Добрите Балкани

Българското ѝ заглавие – “Чашата на гадателката”, моментално нарежда книгата на лавицата с екзотични, но и поучителни традиционни английски пътеписи от затънтените краища на бившата империя и света. Английското “The Good Balkans” по-добре ни подготвя за този добросъвестен и в голяма степен успешен опит  да опознаеш една страна с “изумителна непредсказуемост”, в която “всичко се случва под повърхността”, и да я обикнеш. Трудна задача, защото “в петминутна българска политика препуска цялата европейска история – от монархия, фашизъм и комунистическа диктатура до модерната рекламна демокрация”, казва авторът. И още: “Може страната да се люлее и разпада на късове, политиците да са суетни, подкупни и алчни, може да е отчайващо трудно да оцелееш. Но българите се бяха вкопчили в съдбата си. И аз бях един от тях.”

Джон Хамилтън попада по свое желание у нас през януари 1997 г., буквално в епицентъра на събитията, тогава, когато българите “направиха дълга крачка напред”.   

Студ, митинги, студентски вълнения; озадачаващите възгласи “кой не скача е ченге”, плакатите “Левият завой забранен!”; обсадата на Народното събрание, с други думи – първата посткомунистическа революция в Европа изстрелва България в световните новини. После интересът рязко спада и скоро изчезва напълно.

Но младият кореспондент на свободна практика, наричан вече от българските си приятели Джончо, се пристрастява към страната и остава задълго в опит да заинтригува своите редактори с местни новини. Благодарение на тази зависимост и на един добър, будещ уважение български език, който научава пътьом,  той се впуска в истински приключения из Родопите, в мистичния “Помакистан” и в Македония, описана в “Червено вино, черна земя”. Научава прекрасни песни и хора, преживява доста махмурлуци, една отрезвяваща любовна история, един гроздобер и успява да отклони недвусмислените сексуални предложения в православен манастир.

По страниците на книгата “Чашата на гадателката” шестват, искаме или не, цигани и мизерия, просяци, мутри и всякакви неща, които не можем да сметем зад вратата, отворена широко към Европейския съюз. На очевидно добрата способност за комуникация на автора се дължат срещите и разказите за духовници, български   национално-отговорни капиталисти, някои от които вече покойници, маргинали и “обикновени хора” (последното е според определителя на българските политици).

За радост на читателя, авторът не e общувал активно с българските държавни институции, неговият разказ за България не носи и отпечатъка на понякога твърде досадната аполитична политическа коректност на NGO-тата.   

Духът на независимата британска преса се чувства при портретите на български политици и в интерпретацията на политически събития от най-новата ни история.

Разказът за последния истински марксист-ленинец др. Спасов, генерален секретар на Българската комунистическа партия, и за неговата другарка - секретар по информационна политика и партиен контрол,  разсмива и натъжава; главата за българския чадър е поглед към “прогнил и безмилостен режим”, а в “Никога не се уповавайте на князе “ журналистът търси отговор на въпроса защо царят изпитва извратено удоволствие да се събира с хора от бившия тоталитарен елит.

Джон Хамилтън рисува своя картина на съвременна България, шарена като черга, която му напомня пъстър баркод. Понякога наивна и, може би, неразбираема  за погледа на читателя извън границите на страната, но искрена и забавна. Really.