Прескочи към основното съдържание
Вход / Регистрация

До дванайсетокласниците: Няколко важни урока

1 коментар
До дванайсетокласниците: Няколко важни урока

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, чрез който от 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани послания до абитуриентите випуск 2020.

Автори на посланията са писатели, актьори, художници, преподаватели, издатели, лекари, журналисти и граждански активисти.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на издателя и преводач Манол Пейков.

Скъпи приятели –

Казват, че можеш да научиш младите на много неща, но по най-важния въпрос – как да живеят – те трябва сами да намерят отговорите.

Но също така казват, че най-далече виждат онези, които стъпват на раменете на предците си.

Пиша ви това писмо, за да ви разкажа за някои важни и не съвсем очевидни уроци, на които са ме научили онези трийсетина година, които ни делят. С други думи – леко се привеждам и ви подлагам гърба си. Дали искате да стъпите на него вие сами ще решите.

В годината, в която завърших училище, ми се случиха няколко важни неща.

Първото е, че кандидатствах в университет. Току-що бяха променили закона и това беше първата година, в която, ако бъде приет в университет, човек можеше да отложи задължителната (по онова време) казарма.

Второто е, че не ме приеха. Писаха ми двойка по литература. Дотогава и за миг не беше ми хрумвало, че нещо подобно може да ми се случи. Темата беше "Красивото у Йовков".

Третото беше осъзнаването, че все пак ще трябва да вляза в казармата, което предизвикваше у мен същински пещерен ужас.

Влязох – и докато бях в казармата, комунизмът падна. Другарите станаха господа. Гласувах за първи път. Представителят на СДС в Банкя обеща, че ако го изберем, ще предложи намаляване на военната служба. Избрахме го, а той изпълни обещанието си. Излязохме с половин година по-рано.

Между другото, това е единственият случай в живота ми на избирател (поне до момента), в който някой политик е изпълнявал обещанието си.

Кандидатствах отново, пак с литература. Този път се падна Ботев. И пак получих двойка.

Майка ми беше на ръба на нервна криза.

Накъде по това време научих, че в Благоевград се канели да строят американски университет. Кандидатствах и там, друга възможност така или иначе не ми оставаше. Отпърво и там не ме приеха, после се оказа, че имало компютърна грешка. (Така казаха за пред хората, истината научих сетне, а именно – че били забравили единия от общо седем кашона с писмени работи зад вратата на изпитната зала).

Колкото и да не ми се вярваше, най-накрая бях приет. Освен че майка ми избегна сигурна депресия, резултатът беше, че попаднах в система, която изповядваше съвършено различно отношение към студента, към човека изобщо. В основата ѝ бяха разбирането за свобода, за уважение към отделната личност, за свещеното право на личен избор.

В началото на 90-те това беше не просто глътка свеж въздух; беше значимо и незабравимо приключение, от онзи калибър, който променя човешкия живот, който чертае пред теб пътища, които не си знаел, че съществуват.

Това е и първият урок, който искам да споделя с вас днес. За целта вземам назаем думите на един от любимите ми писатели, американеца Кормак Маккарти:

- "Никога не знаете от какъв по-лош късмет ви е спасил лошият ви късмет."

По ирония на съдбата, днес се занимавам професионално именно с това, за което оценяващите писмените работи в СУ преди трийсет години ме счетоха за (очевидно) непригоден. Издател съм в едно от най-уважаваните български издателства, с повече от 40 турнета със световноизвестни писатели зад гърба си.

Истината е, че издателството бе създадено от майка ми, а аз се присъединих доста по-късно.

Но също така е истина, че моят път се оказа доста различен от нейния. Допреди моето появяване в издателството нямаше преводни автори, а днес са над 150. И, което е по-интересно: 95% от важните ми бизнес контакти не са наследени от майка ми, а са плод на собствените ми усилия.

Често ме питат: как избираш заглавията и авторите? Когато им отвърна, че "те сами се избират", хората се усмихват неразбиращо.

Затова им давам пример с първата книга, която издадох: "Мръсна хаванска трилогия" от кубинеца Педро Хуан Гутиерес. Бях купил правата и книгата вече беше преведена. Дори оформление си имахме. Трябваше ни само снимка на автора за задна корица.

Една приятелка ми каза, че видяла в интернет чудесна снимка на Гутиерес от някакъв канадско-ирански фотограф, на име Бабак Салари. Защо да не се свържем с него, попита. Писахме му, той ни отговори, прати ни снимката, после от дума на дума уговорихме да му направим цяла изложба. Бабак дойде в София, влюби се в нея и остана няколко месеца. Станахме близки приятели. Оттогава са минали 13 години, но не е минала и една, през която той да не се върне тук.

Около година след първото си идване, Бабак ме свърза с приятеля си Рауи Хадж, канадски писател от ливански произход, който току-що беше получил една от най-престижните литературни награди в Европа. Купих правата му и го издадох. Направихме и литературна обиколка из страната, после още една.

Когато купувах правата му, неговият агент, който не беше чувал за нашето издателство, поиска да знае повече. Когато му разказах, той възкликна: "О-о, имам една книга точно за вас! Писана е от британец, но се разказва за България." Помислих, че нещо ме баламосва. "Ако имаше такава книга щях да знам", рекох, "навярно бъркате България с Румъния?"

Но не, не ме баламосваше. Книгата беше "Соло" на Рана Дасгупта, британец от индийски произход, с когото впоследствие обиколихме България и направихме десетдневно турне със седем премиери – едно от най-запомнящите се литературни турнета в живота ми.

След една от споменатите премиери (в Стара Загора), към мен се приближи непозната жена. Представи се като преводачка от нидерландски, похвали ме за избора на автори и ми предложи книга, която не бях чувал дотогава: "Къщата на джамията" от Кадер Абдола.

Досещате се накъде бия: около година по-късно двамата с Кадер обиколихме България, а една от премиерите ни беше на същото място, където за първи път научих името му.

Тук трябва да отворя мъничка скоба и да призная следното: всички тези безбройни литературни пътувания бяха възможни само защото играех ролята едновременно на туристически агент, шофьор, организатор, преводач, актьор, литературен критик и конферансие едновременно. Хората си мислеха, че правя нещо луксозно и скъпо, а на практика плащах за едноседмични турнета със световноизвестни писатели малко повече от месечния наем на един рекламен билборд на магистралата. И истински, ама истински се забавлявах.

Така, преди дори самият аз да го осъзная, бях натрупал сериозна и респектираща издателска биография.

Именно това е вторият урок, който искам да споделя с вас днес: човек трябва да намира начин и да прави нещата, в които вярва. Тези неща винаги водят до други неща, те пък – до трети. И истински важното е някъде там по веригата, макар да е скрито от погледа ти в началото. Само че ако не започнеш – по всяка вероятност никога няма да стигнеш до него.

Именно това има предвид Свети Франциск от Асизи, когато казва:

- "Първо направете необходимото, след това възможното; и изведнъж ще се окаже, че сте постигнали невъзможното."

* * *

Както добре знаем от приказките и филмите, поуките винаги пристигат в групи по три. Затова преди да съм ви отегчил съвсем, бързам да споделя третата.

Може би ще се изненадате, но тя не идва от устата на писател или светец, а от един от най-богатите хора в света – единственият човек преди епохата на Фейсбук и Амазон, стартирал от нулата и стигнал до челната десятка в легендарния списък на 100-те най-добри компании на списание Форбс.

Името му е Уорън Бъфет, на 89-години е, и въпреки многомилиардното си състояние продължава да живее в родната си Омаха в невзрачния щат Небраска и да си купува все същия сандвич от местното ресторантче на път за работа (в различни варианти, които струват между 2.75 и 3.15 долара – в зависимост от настроението му през деня).

Ето какво казва той:

- "Като правило търся у човека само три качества – интелект, енергия и почтеност. Но ако третото липсва, първите две нямат никакво значение."

С това и ще завърша: без значение с какво се захващате и с кого работите, почтеността е здравата основа, на която трябва да градите всички свои взаимоотношения.

Ако сте упорити и последователни, останалото ще дойде с времето.

Всъщност, ако не съм ви изгубил по пътя и сте прочели писмото ми до тук, вие най-вероятно вече го знаете.

****

*Манол Пейков е издател и преводач, носител на наградата на Съюза на преводачите и националния приз "Христо Г. Данов", двукратен носител на награда "Пловдив". Съсобственик е на издателство "Жанет 45" и на едноименната печатница. Съосновател на звукозаписно студио "Пекарната", в което са записвали Котарашки, Лиса Джерард и Шинейд О'Конър.

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Подкрепете Mediapool.bg с 5€, за да разчитате и занапред на независима, професионална и честна информационно-аналитична медия.

1 коментар

Екипът на Mediapool Ви уведомява, че администраторите на форума ще премахват всички мнения, съдържащи нецензурни квалификации, обиди на расова, етническа или верска основа.

Редакцията не носи отговорност за мненията, качени в Mediapool.bg от потребителите.

Коментирането под статии изисква потребителят да спазва правилата за участие във форумите на Mediapool.bg

Прочетете нашите правила за участие във форумите.

За да коментирате, трябва да влезете в профила си. Ако нямате профил, можете да се регистрирате.



  1. Коментарът е изтрит в 21:57 на 7 януари 2021 от автора.
    #1

Препоръчано от редакцията

подкрепете ни

За честна и независима журналистика

Подкрепете Mediapool.bg с 5€, за да разчитате и занапред на независима, професионална и честна информационно-аналитична медия.