Другарят княз

Другарят княз

Кой е Карел Шварценберг

Чешкият министър на външните работи е роден през 1937 г. в Прага под аристократичното име Карл Йоханес Непомук Йозеф Норберт Фридрих Антониус Вратислав Мена принц Шварценберг. Той произхожда от една от най-влиятелните и стари благороднически фамилии на бившата Австро-Унгарска империя. През 1948 г. семейството му бяга от завзелите властта в Прага комунисти. Шварценберг живее в Австрия и Германия. Притежава чешко и по стара семейна привилегия и швейцарско гражданство.

още

Добро утро г-н Шварценберг. Правилно ли се обръщаме към Вас? Каква титла би трябвало да употребим?

Все ми е едно. Може да ме наричате г-н министър или просто г-н Шварценберг. Тъй като съм и княз може да се обръщате и с “княже”, ако това Ви радва. Напълно ми е безразлично.

Чувал ли сте, каква пролетарско-аристократична комбинация е измислил за Вас певецът Волф Бирман?

Да – “другаря княз”! Страшно обичам Волф Бирман. Той е много интересен, много добър поет.

А определението, което Ви е дал като другаря княз точно ли е?

Ще оставя на другите да ме преценяват. По-добре е да си спестяваме самооценките.

Ще започнем нашия разговор далеч назад в историята. Вашето семейство напуска Прага през 1948 г. Как бихте описали с една дума това заминаване?

Когато дете на 10 години трябва да напусне родината си, това за него е винаги травма.

Бихте ли употребили термина “прогонване”?

Ама как? Не. Ние не бяхме прогонени. Това не е вярно. Напротив: струва ми се, че режимът даже бе силно заинтересуван да подсигури на баща ми продължително и постоянно пребиваване в страната - в някое затворено и наистина сигурно помещение. Тъкмо затова се постарахме да изчезнем. колкото се може по-скоро. С оглед на режима, който дойде на власт, това бе единственият начин за спасяване на семейството.

Приемате ли определението, което използват судетските немци – “прогонване”?

Онова, което се случи през 1945 г., бе разбира се, прогонване. Пълна глупост е да се отрича. Винаги съм се застъпвал за това, нещата да се наричат с истинските им имена.

Как възприемате днешния дебат в Германия, който насочва вниманието към трагичната история на прогонването на немците от източните територии след войната?

Вижте, няма никакво съмнение, че тогава са се случили ужасни неща. Това бе чудовищна трагедия. Но трябва да не се забравя, че всичко си има своята предистория. Напълно разбирам, когато днес хората искат да знаят, какво са преживяли бабите и дядовците им. Но съм против използването на случилото се за политически цели. Нека най-после се заемем с днешния ден и с бъдещето. Те са достатъчно сложни. Когато използваме историята като инструмент, това винаги води до катастрофа. Такъв е опитът ни от XX век.

Кое Ви накара да се ангажирате политически?

Това са впечатления от ранното ми детство. Роден съм през 1937 и първите ми детски мисли съвпадат с разгара на войната. Хайдрих, наместникът на Хитлер по време на немската окупация ни изхвърли от семейното имение в замъка Орлик, след това дойде бомбардирането през април 1945, комунистическият преврат 1948. Когато като дете усетиш, колко силно политиката влияе на живота ти, тогава още от детска възраст започваш да се интересуваш от нея.

Когато Ви прогониха от Чехословакия сте могъл да си кажете: за мен тази история е приключила, повече не ме интересува. Как така не го направихте?

И при най-добро желание не можех да се съглася с това, комунистите да ми отнемат собствения дом, родината. От къде на къде? Това удоволствие не можех да им доставя. Тук става дума за много лични преживявания.

Не бихте ли разказал малко повече?

Това са събития от преди 59 години. Когато комунистите извършиха преврата през 1948 г. аз тъкмо карах, както винаги през март, редовния си грип. Не ходех на училище, а сестра ми беше получила за Коледа подарък – радиоприемник, което си беше сензация по онова време. Истинско радио! Една сутрин, още по пижама включвам радиото и чувам сериозна музика – “Моята родина” от Сметана. Всеки път от тогава като чуя тази музика неволно се питам, Боже мой, какво ли се е случило? Малко след това прочетоха в новините съобщението, че тогавашният външен министър Ян Масарик, който бе много популярен, се е самоубил рано сутринта. Дори и аз като дете разбрах, че не става дума за обикновено самоубийство. Няколко дни по-рано бях наблюдавал от прозореца маршируващите комунистически милиционерски части. И ми беше ясно, че се забиват последните гвоздеи в ковчега на свободна Чехословакия..

Разбрахте това тогава, като десетгодишно дете?

