До дванайсетокласниците: Всичко ще бъде наред

Мария Касимова-Моасе, Сн. Виолета Апостолова, "12 писма до дванайсетокласниците"

"12 писма до дванайсетокласниците" е проект, който за втора година изпраща послания на абитуриентите. От 24 май в продължение на 12 дни ще бъдат публикувани писмата до випуск 2021, подписани от известни общественици.

Проектът е иницииран от организаторите на "Отворено писмо 24.05.2019" – една инициатива, която обедини над 500 интелектуалци и граждани в призив за отстояване на ценностите на либералната демокрация и европейската ориентация на страната ни.

Публикуваме пълния текст на посланието на журналитката и писател Мария Касимова-Моасе.

Голямо очакване беше, голямо чудо…

За абитуриетския си бал мислех още от първите години на прогимназията. Не толкова за роклите и обувките с токове, от чиято непостижима за мен тогава височина мислех, че светът ще е в краката ми, колкото за чувството на започване. Началото! Онова мечтано начало, онзи "старт в живота", за който всички говореха! Като че досега, в детството и тийнеджърството, сме били в някакъв инкубационен период, който не се брои. Карантина преди влизане в истинския живот. Лабораторно отглеждане до степен на готовност за реалността…

Бях в десети срещу единайсти клас (единайстият клас тогава беше последният), когато през лятото баща ми почина. Беше болен от три години насам, с моменти на подобрение и нови кризи. В последните няколко месеца обаче животът наистина се беше разбързал да го напусне, все едно му беше станало не само досадно, ами и мъчително да обитава тялото му. Баща ми, моят личен супермен, беше станал четиресет и седем килограма - горе-долу толкова, колкото тежах и самата аз на своите 16 години. На 24 май го бяха изписали от болницата с лоша прогноза. Майка ми го настани в семейния хол, на дивана, за да не прекарва времето си само между четирите стени на тихата спалня и да се чувства самотен. Вратата на хола ни беше със стъкло, така че всеки път, когато минавах по коридора, хвърлях по едно око какво прави татко. Лежеше си, четеше, дремеше, гледаше телевизия, пак дремеше.

Няколко дни след изписването му бях на абитуриентски бал. Не моят, на гаджето ми Аспарух. Беше две години по-голям от мен, но понеже учеше в езикова гимназия, подготвителният клас беше намалил тази разлика с една година и той се дипломираше точно година преди мен. Разбира се, че ме покани да съм му дама на бала! Каква радост беше само - не пеперуди, цели сирени, ангели и феи се разхождаха в стомаха ми от вълнение! Взех назаем една рокля от сестрата на съученичка. Беше от сатенирана коприна, цвят бордо. Някой ми даде и обувки с токове, и чанта и изобщо спретнах се като съвсем истинска абитуриентка. В онези години не можеше просто така да отидеш на абитуриентски бал, ако не си абитуриент, затова Аспарухчо беше прекарал три следобеда в Градския комитет на Комсомола да се моли да му позволят да си вземе “дама”, която не е нито от випуска, нито от училището.

В деня на бала му (беше в ресторанта на Японския хотел, днес "Маринела") час преди времето, в което трябваше да дойде да ме вземе от къщи, стоях напълно готова в стаята си като паметник. Прическа (студено къдрене седмица преди това и два часа личен труд с електрическа маша пред огледалото), грим (винаги съм можела да се гримирам, сега просто бих спестила лилавата спирала от онова време), обувки (не питайте дали ми е било удобно - то ясно, че не беше) и прословутата рокля пълен клош и с дълбоко деколте отпред и огледално отзад на гърба. Седнала съм на табуретка, за да не се смачка нищо в перфектната ми визия и едва дишам. Около мен в стаята ми ме гледат от плакатите по стените половината музикални идоли на 80-те. "Модърн токинг", Ким Уайлд, "Скоприънс", "Куин", Майкъл Джексън. Всеки един от тях е изстрадан - да се сдобиеш с постер на звезда беше приключение - купувахме на черно списание BRAVO, където винаги имаше постери, пазаряхме се с децата, чиито бащи бяха международни шофьори и ги кандърдисвахме да ни поръчват плочи, афиши и плакати, ходехме на Битака. Такова беше времето, че по стените ми стояха лицата и на поп и рок артисти, за които нищо не знаех! Нито ги бях слушала, нито им знаех дискографията, ама пък минавах за готина сред съучениците си, защото в стаята ми почти нямаше свободен от постери сантиметър. Заедно с това, разбира се, наоколо се търкаляха и количество плюшени играчки, достойно да захрани един съвременен детски парти център. Странно нещо е тийнеджърството - докато ходиш насам-натам с високите си токове, си готов да се гушнеш в някой мекичък мечок и блажено да засмучеш палец.

