства по начин, несравним с усещането от покупката на два чифта панталони. Учителите, които приучават децата на ценности и добродетели трябва да се заплащат най-добре от всички.

*  *  *

И така, оказва се, че при комунизма било трудно да си доставиш някои продукти, затова пък нямало нужда да се тревожиш за пари и всеки бил свободен да се занимава с духовното, работниците ходели на театър и обсъждали Достоевски.

Да го пита човек, талантливия автор, защо му е трябвало да бяга от този земен рай, та да попадне в царството на капиталистите, които дори не наричат себе си комунисти като онези в татковината и все гледат да му вземат паричките за някоя вещ.

Да се питаме ли обаче ние при наличието на подобни разяснители на комунизма, защо Европа продължава да витае в розови мечтания...