Не може да сравнявате тогавашните деца с днешните. Днес едно десетгодишно дете е едва ли не по-просветено по интимните въпроси от доктор гинеколог по онова време. За това пък днешните двайсетгодишни нямат понятие от политика. А ние разбирахме политиката. Мога ей сега да Ви изброя членовете на тогавашното правителство. Майка ми, която беше много мъдра жена ми беше казала още по-рано: Навярно ще трябва да напуснем страната. Когато чух за случилото се с Масарик, казах: няма да отстъпя, докато тази страна не стане свободна. Ето, днес е свободна. Не твърдя, че е станала свободна благодарение на мои действия, но е свободна. Целият си живот съм се занимавал с политика.

Как се запознахте с Вацлав Хавел?

Това стана в средата на 80-те години. Бях начело на Хелзинкската федерация за правата на човека и бях изградил Документационния център за чешка литература, за произведения от Самиздат. Но не се бях опитвал да се срещам с Хавел, дори когато посещавах Прага. Знаех, че зад него ще има «опашка», зад мен също. Затова си мислех, че не си струва да организирам среща на четирима милиционери. Но веднъж получих съобщение от него, че би желал да ме види. Уговорихме се в една шумна бирария на Венцелския площад, за да не могат да ни подслушват. Прекарахме заедно два часа. Той ми каза, че моите посещения не биха го смущавали. Щом четиримата придружители трябва да чакат отвън, това си е техен проблем, не наш. От тогава започнаха редовните ни срещи.

Кога разбрахте, че “реалният социализъм” е обречен?

Мога много точно да Ви отговоря. Бях заедно с един познат, който разговаря по телефона с Хавел и научава от него следната история: Хавелови се връщат от провинцията в Прага и внезапно им идват на гости стари приятели от Моравия – съвсем аполитични, никакви членове на Харта 77 и пр. В къщи нямало нищо за хапване или пийване и Вацлав Хавел решава да постъпи както всеки нормален пражанин – взема голямата кана от кухнята и се отправя към пивницата на ъгъла за да го напълни с хубава наливна бира и да почерпи гостите си. Слиза Хавел по стълбите, обаче на площадката, както винаги кибичи цивилен агент. И казва на Хавел “Знам, че гостите Ви не са политически. Я дайте каната, аз ще отида да Ви донеса бира...” Така и става. Като чух това, казах на моя познат: Край. Режимът си отива. Щом ченгетата се грижат за имиджа си и ни носят бира, значи вече няма спиране! Не мина и година и наистина дойде краят.

Кога решихте да се завърнете в Прага?

Веднага, още през декември 89. Не исках да настъпи застой.

Станахте канцлер на Хавел, т.е. шеф на канцеларията на държавния глава. Кой от Вас двамата дължи повече на другия? Вие на Хавел или той на Вас?

Разбира се, аз дължа много повече на президента Хавел. Няма съмнение.

Известно е, че Вие сте бил най-важният съветник на Хавел.

Имаше различни съветници. Мнозина дебатираха тогава с Хавел. И аз бях един от тях. Не бива да се надценява моето влияние. Външното впечатление е едно, а истината за онези, които са участвали, е нещо съвсем друго.

Трудно ли беше да научите една група от дисиденти, как се управлява страна?

Моля ви! И аз преди това не съм бил в правителство. Никого на нищо не съм учил. Просто бяхме много навит отбор – и всички бяхме дилетанти, без съмнение. Учехме се в движение и най-чудното е, че резултатите не бяха толкова лоши. Най-голямата изненада беше, че въобще бях приет в този екип. Не съм очаквал, че президентът ще ме привлече за свой сътрудник и то в деня на избирането си – на 29 декември 1989.

През 2009 г. Чехия поема председателството на ЕС. Мислил ли сте, че историята ще се развие така стремително?

Вярвах, че нещата ще тръгнат доста бързо. Разбира се, че 50 години тоталитарни системи от 1939 до 1989 оставят своите ужасяващи следи. Но винаги съм знаел, какви възможности има тази държава и какви способности се крият в тези хора. През 1939 бяхме една съвсем нормална европейска държава. И когато шлюзите се отвориха ми беше ясно: нещата  ще се развиват добре.

До къде стига Европа според Вас?

Урал е географската граница. Ако говорим за политическият проект, е насъщно нужно да се завърши колкото може по-бързо интеграцията на Западните Балкани. Не успеем ли да интегрираме тези страни, ще продължим да държим, с извинение, под задника си онова буре с барут, което Балканите представляват през последните150 години. Убеден съм, че без буре барут се живее по-сигурно. За мен това е първостепенна задача.

А как стои въпросът с Украйна?

Украйна има европейско бъдеще. Не смея да преценя обаче, колко ще трае процесът на сближение. Противник съм на привнасянето на прекалено много история в политиката, но все пак не бива да забравяме, че преди нашествието на монголите, Киев беше естествен член на европейското държавно общност. По онова време киевските князе се женеха за европейски принцеси.

Говорите за времето от преди 800 години.

Исках само да напомня, че не става дума за нещо небивало. Не твърдя, че интеграционният процес ще трае нови 800 години. Но ще си иска време.

