До дванайсетокласниците: Няколко важни урока

До дванайсетокласниците: Няколко важни урока

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, чрез който от 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани послания до абитуриентите випуск 2020.

Автори на посланията са писатели, актьори, художници, преподаватели, издатели, лекари, журналисти и граждански активисти.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на издателя и преводач Манол Пейков.

Скъпи приятели –

Казват, че можеш да научиш младите на много неща, но по най-важния въпрос – как да живеят – те трябва сами да намерят отговорите.

Но също така казват, че най-далече виждат онези, които стъпват на раменете на предците си.

Пиша ви това писмо, за да ви разкажа за някои важни и не съвсем очевидни уроци, на които са ме научили онези трийсетина година, които ни делят. С други думи – леко се привеждам и ви подлагам гърба си. Дали искате да стъпите на него вие сами ще решите.

В годината, в която завърших училище, ми се случиха няколко важни неща.

Първото е, че кандидатствах в университет. Току-що бяха променили закона и това беше първата година, в която, ако бъде приет в университет, човек можеше да отложи задължителната (по онова време) казарма.

Второто е, че не ме приеха. Писаха ми двойка по литература. Дотогава и за миг не беше ми хрумвало, че нещо подобно може да ми се случи. Темата беше "Красивото у Йовков".

Третото беше осъзнаването, че все пак ще трябва да вляза в казармата, което предизвикваше у мен същински пещерен ужас.

Влязох – и докато бях в казармата, комунизмът падна. Другарите станаха господа. Гласувах за първи път. Представителят на СДС в Банкя обеща, че ако го изберем, ще предложи намаляване на военната служба. Избрахме го, а той изпълни обещанието си. Излязохме с половин година по-рано.

Между другото, това е единственият случай в живота ми на избирател (поне до момента), в който някой политик е изпълнявал обещанието си.

Кандидатствах отново, пак с литература. Този път се падна Ботев. И пак получих двойка.

Майка ми беше на ръба на нервна криза.

Накъде по това време научих, че в Благоевград се канели да строят американски университет. Кандидатствах и там, друга възможност така или иначе не ми оставаше. Отпърво и там не ме приеха, после се оказа, че имало компютърна грешка. (Така казаха за пред хората, истината научих сетне, а именно – че били забравили единия от общо седем кашона с писмени работи зад вратата на изпитната зала).

Колкото и да не ми се вярваше, най-накрая бях приет. Освен че майка ми избегна сигурна депресия, резултатът беше, че попаднах в система, която изповядваше съвършено различно отношение към студента, към човека изобщо. В основата ѝ бяха разбирането за свобода, за уважение към отделната личност, за свещеното право на личен избор.

В началото на 90-те това беше не просто глътка свеж въздух; беше значимо и незабравимо приключение, от онзи калибър, който променя човешкия живот, който чертае пред теб пътища, които не си знаел, че съществуват.

Това е и първият урок, който искам да споделя с вас днес. За целта вземам назаем думите на един от любимите ми писатели, американеца Кормак Маккарти:

- "Никога не знаете от какъв по-лош късмет ви е спасил лошият ви късмет."

По ирония на съдбата, днес се занимавам професионално именно с това, за което оценяващите писмените работи в СУ преди трийсет години ме счетоха за (очевидно) непригоден. Издател съм в едно от най-уважаваните български издателства, с повече от 40 турнета със световноизвестни писатели зад гърба си.

Истината е, че издателството бе създадено от майка ми, а аз се присъединих доста по-късно.

Но също така е истина, че моят път се оказа доста различен от нейния. Допреди моето появяване в издателството нямаше преводни автори, а днес са над 150. И, което е по-интересно: 95% от важните ми бизнес контакти не са наследени от майка ми, а са плод на собствените ми усилия.

Често ме питат: как избираш заглавията и авторите? Когато им отвърна, че "те сами се избират", хората се усмихват неразбиращо.

Затова им давам пример с първата книга, която издадох: "Мръсна хаванска трилогия" от кубинеца Педро Хуан Гутиерес. Бях купил правата и книгата вече беше преведена. Дори оформление си имахме. Трябваше ни само снимка на автора за задна корица.

