До дванайсетокласниците: Възел с една ръка или как мечтите стават цели

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, който за втора година изпраща послания на абитуриентите. От 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани писмата до випуск 2021, подписани от известни общественици.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на алпиниста и финансист Иван Кожухаров.

Животът е прекрасно приключение! И наистина си струва човек да го изживее смислено и интересно.

Обичайно изслушвам отсрещната страна, търся и се радвам да получа съвет. Естествено, финалното решение винаги е мое. От друга страна пък настръхвам, когато започнат да ме поучават… Затова просто ще споделя с вас нещо, в което съм твърдо убеден.

Навремето, когато бях ученик, брат ми, който е по-голям от мен, беше направил една "бърлога" в нашето мазе. Беше изчистено, тухлените му стени бяха покрити с плакати, имаше, донесени незнайно откъде, стари автобусни седалки. Там се пиеше и се купонясваше яката. От време на време в мазето се появяваше Васко (приятел, съученик, свръзка… и нещо много повече), който не беше от сериозните пиячи и се опитваше да ме вербува за катеренето. Обработваше ме, така да се каже, и упражняваше върху мен идеологическа диверсия в най-чист смисъл. Придумваше ме да отидем заедно в някаква местност, до някакви скали, където искаше "да изкатерим нещо". Що за идея!? А всъщност, защо пък не?

За пръв път се изкатерих на скалите на Лакатник през пролетта на 1980 година. Първият ми тур беше "Дамският". Той не представлява нищо, под трийсетина метра е. Аз съм човек спортист, но "празното" ми беше още чуждо тогава. Едно е да надничаш през балкона, друго е да си от външната му страна и да висиш в празното. Бррр…

Всъщност, това "изкатерване на нещо" се оказа за мен срещата на живота ми – срещата с катеренето. Междувременно Васо ми пробута и една малка зелена книжка – "Моите планини" на Валтер Бонати. Месец по-късно и след още няколко излизания и първите по-дълги турове, бях вече тотално обзет от чара и магията на Планините.

Между другото, планината и катеренето имат също и друго невероятно свойство: адски бързо и лесно поставят човека на мястото му. Ти или можеш, или не можеш. Или си добре подготвен, или не си. Всичко е просто и ясно: проблемът е пред теб – яка плоча за изкатерване, заледен улей, надвесена цепка, много студена и неудобна нощ, която трябва да устискаш, десетчасов преход в дъжд или пък нощно спасяване и сваляне на някого… а ти и твоят партньор трябва да намерите общ език и решение на проблема. Безпощадно реално е. Няма значение какви роли се опитваш да изиграеш, какво говориш, че си правил и какво претендираш, че можеш да направиш. Бързо лъсва що за човек си. Но това е друга тема.

В началото беше див ентусиазъм и порив за катерене. Страхотно удоволствие, силно чувство за свобода, усещането, че няма непреодолими неща. Планината и катеренето излязоха на преден план, а ние срещайки първите сериозни предизвикателства, започнахме да се готвим все по-сериозно и по-методично. Зверска физическа подготовка, интензивни специализирани дву- и триразови тренировки. Бягане на дълги разстояния по планините и върховете. Катерехме постоянно, в летни бури и в късите мразовити януарски дни. Търсехме все по-големи предизвикателства и трудности, движехме се много близо до собствените си лимити, а често и отвъд тях.

В този първоначален етап едно от важните умения, които човек трябва да усвои, е боравенето с въжета и правенето на възли. А те са десетки. За връзване към основното въже, за осигуровка, за самоосигуровка, за съединяване на две въжета с един и същ диаметър, за съединяване на по-тънко въже с по-дебело, разни протриващи възли... Прекарвахме часове, омотани с примки и въжета и всичко, всичко, което можеше да се прави с въже, го правехме. Вкъщи, по хижи, по скали… Връзвахме, развързвахме, обвързвахме, подреждахме възлите. Правилният и подреден възел издържа максимално и е красив.