Малко преди да изляза под звуците на неспирното бибиткане отвън - ясен знак, че кавалерът Аспарухчо е дошъл да ме вземе за бала - минавам по коридора и виждам в хола отпуснатата глава на дремещия си баща. Влизам да му се покажа. Разсънва се, поглежда ме унесено и в първия миг като че не може нито да разбере коя съм, нито какво му показвам. Очите му блуждаят трескаво, аз се въртя като малко момиченце, за да покажа пълния клош на роклята, а татко полека се усмихва. "Много си хубава, тати! - казва - кога порасна толкова?!"

Беше най-страхотния бал! Танцувахме, целувахме се, обещавахме си неща, признавахме си други. По едно време някой ми изгори роклята с цигара. Образува се раздърпана, пепелява дупка и зейна насред сатенирания пълен клош в цвят бордо. Бяха времена на дефицит, нямане, връзки за всяко нещо и опашки, така че бях наясно, че едва ли ще мога да оправя роклята и ще трябва да я върна не с пълен, а с три-четвърти клош. Градусът на въртене се събираше, кръгът на оборота се затваряше. Тогава не, но години по-късно го разчетох като метафора на порастването. Разбрах, че все в някой важен момент може да се намери нещо, което да те попари и с това да ти събере диаметъра, да ти свие перките. Е, майсторството е да се научиш да продължаваш да се въртиш, въпреки това. Защото не е важен диаметърът, а движението. Ама това ще го разбера още малко по-късно.

Да ви доразкажа за този първи бал.

В три часа сутринта ходехме едва-едва по някакви градски улици и се опитвахме да стигнем до някакъв апартамент, където имаше афтър парти. Тогава не го наричахме така - беше си просто купон. Не познавах хората там, но си спомням, че едно момиче пушеше непрекъснато и плачеше, едно момче рецитираше части от "Малкия принц", а аз умирах от глад. В шест и половина вече стърчахме пред лепкавия от разлята боза тезгях в една софийска баничарница и ожесточено ръфахме първата мазна продукция. Прическата ми приличаше на стара кошница, лилавата спирала се беше посипала във вид на лилави точици по лицето ми, а обувките с токове стояха изути до босите ми крака. Прибрах се нахранена, боса и с мръсни пети, но щастлива. Татко все така дремеше в своя диван, а когато му се появих за сутрешна целувка, каза "Много си хубава, тати! Кога порасна толкова?!"

Точно на 24 юли следобед баща ми се пресели във вечното време на моите спомени. Тогава истински пораснах, не на абитуриентския бал на моето момче, нито на моя собствен година по-късно. Пораснах бързо, за няколко часа, когато осъзнах, че животът е невероятен шанс, който сме задължени да изживеем щастливо. Татко вече го нямаше физически, но аз бях щастлива, че изобщо съм го имала. И още нещо - че успя да ме види в бална рокля. Нищо, че беше назаем и че се прибра с дупка от цигара като простреляно от куршум. Нищо, че гримът беше компромисен, а прическата - смешна. Бал си беше! И татко ми беше казал, че съм много красива. При това два пъти - и когато бях наистина принцеса, и когато бях се върнала като Пепеляшка.

На следващата година дойде и моят истински абитуриентски бал.