В много от европейските държави се поставят други приоритети. Там казват, че Евросъюзът трябва първо да функционира добре, преди да се мисли за разширяване.

Европа е дееспособна. Някои неща би могло да се опростят, но институциите ѝ като цяло функционират.

Значи ли това, че не ни е нужна конституция?

Вече се разбрахме, че няма да се нарича конституция. Но каквото и име да му дадем, все пак е необходимо нещо като разписание за да не се стига до колизии. По това няма съмнения. Също толкова безспорно е, че отправна точка ще бъдат безбройните натрупани вече обемисти документи по темата. Нужен ни е един вид статут или правилник, който ще опрости нещата и ще ги направи по-демократични.

Вие не искате значи този том от 600 страници, който все още е предложен на вниманието ни?

Боже опази! Всичко, което по замисъл дори отдалечено напомня конституция, трябва да е написано така, че да бъде валидно за дълго време. В такъв документ нямат място неща с изключително преходен характер. Трябва на всяка цена да се откажем от това. В XXI век сме, не може повече да влачим навсякъде със себе си баласта на ХХ век.

Някои смятат, че документът трябва да съдържа ясно напомняне за християнско-еврейските корени на Европа.

На мен това не ми е нужно. Някой беше казал много хубаво, че Европа е основана на няколко хълма - на Синай и на Голгота от една страна, на Акропола в Атина и на Капитолия в Рим, от друга. Глупаво би било да се отрича това. За мен то е толкова самоочевидно, че е напълно излишно да се вписва някъде. Но нямам нищо против и да се запише. Горчивият опит на живота ми ме е научил, обаче, че по правило историческите позовавания водят до конфликти. Трябва да познаваме историята за да не повтаряме поне най-лошите грешки. Но и прекалено много историзъм също не е за добро. Впрочем, историческият опит почти никога не се възприема. А виж, предубежденията се предават от поколение на поколение.

Тогава какво е нужно?

Трябва ни текст, който ще ни съпровожда през следващите десетилетия, и по който няма да се караме на всеки следващ Европейски съвет. Ясен, прост, лесно читаем документ.

Такова нещо в ЕС до сега не се е срещало.

За жалост не мога да Ви опровергая. Но мога да Ви кажа, какви са желанията ми.

Дайте пример за едно лесно читаемо уводно изречение.

Не ми идва така спонтанно на ум. Не съм поет. Но обичам да използвам следното описание: текстът трябва да има качествата на влаково разписание. Трябва да регулира ясно процесите, да избягва едновременното насрещно движение на две композиции по един коловоз, да бъде лесно разбираем и да се възприема напълно от всички като общовалиден правилник.

Вашата страна, както и Прибалтика, Полша, Унгария и Словакия се превърна от западния фланг на Изтока в източен фланг на Запада. Проявявате ли разбиране за безпокойството на Русия от това обстоятелство?

Никога не е лесно да приемеш деградацията на собствената държава. Говоря от личен, доста богат опит. И за Великобритания или за Франция не бе лесно да загубят своите световни империи. Нека бъдем честни - и германците все още страдат от изчезването на немските езикови архипелази от Бохемия, през Трансилвания и Прибалтика, чак до Волга. Това означава, че немският език е загубен като lingua franca, като най-разпространено съвместно средство за общуване в Централна Европа. Такива развития болят, без съмнение.

И това е сравнимо с Русия?

От московска гледна точка загубата на статута на  свръхдържава е просто болезнен. С изключение на Сибир Русия загуби всички териториални придобивки от времето на Иван Грозни насам. И тъй като това стана много бързо, последствията е трудно да бъдат преработени психологически. Все пак Русия не загуби война.  Съветската империя изчезна вследствие вътрешен колапс. Затова имам разбиране за известна носталгия.

Усеща се, че ще има и “но”...

Разбира се. Политиката е нещо съвършено различно. Рано или късно на Русия ще ѝ се наложи да приеме реалностите и да се съобразява с новите факти. Страната вече не е суперсила, но без съмнение е все още една от мощните държави. С гигантски възможности за развитие. Тази държава би имала безкрайни шансове, ако се заемеше най-накрая със собствените проблеми, вместо да сънува голямата световна политика и да форсира ракетното си въоръжение. За мен е неразбираемо, че Москва непрестанно инвестира такива гигантски суми в тези неща, вместо да осъзнае, че първо трябва да завладееш собствената си страна. Да се мисли за възстановяване на старите зони на влияние в Централна Европа и дори да се обявява някаква зона, в която могат да се предявяват претенции, е сбъркана политика. Колкото и да са ни близки и  симпатични руснаците, такива опити трябва да бъдат отхвърляни. Това просто няма да го бъде. Руската политика буди у мен безпокойство.

Е да, но бившият федерален канцлер Герхард Шрьодер казва, че Путин «и под лупа да го гледаш, е изряден демократ».

Нямам информация за това, каква лупа използва бившият канцлер.

Още от

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: