До дванайсетокласниците: Превръщайте раните си в криле

Симеон Василев. Сн. "12 писма до дванайсетокласниците"

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, който за втора година изпраща послания на абитуриентите. От 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани писмата до випуск 2021, подписани от известни общественици.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на активиста за човешки права Симеон Василев.

2002 година, много горещ майски ден. Спомням си колко неудобни ми бяха новите дрехи и как съжалявах, че не съм си сложил нещо с къс ръкав. После всичко изчезна в мъглата на притеснението, защото трябваше да се кача на училищните стълби, за да произнеса реч към моите съученици по повод завършването ни. Не е ли ирония на съдбата, че почти 20 години по-късно седя пред белия лист и отново съм готов да произнеса някакви съществени неща, към същите на възраст хора? Според майка ми, след моето слово и децата от малките класове са били с насълзени очи, а всичките ми съученици са плакали. Иска ми се да вярвам, че съм притежавал такава дарба, с думите да докосвам и разплаквам, но може и майка ми да помни нещата различно.

Истината е, че да се изкача на онези стълби в СОУ "Васил Левски" в град Троян беше своеобразен пиедестал на успеха. Бях започнал 7-и клас като новопристигнал от друг град, в изцяло непозната среда, без приятели и със семейство, което е далеч. Знам колко естествено е днес ученето в чужбина, да бъдеш друг в нов град, но за моето 13-годишно аз първите години на гимназиалното ми образование бяха едни от най-изпитателните в живота ми. Бях и съм силно привързан към семейството си и отделянето от тях беше повече от трудно; беше физически болезнено. Спомням си дните, в които исках само да се прибера вкъщи, да избягам от всичко.

Тези дни бяха трудни и заради тайната, която носех в себе си и която щеше да промени живота ми завинаги. Kриех нещо, което не бях признал и пред себе си. Но околните бързо усещат различността ни. За жалост има и такива, които са готови агресивно да я заклеймяват. Така се случи и с мен, при първото изричане на думата "педал". Боли, когато някой те нарече така публично, в твоята класна стая, докато си седиш кротко на чина и не знаеш защо това е обида.

Тормозът от страна на няколко от момчетата в класа продължи година, две, а може би и повече. В един момент преставаш да чувстваш подмятанията, изграждаш си допълнителен слой кожа срещу тях, която да те пази.

Та за 13-годишното гей момче от друг град, само и тормозено, качването на онези стълби за завършването няколко години по-късно беше сладка победа. Защото бях успял. Успял да преборя омразата, да не ѝ позволя да ме покори, да израсна, да открия себе си и да изляза от пашкула на детството и тайната си. Бях успял да докажа способностите си. И честта да кажа последните думи към всички в училище онзи ден се падна на мен. Още помня горещината на слънцето и силата на думите. А сълзите със сигурност пареха не другаде, а в моите очи и в тези на родители ми.

Днес някогашното клеймо нося като корона. Това искам и най-силно да ви кажа. Превръщайте раните си в криле, дайте им време да се изцерят. От омразата правете сапунени балончета, от болката постройте път напред. Не разочаровайте тези, които вярват най-силно във вас. Често те се превръщат и в най-лесните жертви на гнева ни, защото знаем, че винаги ще ни обичат.

Мислех си да споделя и много цитати от велики хора и сентенции на латински за живота, но няма нужда. С всяка година вие ще ги откривате и изживявате сами. Хората преди мен в писмата си към вас също казаха много затрогващи думи, изпълнени с житейския им опит. Пожелавам ви да имате сърцето да ги чуете. Връщайте се към тези писма отново, след години, за да ги преоткривате, както ще пренаписвате и своята лична история.

Независимо от многото прекрасни учители, иска ми се, когато бях на вашите години, някой по-възрастен да беше поговорил с мен и за три много важни с-та – спорт, секс и смисъл.

В училище изпитвах такова неудобство от часовете по физическо възпитание, че исках майка ми и личния лекар постоянно да ме извиняват. Ненавиждах разделението на отбори на момичета и момчета, тъпите игри на народна топка и през всичките си юношески години изградих неприязън към спорта. Днес вече бягам по 5 км с лекота, бях дори капитан на отбор по тичане, плувам - засега само по 1 км, катеря се по планини с продължение на часове и поне три пъти в седмицата съм на фитнес. Мисля да се запиша на още няколко спорта. Защото движението промени живота ми из основни, направи ме по-уверен и е един от най-добрите балсами за изтерзаната от стрес душа. Така че поддържайте непрестанно жива връзката с тялото си, ако искате и то да ви служи дълго.

Да поговорим и за секса. Правете го, наслаждавайте му се, говорете открито за него. Не оставяйте нещо толкова приятно да се превръща в тайна, крита под пухени завивки и одеяла. Потисканата сексуална енергия избива в грозни форми, да не говорим за хомофобията, която прикрива понякога всъщност тайните хомосексуални желания. Поколението на моите родители и на техните родители, че дори и моето, нямаше своята сексуална революция. Мисля, че сексът като табу пречи сериозно на тази нация да се развива напред.

Иска ми се със смисъла да беше така лесно, както със секса. За него не мога да ви дам съвет, освен да продължавате да го търсите, дори когато не виждате смисъл. Бъдете активни в това, в което вярвате най-силно. Точно така аз превърнах сексуалната си ориентация в смисъл. И вие ще намерите своя, сигурен съм.

И още. Престанете с тези мечти, превърнете ги в цели. Не вярвайте на живота в Instagram, защото той е през филтър. Инвестирайте в добро вино и преживявания. Пътувайте без багаж и на далеч. Приемайте неочаквани покани. Правете неочаквани покани. И се научете да изслушвате хората. Това ще ви помогне невероятно много, а имам усещането, че това е способност, която все повече губим. Повече вслушване, повече емпатия към другите.

Предпазливо оптимистичен съм за планетата, която вие ще наследите от нас. Но знам, че точно както мен и вие няма да се примирите със света такъв, какъвто е, а ще работим заедно за света, какъвто трябва да бъде.

*Симеон Василев е активист за правата на човека, страстен любител на изкуството, председател на фондация GLAS, мениджър проекти във фондация Credo Bonum и един от организаторите на София Прайд.

Споделяне

Още по темата

Още от Общество

Къде му е мястото на Бойко Борисов?