С мама бяхме ходили при някаква художничка, от която купихме рокля с апликация на цветя. Лилава, с дълъг ръкав, нищо особено. Не бях във възторг, но не исках да разочаровам майка си - и без това годината ѝ беше трудна и тъжна без баща ми. После с тонове връзки ми уредиха да вляза в някакъв склад за обувки и чанти. Оттам си купих едни средновисоки сандали в сиво със съответната чантичка тип "клъч". И те нищо особено. Момчето Аспарух беше в казармата, нямаше как да го пуснат с мен на бала, така че носът ми си беше увиснал и по този повод. Грима този път ми го направи най-добрата приятелка, косата пак си беше на студено, но някак… някак не беше весело. И вечерта мина така - опитах се да повторя всичко супер яко, което се беше случило предната година - и танците, и признанията, и афтър партито у някого, и баниците на сутринта, но не се беше получило. Осъмнахме в друга баничарница, все така мазна и мърлява, но някак друга. Бях премръзнала въпреки бялото сако, което майка ми ми беше тикнала в последния момент. Прибрах се с автобуса - един зъзнещ, раздрънкан 94, с който хората отиваха на работа, а аз стоях сред тях като опърпано розово фламинго. Вкъщи мама ме чакаше с кафе. Най-хубавото от всичко в тази моя лична нощ на голямото влизане в живота, беше, че тя за първи път от десет месеца насам не беше облечена в черно. Нямате представа колко много значеше това за мен. Така моето излизане от инкубатора, моето приемане в света на големите, моето първо прекрачване на прага на реалността, завинаги остана озарено от светлобежовата копринена рокля на моята майка, облечена за първи път за моя бал. Тогава разбрах, че често събития в твоя живот стават важни само защото някой по някакъв свой, малък, но особено докосващ начин ти е показал любовта си.

Май стана малко тъжно, а не исках.

Просто исках да ви кажа, че в този живот тъгата и радостта са едно нещо с две лица. Това всъщност е самият животът. Затова, когато ви показва тъжното си лице, никога не забравяйте, че точно от другата му страна е веселото. И то ей сега, всеки момент ще се обърне. Да, важи и обратното. Но пък как бихме могли да различим и оценим веселото, ако нямахме тъжното? Как щях да се радвам на всеки, на абсолютно всеки миг от следващите години в моя живот до днес, ако не бях разбрала на шестнайсет колко е крехък животът? Щях ли да мога да осъзная, че празниците са повече в очакването им, отколкото в случването им? Щях ли да знам, че нито един миг не може да се повтори, затова трябва да се изживява напълно и с всяка клетка, безрезервно и всеотдайно? И през всички победи и загуби, които ми предстоеше да изживея в годините напред, щях ли да преминавам с онази увереност, с която мама беше сменила траура си с бежовия цвят, само за да ме пусне със светлина в живота?

И така, мили момчета и момичета, се случва това, което ви предстои - вашият уникален, неповторим, вълшебен живот. С падания и уроци. С викове от щастие и викове от болка. С победи и загуби. Със страхове и безразсъдни смелости. В този път ви трябва да имате само две неща: хора до себе си и увереност. Увереност, че всичкоще бъде наред. Защото то ще бъде. Помнете ми думата!

Ето това повтарям и до ден днешен на моите дъщери. Знам, че често е досадно, ама го повтарям. И на мен ми беше досадно, когато майка ми ми говореше, но сега възстановявам всяка нейна дума с благодарност. Толкова съм убедена, че и вие един ден ще имате нужда от тези малки възрастни опори, че когато дъщеря ми завърши училище, и направих "Мамин наръчник за оцеляване". Точно това представлява, което си мислите - купища лични съвети за всякакви ситуации, които събирах в продължение на година и които исках да ѝ подаря. Написах ги, сложих снимки от всичките ѝ периоди, една приятелка направи дизайна и то си стана съвсем истинска книга. Няма как да ви я предоставя цялата - ще е доста претенциозно. Но искам да ви подаря поне някои от собствените си мъдрости. Пък дано един ден, ей така от немай къде, в трудна, тъжна, щастлива или необяснима ситуация, те ви помогнат. Не ги подреждам по важност - животът не го прави, затова и аз няма.

