Дмитрий Александрович Пригов – човекът концепция

Дмитрий Александрович Пригов – човекът концепция

На 16 юли след тежък инфаркт в Москва почина един от най-оригиналните творци на “другата” Русия - поетът, художникът, актьорът и мислителят Дмитрий Пригов.

Дмитрий Александрович (или Дмитрий Алексанич, според използвания от него самия поетично-имиджов псевдоним) е роден през 1940 г. През 60-те и 70-те години на миналия век се свързва с художниците от московския авангарден ъндърграунд, пише стихове, прави графика, колажи, инсталации, участва в пърформанси, живее интензивния, саморазрушителен и съзидателен живот на тогавашната свободомислеща руска интелигенция.

Заедно с Иля Кабаков, Лев Рубинштейн, Владимир Сорокин създава и става главен “идеолог” на т.н. московски романтичен концептуализъм. Отправна точка на художниците и поетите в техния кръг е абстрахирането от качеството и външната форма на изпълнението на произведението и концентрирането вместо това върху неговата смислова наситеност, върху оригиналността на концепцията и върху структуриращия творбата “конспект”.

В логиката на официалната съветска идеология, която така и не допуска Дмитрий Александрович до официална изложбена зала или държавна публикация, е принудителното му затваряне през 1986 г. в психиатрична клиника. От “психушката” той е освободен едва след настойчива кампания  в негова защита на интелектуалци като Бела Ахмадулина и Булат Окуджава.

След формалния край на Съветската империя Пригов бе отрупан с признание за авангардния му художествен и обществен принос. От 1990 г. насам излязоха две дузини негови книги, той участва в публични четения, пърформанси, игра във филми (“Хрустальов, машину!”), получи реномирани награди в Русия и на Запад. Със своите статии Дмитрий Пригов се превърна в един от най-влиятелните теоретици на културното осмисляне на постсъветския период. Като практик той бе еталонът, по който измерваха своето отношение към абсурдната ни действителност хиляди създатели и потребители на руската култура в страната и чужбина.

Предлагаме в превод последния текст, написан от Дмитрий Александрович Пригов и предаден в редакцията на Грани.ру само дни преди да постъпи в болницата.

Вменяемост

Дмитрий Пригов

Носталгията е нещо толкова приятно. Тя създава успокояващ и утешаващ, изчистен чрез съответната оптика образ на подбраното минало. Какво лошо има в нея? Нищо!

И нашето време не остана отминато от това мило занятие. Симптоматично е все пак, че предмет на носталгията станаха 80-те години на XX век. Годините на така наречения застой на съветската власт – на реалния, построения, зрелия (и кой го знае още какъв?) социализъм. Няма лошо. Решаваща при съзерцаването на подобен фантом обаче е социокултурната вменяемост и способността той да бъде отличаван от историческата действителност. Особено когато става дума за млади хора, които вече не разбират всички интригуващи детайли на онова време.

Отдавна е известен носталгичният феномен на последователите на Русо - човек, възмечтал да се опрости, отново да слее с непорочното природно битие. Отдавна са известни и иронично-снизходителните оценки на подобни мечти –“русоистът” иска да спечели свободата на извънкултурната природосъобразност, запазвайки обаче всички придобити чрез културата ценности. Не е лошо, наистина...

Подобна склонност демонстрира и телевизионната аудитория в предавания, в които се обсъждат сходни проблеми в носталгичен по социализма дух. Става дума за желанието хем да си възвърнеш миналото привидно спокойствие и необремененото от проблемите, свързани с избора и вземане на решения, душевно състояние от времената на застоя, хем същевременно да си запазиш новопридобитата възможност за открито обсъждане и критикуване, на която вече почти не обръщаме внимание и я възприемаме като естествения въздух на съвременното битие. (Спомням си как синът на мой познат ме питаше: "Добре де, а защо  Бродски е бил забраняван, какво пък чак толова има у него?" Тъкмо за това става дума: какво чак пък толкова!). Как да се съчетае онази привидна необремененост, с възможността да ходиш свободно на рок-концерти например (които тогава чисто и просто бяха забранени). И също толкова спокойно и без да се замисляш да си купуваш бира, цигари, кафе, а не да висиш по опашките пред кафенетата и все да питаш: бира има ли? Кафе да имате? Цигари и кибрит имате ли? Салам има ли?