Една приятелка ми каза, че видяла в интернет чудесна снимка на Гутиерес от някакъв канадско-ирански фотограф, на име Бабак Салари. Защо да не се свържем с него, попита. Писахме му, той ни отговори, прати ни снимката, после от дума на дума уговорихме да му направим цяла изложба. Бабак дойде в София, влюби се в нея и остана няколко месеца. Станахме близки приятели. Оттогава са минали 13 години, но не е минала и една, през която той да не се върне тук.

Около година след първото си идване, Бабак ме свърза с приятеля си Рауи Хадж, канадски писател от ливански произход, който току-що беше получил една от най-престижните литературни награди в Европа. Купих правата му и го издадох. Направихме и литературна обиколка из страната, после още една.

Когато купувах правата му, неговият агент, който не беше чувал за нашето издателство, поиска да знае повече. Когато му разказах, той възкликна: "О-о, имам една книга точно за вас! Писана е от британец, но се разказва за България." Помислих, че нещо ме баламосва. "Ако имаше такава книга щях да знам", рекох, "навярно бъркате България с Румъния?"

Но не, не ме баламосваше. Книгата беше "Соло" на Рана Дасгупта, британец от индийски произход, с когото впоследствие обиколихме България и направихме десетдневно турне със седем премиери – едно от най-запомнящите се литературни турнета в живота ми.

След една от споменатите премиери (в Стара Загора), към мен се приближи непозната жена. Представи се като преводачка от нидерландски, похвали ме за избора на автори и ми предложи книга, която не бях чувал дотогава: "Къщата на джамията" от Кадер Абдола.

Досещате се накъде бия: около година по-късно двамата с Кадер обиколихме България, а една от премиерите ни беше на същото място, където за първи път научих името му.

Тук трябва да отворя мъничка скоба и да призная следното: всички тези безбройни литературни пътувания бяха възможни само защото играех ролята едновременно на туристически агент, шофьор, организатор, преводач, актьор, литературен критик и конферансие едновременно. Хората си мислеха, че правя нещо луксозно и скъпо, а на практика плащах за едноседмични турнета със световноизвестни писатели малко повече от месечния наем на един рекламен билборд на магистралата. И истински, ама истински се забавлявах.

Така, преди дори самият аз да го осъзная, бях натрупал сериозна и респектираща издателска биография.

Именно това е вторият урок, който искам да споделя с вас днес: човек трябва да намира начин и да прави нещата, в които вярва. Тези неща винаги водят до други неща, те пък – до трети. И истински важното е някъде там по веригата, макар да е скрито от погледа ти в началото. Само че ако не започнеш – по всяка вероятност никога няма да стигнеш до него.

Именно това има предвид Свети Франциск от Асизи, когато казва:

- "Първо направете необходимото, след това възможното; и изведнъж ще се окаже, че сте постигнали невъзможното."

* * *

Както добре знаем от приказките и филмите, поуките винаги пристигат в групи по три. Затова преди да съм ви отегчил съвсем, бързам да споделя третата.

Може би ще се изненадате, но тя не идва от устата на писател или светец, а от един от най-богатите хора в света – единственият човек преди епохата на Фейсбук и Амазон, стартирал от нулата и стигнал до челната десятка в легендарния списък на 100-те най-добри компании на списание Форбс.

Името му е Уорън Бъфет, на 89-години е, и въпреки многомилиардното си състояние продължава да живее в родната си Омаха в невзрачния щат Небраска и да си купува все същия сандвич от местното ресторантче на път за работа (в различни варианти, които струват между 2.75 и 3.15 долара – в зависимост от настроението му през деня).

Ето какво казва той:

- "Като правило търся у човека само три качества – интелект, енергия и почтеност. Но ако третото липсва, първите две нямат никакво значение."

С това и ще завърша: без значение с какво се захващате и с кого работите, почтеността е здравата основа, на която трябва да градите всички свои взаимоотношения.

Ако сте упорити и последователни, останалото ще дойде с времето.

Всъщност, ако не съм ви изгубил по пътя и сте прочели писмото ми до тук, вие най-вероятно вече го знаете.

****

*Манол Пейков е издател и преводач, носител на наградата на Съюза на преводачите и националния приз "Христо Г. Данов", двукратен носител на награда "Пловдив". Съсобственик е на издателство "Жанет 45" и на едноименната печатница. Съосновател на звукозаписно студио "Пекарната", в което са записвали Котарашки, Лиса Джерард и Шинейд О'Конър.

Споделяне
Още по темата
Още от Общество

Бихте ли летували във вилната зона на парк "Росенец" край Бургас?