До дванайсетокласниците: Мечтите се сбъдват даже на въпреки

Сн. Евгений Милов, "12 писма до дванайсетокласниците"

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, който за втора година изпраща послания на абитуриентите. От 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани писмата до випуск 2021, подписани от известни общественици.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на пътешественичката и автор на книги Петя Кокудева.

Бях на 21 и сбъдвах мечтата си.

Крачех по коридора на мрачен затвор, облечена в нелепо бяло, ефирно яке. През отворените врати на затворническите халета можех да видя библии, стърчащи изпод възглавниците на осъдените. Бях на 21 и имах среща с човек, извършил убийство, а после неуспешен опит за самоубийство. В стаята, отредена за срещата ни, заварих благ, кротък мъж. Щом повдигна брадичка, ме втрещи продълговат белег като въжена люлка – от едното до другото му ухо. Мъжът беше опитал да си пререже гърлото. А аз бях тук за интервю. След разговора ме въведоха в широка, полутъмна зала, където течеше рецитал в чест на Ботев. Бях единствената жена в зала, пълна с десетки, може би стотици мъже, извършили тежки престъпления. Още ме сковава ужас, като си спомня как от всички страни ми подвикваха.

Бях на 21 и сбъдвах мечтатата си.

Една ранна съботна сутрин телефонът иззвъня. Долепих го до рошавата си глава – разговорът беше кратък и завърши с "Ще се видим в съда!". Поредната заплаха, която получавах от някого, чийто интерес бях напът да наруша като репортер с ресор социални теми.

Бях на 22 и продължавах да сбъдвам мечтата си.

Скромен хотел в малък български град, където за първи път идвах. Щях да правя интервю. Не помня вече с що за акъл се бях съгласила да е вечерта. От прозореца на хотелската стаичка видях в тъмното долу да изплува злокобно като от поп фолк песен огромен, бял мерцедес. С него ме взе човекът, с когото щях да разговарям - на вечеря, за която нямах и бегла представа къде ще се състои. Просто влязох в мерцедеса и потънах в тъмното. Бих излъгала, ако кажа, че не ме тресеше шубе от палците на краката до перчема.

Бях на 22 и все така сбъдвах мечтата си.

Ревах около месец, всеки ден, защото майка ми е съдия, а по ирония на съдбата дъщеря ѝ, само на 22, скоро щеше да бъде подсъдима. Заведоха дело срещу мен за журналистически материал. (Всъщност заведе го кмет.) Майка ме предупреди да не се тревожа – че няма шанс да ме осъдят; че само искат да ме сплашат, но кой ти вярва. Дойде денят на делото, а аз се изправих на трибуната пред съдийката. (Майка и един приятел бяха единствените в "публиката".) Съдийката ми съобщи, че искът е оттеглен, а аз мога да заведа насрещен, за да получа обезщетение. Не заведох.

Скоро след това нервите ми окончателно не издържаха и напуснах мечтата си – журналистиката, за която цяло тийнейджърство се бях тръшкала и молила вселената да ми сбъдне. Нищо друго за кандидатстване не щях да чуя. Заработих като репортер още в края на първи курс, а докато завърша (учех телевизионна журналистика), вече знаех: голямата ми мечта се оказа греда. Провалих се.

Минаха близо 10 години.

Станах копирайтър (откъм стрес детска игра спрямо социален репортер на терен). Случи се така, че срещнах любимия си човек и с него започнахме да пътуваме по света – номадски, предимно на палатка. Направихме пътуване от 9 месеца – през Европа, Скандинавия, Русия, Азия, чак до Нова Зеландия. Бяхме в Сахара и Патагония, в САЩ и Израел, в Африка, в Перу и Исландия, в пустинята Атакама. Неусетно започнах да записвам историите, които ни се случваха, и разказите на хората, които срещахме по пътя. Истории от джунглата, от кратер на вулкан, от 5000 метра надморска височина в Андите, от норвежки ледник, от японско село, откъде ли не. 95 от тях събрах в книга.

Лека-полека неуврялата глава на Петя взе да проумява, че мечтата да бъде репортер всъщност не се беше провалила! Тъкмо напротив, моят вътрешен двигател и вселената – в тандем – ми бяха отворили възможност да пътешествам и да бъда репортер от света. Пишех от места, които не си бях и помечтавала, че ще видя. Пишех свободна и независима.

Представата, която имаме за мечтата си, не е самата мечта. В моя случай журналистиката беше просто един конкретен начин, по който си представях Моето Нещо. А Моето Нещо беше и си остана да задавам въпроси, да общувам и да разказвам. Но дотогава не знаех, че това може да се осъществи и по друг, неочакван за мен път.

Ако някога и вас ви обземе усещане за провал, имайте едно наум: навярно се е пропукала само конкретната ви представа за постигане на нещо. А самите мечти... те са достатъчно жилави, своенравни и дълбоко свързани с нашата същност, че да умеят да се сбъдват по свой начин, даже на въпреки, даже когато вече не ги мечтаете.

Няма да ви желая попътен вятър, защото знам, че ще се справите и с насрещен.

И, както симпатично се обърка един академик в едно телевизионно предаване: "...винаги има светлина в нутела".

*Петя Кокудева е пътешественик и автор на няколко книги за деца и възрастни. Бакалавър е по журналистика и магистър по творческо писане. Работи като копирайтър. За постижения в живота си брои не наградите и преводите на чужди езици, а това, че засега успява да задържи детинското си въодушевление от света вече 38 години и любовта - вече 14. Има 6-месечна дъщеря на име Яна.

Споделяне

Още по темата

Още от Общество

Одобрявате ли изгонването на 70 руски дипломати?