Спомням си как при пътувания в чужбина дълго време все не можех да се отърва от този най-очарователен навик, като вляза в някое кафене да питам: "Кафе имате ли?", с което докарвах силен душевен смут у собствениците, мислеха си горките, че търся някакво съвършено непознато за тях извънземно кафе.

Не мога да не опиша едно незабравимо и някак съвършено в своята почти небесна простота и честност меню в град Братск през 1978 година, където всички магазини за хранителни стоки сияеха абсолютно празни и чисти, предлагайки на поразения посетител един единствен артикул - гигантски торти, искрящи с отровно-анилинов блясък. Тъкмо по тази причина аз като командирован гост бях прикрепен към столовата на местния горски промишлен комплекс. Първото ястие в пустеещата столова се наричаше – “супа без добавки, неподправена”, което съвършено буквално отговаряше на действителността. Второто бе ”юфка с колбасени изрезки” (единственото вдъхновение идваше от надеждата, че някой все ще се е уредил и със самия колбас, след като се споменават останалите изрезки). А третото се мъдреше в ъгъла, на покритата с износена мушама маса – бурканчета от майонеза, съдържащи жълтеникава течност, напомняща лабораторията в кварталната поликлиника с подредената за анализ урина на възрастните и немощни местни жители. Надписът гласеше: “чай течен без захар”.

Във всичко това, разбира се, в пълен контраст с днешните времена на тотална рекламна измама и съблазън, поразяващо въздействаше изключителната, почти изповедална честност на названията. Ах да, невъзможно е да не спомена и единствения за цялата столова нож, продупчен през дръжката и закачен с тел на дълга жица, прекарана по дължината на цялото помещение, който хранещите се по свое желание можеха да притеглят от единия край на столовата до другия.

Разбира се, носталгичните образи на миналото съвсем не са наситени с подобни очарователно-отблъскващи детайли. Пък и изобщо, не е ли прелъстително да се озовеш в епохата на Пушкин? Е, за предпочитане е, разбира се, това да стане в елитно дворянско петербургско семейство, а не като крепостен селянин на някоя алчна земевладелка Салтичиха, например. А и в съветските времена е къде-къде по-прелестно да се окажеш в московска академична или артистична просторна семейна квартира, отколкото като лагерник сред снежната пустош на Колима или под надзора на КГБ. Или пък в лудницата. Това е така разбираемо.

Не така разбираеми са обаче самозабравилите се (именно: само-забравилите се, тъй като говорим за събития, намиращи се все още в границите на общодостъпната памет) сирени като Кургинян (политолог-официоз – бел.прев.), които възпяват ежечасно прелестите на отминалата епоха пред лицето на почти нищо не спомнящата си и просто нищо не знаеща за онези времена младеж.

Основният аргумент в полза на преобладаващата хуманност на съветския строй е преклонението пред някакъв всеобщ ентусиазъм, проявил се особено силно в периода на великата война. Е добре, но нали същият неземен ентусиазъм и невероятно мощно обединение бе наблюдавано и у друг един народ, покорил цяла Европа и с невероятна ярост устоявал на почти целия, опълчил се срещу него свят? А любовта и верността към техния вожд също по нищо не отстъпваше на нашата. Идва ми наум едно любимо наше оправдание, което е предназначено да въздейства във всички ситуации: обикновен и честен член на комунистическата партия. Но ако се позамислим, същият този аргумент, пренесен на друга почва, започва да звучи доста странно: честен и обикновен член на фашистката партия...

И разбира се, не бива да се забравя, че постоянно споменаваните във всички диспути като неотразими аргументи безплатно образование и безплатна медицина (чиято социална полза сама по себе си не подлежи на съмнение) се поднасяха образно казано в комплект с всичко останало. (По подобие на днес вече забравените така наречени “комплексни хранителни пакети”, в които покрай необходимите и трудно намиращи се масло, кренвирши и пр. бе натъпкван и абсолютно ненужен ви килограм булгур, да речем. Изборът бе невъзможен – всичко се продаваше в един комплект.)

Затова, нека повторим - нужна е елементарна осведоменост и социокултурна вменяемост. От там нататък всеки сам да си избира, какво повече ще му хареса, особено като кепе, тишъртка или песничка. Кой е против? Аз - не.

Още от Свят

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: