Докога държавата ще бяга от отговорността за висшето образование?

Две десетилетия МОН се оправдава, че ръцете му са вързани от закон, приет в условията на популистки и лобистки ветрове

Преди 25 години група университетски администратори и политици разработват и прокарват един порочен Закон за висшето образование (ЗВО). В първата глава на този закон държавата се задължава “да гарантира академичната автономия на висшите училища” и едновременно с това - да ги финансира, да им предоставя имоти и т.н. В следващата глава се разбира, че под “академична автономия” трябвало да се разбира затворено самоуправление и че държавата не може по никакъв начин да участва в управлението на висшите училища.

И сега – иди, че доказвай, че “академична автономия“ и “самоуправление“ са две различни неща и че затворено самоуправление на държавни университети няма никъде по света.

При създаването на този закон веят различни ветрове.

От една страна е популисткият вятър на тодорживковото самоуправление на някои държавни предприятия, което някои разглеждат като проява на демокрация, която трябвало да се запази.

От друга страна е лобисткият вятър на новоизлюпени пазарни предприемачи, които считат, че висшето образование трябва да бъде пазарно ориентирано и си подготвят почвата за бизнес в тази сфера.

Основен фактор, обаче, е безветрието от страна на държавата – завладени от задачите и притесненията на започналия преход, политици и държавни администратори предпочитат да не поемат отговорност за висшето образование и са склонни да принизят ролята, задълженията и отговорностите на държавата в приемания закон.

Порочните положения, залегнали в ЗВО, са валидни до ден днешен. Уникалният модел на управление създаде статукво с което академичните състави са жизнено обвързани и създаденият Съвет на ректорите е готов да го брани с нокти и зъби. Те, ректорите, нямат никаква отговорност към държавата и обществото, а единствено към общите събрания на широките университетски състави.

Това, което университетските състави искат от тях, е преди всичко по-добро заплащане. И те търсят разширяване на правата си (което наричат разширяване на академичната автономия) за постигане финансово укрепване на университетите с комерсиализиране на знанието, което продават. Започнаха да се редят скандал след скандал свързани със създаване на незаконни филиали и други форми на комерсиализация.

Оказа се че държавата в лицето на Министерството на образованието и науката няма никакви законови механизми за контрол и санкции в случаи на всякакви нарушения, дори и най-фрапиращи.
 
Висшите училища се оказаха феодални владения. Да си припомним скандалите в Свищовската стопанска академия, свързани с името на ректора Величко Адамов. Обвинен е в плагиатство, в корупционни записвания в академията, вземане на изпити и защити на дисертации, в поръчки за фиктивен ремонт на студентски общежития от приближени фирми. Открити са фаллшиви дипломи с неговия подпис, обявява се сам за професор, защитава професура при закрити врати и строга охрана... Оказа се, че министърът на образованието и науката не може да санкционира тези нередности, а още по малко пък да отстрани ректора.
 
Да си припомним как многобройни незаконни филиали на Великотърновския университет никнеха като гъби по времето на ректора Иван Харалампиев. Министърът на образованието и науката се оказа отново безпомощен.
 
Броят на висшите училища упорито растеше, зад техните стени ръката на Министерството на образованието не можеше да проникне. Последваха нови скандали, но като че ли и Министерството нямаше особено желание да се намесва.

Христоматийна илюстрация стана бившият ректор на МУ-София и дългогодишен председател на Съвета на ректорите Ваньо Митев с неговите груби нарушения в приема на чуждестранни студенти, незаконно обучение в изнесените центрове на университета в чужбина и скандални сделки. Ваньо Митев накрая стана подсъдим, той твърди в своя защита, че оставил на университета близо 100 милиона лева.

Рекапитулацията за обществото е, че Турция и Гърция престанаха да признават българските медицински дипломи.

Вместо законодателни мерки от страна на държавата, които да ограничат академичния феодализъм и “макдоналдизация” на висшето образование, Съветът на ректорите под ръководството на Ваньо Митев започна да настоява за още по-голяма автономия, за “развързване на ръцете”, за пълна свобода на университетите за търговска дейност и публично-частни партньорства.

Председателят регистрирал Съвета на ректорите като частно сдружение на висшите училища, въпреки вложените държавни активи в тях и въпреки че законът ясно казва (чл.23), че това е орган на ректорите (а не на училищата) за общо представяне на становища и мнения. Никъде не е казано, че този съвет трябва да бъде сдружение-юридическо лице на висшите училища, с който държавните институции задължително да се съобразяват.

Оказва се че настъпателността на ректорите минава, държавата отстъпва. Ректорите блокираха предложението за внедряване на “финансови мениджъри” в ръководствата на висшите училища, блокираха и внесения в НС проект за изменение и допълнение на Закона за развитие на академичния състав (ЗРАС).

Съветът на ректорите се обяви в защита дори на плагиатството.

Неотдавна бе разкрито, че в Софийския университет служители и преподаватели си раздали близо 20 млн лева над заплатите. АДФИ и прокуратурата се заемат със случая, МОН отново се оказва неправоспособно да се намеси.
 
Наистина ли държавата в лицето на МОН е с толкова здраво вързани от закона ръце или в някои случаи се бяга от конфронтация, от отговорност?
 
Съвсем скоро на дискусионен форум, организиран от МОН, представител на еврокомисаря за науката представи доклад с препоръки към министерството от партньорско изследване по европейската програма “Хоризонт 2020“. Те включват рязко намаляване на броя на 52-те български висши училища.

Седмица по-късно Съветът на ректорите се събира на заседание и приема решение, че 52 университета на територията на страната не били много – необходим бил само своеобразен мораториум върху бъдещото разрастване на мрежата на висшите училища.
 
Може ли Съветът да взема такива “решения”? Новият председател на Съвета на ректорите Любен Тотев на заседание на Комисията за образование и наука на НС уведомява комисията за това “важно решение” на Съвета и присъстващият министър не възразява. Въпросът се оказва приключил – ректорите не разрешават, нищо не може да се направи...

Държавата допусна навремето закон, който ѝ връзва ръцете защото бягаше от отговорност за висшето образование и две десетилетия се оправдава с този закон. Все още бяга от конфронтация с жадните за автономия ректори. Проблемите, обаче, се задълбочиха, българските университети все по видимо не задоволяват обществените нужди

Правителството издигна през тази година образованието в стратегически национален приоритет.
 
Приоритет с вързани ръце?  Време е държавата да развърже ръцете си и да поеме отговорността си за висшето образование. МОН трябва да започне да използва активно и най-малките възможности за намеса и контрол над управлението на университетите, които законът позволява.

Но преди всичко – време е Министерството и политиците-законодатели в тази област да се замислят за нов закон за висшето образование, който да въдвори нов модел на управление.

Министерските администратори трябва да търсят независими експерти, а не Съвета на ректорите. Защото този съвет е част от проблема.

Един законопроект трябва да може да бъде приет и без благословията на този съвет, без “консенсус в широката академична общност”. Това се нарича реформа.

*Авторът е доктор на химическите науки, бивш Хумболтов стипендиант, работил в няколко американски университета, основател и модератор на сайта ‘bulgarianscienceproblems’. Заглавието е на редакцията.

 

Още от Анализи и Коментари

Одобрявате ли протестите за цените на горивата?