Докато търсим героитe*

Когато започна да ми се струва, че чета едно и също, потърсих в мрежата първоизточника. За голяма моя изненада първоизточникът не беше есето "Герой на нашето време”, спечелило една от наградите на ВМРО-Пловдив преди няколко години. Макар че голяма част от кандидат-студентите на писмения изпит по журналистика по най-неубедителен и повърхностен начин се докосваха до някои от тезите в него – че нашите герои са само мутрите и мутресите, или че герои сме всички ние, представителите на изстрадалия народ, които всекидневно отчаяно се борим за своето оцеляване.

Първоизточникът, наизустен от някои до съвършенство, описваше "Парадоксът на нашето време": "Парадоксът на нашето време е, че имаме по-високи сгради, но по-ниска търпимост, по-широки магистрали, но по-тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка..."

И т.н., и т.н. до кулминацията: "Защото животът не се измерва с това колко пъти сме си поели дъх, а с моментите, които са ни карали да затаим дъх!".

Интернет не разрешава спора чие е произведението – едни го приписват на американския актьор, комик, писател Джордж Патрик (той е от ирландски произход) Карлин. Бил го написал след смъртта на съпругата си. Според другата версия авторството през далечната (както биха отбелязали днешните български медии) 1995 г. е на американския пастор от Сиатъл Боб Мурхед, чийто текст е вдъхновен от поемата на Далай Лама “The Paradox of Our Age”.

И така излиза, че текст, написан на разстояние от България от почти 9500 километра, когато сегашните кандидат-студенти са били на възраст под 3-4 години, намира доста често и съществено място в размислите им за героите на нашето време. Дали защото в гимназията вече са свикнали да припознават текстове от електронното пространство като свои? (Тук отварям скоба за тазгодишния пример на Румъния, която повиши критериите за оценяване и драстично затегна мерките срещу измами на матурите, в резултат на което 44% от 220 000 ученици не взеха изпитите си.) Или защото мнозина са убедени, че съветските войски са ни освободили от турско робство?

Конкретният отговор няма особено значение, защото става дума за обширното средно равнище на завършващите средно образование, където едновременно липсва изградена способност за логическо обосноваване и елементарна грамотност. Така се раждат безпочвени, неаргументирани твърдения – че днес няма и не може да има герои, или че героизмът е въпрос на гледна точка. (Не бива да оставате с погрешно впечатление – пиша само за преобладаващото средно равнище. За радост, освен него има и доста много добри и отлични работи, написани едновременно с мисъл и на великолепен език.)

Така наречените кандидатстудентски бисери отдавна трябва да са престанали да ни забавляват. Те поставят изключително сериозни въпроси за състоянието на образованието ни, както и за състоянието на цялото ни общество. Защото както представителите на това средно образователно равнище не могат да мислят логически и предпочитат да заемат чужди идеи, така и обществото ни показва подобен недостатък. Примерът ми е от другата сфера от първостепенна важност – здравето. Поне от пет години чувам по някои електронни медии гласовете на смислени лекари-диетолози, които се опитват да привлекат вниманието към това, че затлъстяваме като нация, защото здравословното хранене е по-скъпо, а хората в голямата си част са бедни. Глас в пустиня. Сега обаче се заговори за кардинална промяна на начина на хранене на децата в детските градини и непрекъснато се казва, че то ще е по-скъпо, макар че още не се знае с колко. Логическата връзка обаче липсва – не питаме ясно и на висок глас: А храненето в семейството, след предучилищна възраст?

Повече от очевидно е, че без здравословни условия и добро образование няма да има много-много кой да се движи по изграждащите се магистрали... Но да се върна към образованието. Образованието е световен проблем, което в никакъв случай не бива да ни утешава по веригата "Абе, зле сме, ама и те не са добре".

Образованието – и средно, и висше – в момента е обект на натиск от пазарни сили, които биха искали да му сложат измерима цена. То не се разглежда като процес за формиране на личността и на ангажираност на учещите, преподавателите, родителите. Всички сме недоволни от състоянието му, критикуваме го, но не правим нищо, защото се изисква голямо усилие, което да постави истинското образование във фундамента на социалната трансформация. Пазарният натиск засилва образователното неравенство спрямо по-бедните ученици и техните семейства, което показа и скорошният доклад за частните уроци в Европа, изготвен за Европейската комисия.

Напълно откровено – уморих се от “бисери”, не искам да ги чета, нито да ги чувам. Не ми допада публикуването им като любопитно четиво за развлечение и присмех. Няма как да не се запитаме в каква среда живеят нашите деца и да не си признаем, че по-голямата част от вината за незнанието и неграмотността не е тяхна. В кандидатстудентските работи само един от проблемите е нарастващата неграмотност и тя никак не е смешна. Като грамада върху нея се трупа неумението за писмено изразяване, за съставянето на простички разбираеми изречения, за употребата на думите по подходящ начин на правилното място. Прокрадващата се хомофобия,  нетолерантността излизат извън целите на този текст.