- Винаги мечтайте на широко и на голямо. Мечтите нямат размери, те затова са мечти. Колкото по-необятна е една мечта, толкова повече вероятност има тя да се превърне в необятна реалност. И дори да не е чак пък толкова необятна, със сигурност ще е много голяма. По-голяма от реалностите на другите.

- Никога не се лишавайте от преживяване, което може да ви научи на нещо. Всяко знание в този живот си намира място, където да е полезно.

- Бъдете любопитни, не само любознателни. В любопитството има някаква доза гаменство, беладжийство, непокорност. Любознателността е просто прилежна. Пък е хубаво да си малко гамен, малко беладжия, малко непокорен.

- Казвайте на хората, които обичате, че ги обичате. Не го пестете - няма нито за кога, нито смисъл.

- Гушкайте! Други хора, животинчета, плюшени играчки, дървета, одеало, възглавница… И позволявайте да ви прегръщат.

- Смейте се често и се срещайте с хора, които ви разсмиват! В този живот смехът е абсолютно спасение.

- Наслаждавайте се на миговете. Спирайте се, вглеждайте се в тях и ги изпитвайте до последната секунда.

- Доставяйте си радост и доставяйте радост! Не си пестете усилията, за да направите някого щастлив - себе си или човек, който с нещо ви е развълнувал.

- Като казах "развълнувал"… Вълнувайте се! От книги, от филми и музика, от картини, от съдбата на другите, от политика, от природа, от детски думи, от спонтанна красота. Вълнението е най-сигурният начин да живеете пълноценно.

- Учете езици! Езикът е код и да го владееш е сила.

- Бъдете възпитани и любезни! Има наистина няколко думи, които отварят врати: добър ден, довиждане, благодаря, моля, извинявай! Като бяхте малки, ви казваха, че са вълшебни. Вярно е.

- Пътувайте много! Не само физически, но и с въображението си.То е нещо, което животните нямат, така че природата не случайно ни го е дала. Дава свободата да преживяваме неща, които не са се случили и може и никога да не се случат. Така можем да изживяваме много животи в рамките на единия, с който разполагаме.

- Давайте си почивки - пийте много вода, яжте хубава и чиста храна, спортувайте, мълчете от време на време, гледайте да спите между 6 и 8 часа. Понякога ей така без причина сядайте на пейка в парка, на тревата в гората, на пясъка на плажа или на някой камък сред нищото и просто дишайте дълбоко.

- Опитайте се да постигнете няколко важни и много освобождаващи неща: не завиждайте, не ревнувайте, не обвинявайте, не давайте непоискани съвети, не премълчавайте обидата. И никога не си позволявайте да бъдете агресивни! Агресията е най-жалката човешка слабост.

Накрая да припомня нещо. Смисълът на живота е да бъдем щастливи. Плод сме на толкова случайности, че нямаме право да предадем този смисъл. Всеки път, когато се почувствам нещастна, загубена или предадена, си казвам, че докато ми се затваря една врата, някъде другаде някой ми постила червен килим. Просто аз още не знам точно къде. Е, трябва да потърсим мястото.

Сега складирайте някъде дълбоко тия мъдрости на една пораснала абитуриентка, впуснете се шеметно в живота си и го направете незабравим! Разбира се, че можете - ние как успяхме?!

*Мария Касимова-Моасе е журналистка, писателка и експерт по етикет и протокол. Била е телевизионна водеща, отговорен редактор на лайфстайл списание, заместник главен редактор на ЕLLE (България), главен редактор на "Капитал LIGHT" и съосновател и главен редактор на НЕЯR. Първата ѝ книга е сборникът "Близки срещи със смесени чувства" (2017), последван от "Балканска рапсодия" и комедийния сериал "Записки от Шато Лакрот". Дъщеря е на известния актьор от Сатиричния театър Хиндо Касимов. Този биографичен факт определя вечния ѝ интерес към литературата и театъра, както и към специфичния жанр на спонтанно разказване на истории. Можете да гледате авторското ѝ представление "Свободно падащи истории" на сцената на "Хепи Сатира комеди клуб".

 

Споделяне

Още по темата

Още от Общество

Одобрявате ли изгонването на 70 руски дипломати?