Превърнахме се във факири на възлите, защото, освен основата, бяхме научили най-различни тънкости и хватки. Примерно да правим с една ръка "Булин" възел ("Защо пък с една?" – ще попитате. Защото, ако висиш някъде над бездната и партньорът ти хвърли отгоре въже, трябва да можеш бързо и с една ръка да се вържеш за него. Докато с другата продължаваш да си здраво захванат за скалата.). Хващаш въжето, прехвърляш с китката, изтегляш го отвътре… и си вързан. Или пък "Диамантения" възел. Той става като яйце. Подреден и симетричен. Бяхме чули, че когато катериш на пясъчник, където не може да се сложи клема за осигуровка, защото разрушава нестабилната скала, осигуряването става с такива възли. Заклинени в пясъчника, те се усукват и държат. Не че катерехме пясъчници. Но нашата нагласа беше да можем да правим и минаваме с катерене всичко, навсякъде!

Прекарали сме сума ти часове в правене на носилки за пострадал или въжени стълби от въже… за минута и половина имаш 30-40-метрова стълба. Манипулациите с въжета станаха наша втора природа. Можехме да се оправим във всякаква ситуация. Навремето, когато нямаше много екипировка, това беше начин за осигуряване и за спасяване. Не че е най-важното, но то е част от катеренето, част от безопасността, част от всичко. Дори когато се събирахме някъде на раздумка и някой започнеше да се пише за голям майстор, просто му казвахме: "Хайде, като си голям катерач, правиш ли "Диамантения"? А "Булиния" с една ръка можеш ли?". Звучи забавно, но е фундаментално.

Този подход прилагахме в подготовката. Оставям ви да си отговорите сами какви бяха нашите резултати.

Убеден съм, че човек трябва да се готви и да е подготвен по този начин за всичко, с което се занимава. Независимо дали подрежда възли, готви се изпити, изчислява деривати или организира детски рождени дни.

Важното е да намериш "твоето нещо" и да забиеш безкомпромисно в него… на 350%. Да създаваш стойност и да вървиш с удоволствие напред. А също и да намериш хората, с които да ги поделяш тези неща.

Както в планината, така и в живота е нужно да имаш добър и надежден партньор. Човек, в когото да имаш пълно доверие. Имах щастието от малък да попадна в конкурентна, но и екипна среда. Имах фантастични родители и много стойностни хора около себе си, които ми помогнаха да разбера отрано колко е важно да се научим да живеем и работим заедно и в екип.

Това е свързано с осъзнаването, че не си център на вселената. Да бе, наистина! Че хората наоколо са абсолютно като теб, че зачитането на техния интерес е точно толкова важно, колкото зачитането на твоя интерес. И куп други неща. Говорим за човешки ценности, правила и норми на поведение: лична отговорност, респект, равноправно третиране, консенсус, коректност. На лично ниво те ни позволяват да работим и да живеем успешно, а в по-широк план гарантират функционирането на обществото ни. Това не са просто думи. Без тези неща всичко отива по дяволите.

Та така…

Да ви кажа честно, повечето от върховните моменти на изпитания, постижения и радости съм изпитал в области, различни от планината. С най-близките ми хора, на професионалното поле, учейки и работейки, крачейки през преградите и разчиствайки си пътя напред. Раздавайки се на моите хора и каузите и проектите, на които съм се посветил.

Реалността е безмилостна. Предстоят много битки със ситуации, системи, проблеми, некомпетентници и дявол знае още какво… Няма нищо гарантирано. Често падаме, чупим си главата и изпитваме големи разочарования. Но имаме и фантастични, звездни моменти. И е супер интересно.

Най-интересното предстои!

П.С. И още нещо: когато един ден получите Оскар – съвсем буквално или метафорично, – не сменяйте подхода към онова, което обичате, с което се занимавате и в което сте станали добри. Продължавайте да надобрявате в работата с възлите.

Никога не е късно за нови върхове.

*Години наред Иван Кожухаров е бил професионален алпинист, свикнал да се развива и да взема решения в конкурентна, трудна и опасна среда. След инцидент в планините, който го обездвижва, той продължава професионалния си път в Швейцария. Натрупва сериозен опит в областта на мениджмънта и управлението на проекти; през последните години е активен във финансовата област. През 2009 г., с невероятен екип от приятели, изкачват заедно най-високия връх на Алпите, Мон Блан (4`810 м), по един от трудните маршрути. Своя професионален и личен опит Иван споделя на академично и корпоративно ниво под формата на курсове, семинари и презентации.