Толкова много институции са се оттеглили от функциите си: семейството, подложено на всички изпитания за физическо оцеляване; училището; медиите. Ако не слушаме единствено музикално радио, може да чуем професор многократно да произнася: казáх, казвáл. Или заместник-министър да обяснява за “реалокиране на средства, за да можеме да подкрепиме проекти”. За говоренето от трибуната на парламента вече няма нужда да се споменава, май нито за говоренето и писането на доста от журналистите. Масово сме абдикирали от собствената си отговорност към думите, да не говорим за смислите.

Освен това обичаме да сме някак снизходителни: Какво толкова, като са сбъркали децата някоя и друга дума. Или както преди няколко години една млада журналистка ме репликира по повод на моя забележка за недопустимия правопис в презентацията на доста известен журналист: "По-добре правописни грешки, отколкото грешки на растежа". Трябваше да се почувствам поставена на мястото си, ама откъде да знае девойчето произхода на израза "грешки на растежа", за да не го използва неуместно?

Сега е модерно снизходителността ни да е свързана с мрежата – с толерантността на Фейсбук, чата, мейловете и т.н. към правописа и граматиката. Но – не, оказа се, че изобщо не бива да сме снизходителни, защото лошият правопис е сериозен проблем за онлайн икономиката – правописните грешки в интернет водят до реални загуби на пари. Тези дни Би Би Си цитира онлайн предприемач, ръководещ сайтове за пътуване, мобилни телефони и облекло, който казва, че една единствена правописна грешка може да намали наполовина продажбите в интернет, като отблъсне купувачите, защото предизвиква недоверието им към сайта, допускащ грешки. Онлайн търговията във Великобритания се оценява на 527 млн. лири седмично. А когато комуникираме или търгуваме в интернет, в 99% от времето зависим от писаната дума. Такива старомодни умения като правилното писане и добрата граматика се оказват неочаквано ключово важни в нашето компютърно време.

Веднъж споделих в академична среда своето притеснение за качеството на превода на иначе стойностни книги, буквално съсипани като източник на точни знания за студентите, и един от колегите каза: “Това е нищо, да видите учебниците – на едната страница пише едно, на следващата – точно обратното”.

Защо става така – винаги имаме още по-драстичен пример за всяко нещо и не можем да стигнем до твърдата почва, от която да се оттласнем към отговорно и качествено свършена работа? Не е ли по-добре да започнем от нещо? Със сигурност предложението ми българският език да стане задължителен предмет за всички специалности във висшето ни образование ще прозвучи еретично и ще вбеси много хора. С него е свързана също необходимостта да се обърне специално внимание на изучаването на българския език в средните училища, ако е необходимо като се преквалифицират учителите и се подобрят учебниците, а най-вече – като се работи с учениците, като им се възлагат писмени работи, които след това се проверяват и им се обясняват грешките; рязко да се повишат изискванията към езиковото равнище на дисертациите, независимо от научното поле; да се въведе изпит по български език в конкурсите за заемане на преподавателски позиции в университетите и за администрацията в държавата...

Отдавна с кожата си усещаме, че нещо се случва с и в нашето общество, нещо, което не е добро. Нещо, което още не сме дефинирали, но може да се окаже, че вече е късно да се преборим с него. Някак си забравихме стотиците хиляди наши сънародници, които за над 20-те все така “преходни” години напуснаха България и напоследък напълно спокойно споменаваме, че населението на страната е около седем милиона и триста и петдесет хиляди души. Мнозинството от отишлите си са млади хора и огромната част от тях няма да се върнат, въпреки “българските Великдени” или разговорите за влиянието на кризата. Убеждението ми се подкрепя от създадените през последните една-две години партии, набързо определени като “емигрантски”.

В същото време толкова празни приказки се изричат в защита на националната ни – българската – идентичност. Когато разсъждава за употребите на “етническата история”, Антъни Смит определя като най-мощна причина, която препятства угасването на нациите, това, че “в една светска епоха идентифицирането с “нация” е най-сигурният начин да се преодолее окончателността на смъртта и да се осигури мярка за лично безсмъртие... нацията може да предложи славно бъдеще, което прилича на героичното ѝ минало. По този начин тя може да галванизира народа да следва общата съдба, която ще се реализира от бъдещите поколения. А това са “нашите” деца, те са “наши” в биологичен, и в духовен смисъл – нещо, което надхвърля възможните обещания на която и да е класа или партия. Така че обещанието за безсмъртен живот чрез нашето потомство изглежда генетически оправдано” (Смит. А. Националната идентичност. С., 2000, с. 216).

В България има достатъчно хора, реално, искрено, всеотдайно и безкористно ангажирани с проблемите на образованието. Можем ли с общи усилия да задържим остатъка от това обещание за безсмъртен живот на българите?

Или просто ще се посмеем над поредния “бисер”?

*Факултет по журналистика и масова комуникация, СУ "Св. Климент Охридски"

* *Поводът за текста е писменият кандидатстудентски изпит по журналистика за Софийския университет, състоял се на 26 юни 2011 г., чиято тема беше "Герои на нашето време".