Един български Дон Кихот срещу мелниците на злото

На 16.05.2019 г. в аулата на Софийския университет бяха представени  две нови книги с текстове на Кристиан Таков, като по този повод бе проведено и тържествено възпоменателно събрание.

Публикуваме словото на адв. Валентин Брайков, изнесено пред аудиторията:

Уважаема Госпожо Йончева – Майка на Кристиан,

Скъпи приятели на Кристиан Таков,

Би било жалка самонадеяност да се състезавам с тези, които вече блестящо представиха двете му книги. Ще се опитам да се присъединя към този празник от друг ъгъл – като свидетелствам за някои ненаписани вълнения, пориви и случайни искри, които са духовните корени на неговото слово. Аз бях обещал тези неща да не ги казвам, но днес виждам, че мълчанието е грях и затова моля Духа му за прошка.

В центъра на неговата вътрешна вселена беше борбата със злото. Той знаеше, че страданието и злото не могат да бъдат изкоренени, но мечтаеше България да се превърне в земята на разтревоженото, уплашеното и респектираното зло. Изпитваше непоносима болка от представата за България като спа курорт на примитивното зло и като царство на кривите огледала. Бореше се поне за едно почтено и достойно реми между справедливостта и произвола. За него нямаше значение каква конкретна човешка маска носи злото и затова се въздържаше от поименни атаки. Като германист предпочиташе дявола на Фауст, а не балканския звяр с боздуган от камък. Обичаше да цитира Ханс Келзен, че всяка шайка разбойници си има правила, но тези правила не са право, защото не въплъщават справедливо съжителство. В тази връзка Кристиан припомняше ирландските бунтовници от „Хенри VI“ на Шекспир, които се заклеват, като дойдат на власт първо да избият всички юристи. Или споменаваше гората, която тръгва срещу Макбет. Но преди да тръгне тази гора срещу Макбет – казваше той – нали някой трябва да я посади– затова аз преподавам. Всъщност, Кристиан остави на нас да се грижим за тази негова гора.

На него дължим публичното внимание към разликата между закон и право. Правото е целият храм, а отделната норма е само една тухла, с която можеш да градиш и храм, и подслон за разврат. От тук и призивът му да пазим правото дори от закона.

Той беше убеден, че злото има нужда от маската на правото, защото чрез тази правна маска злото иска да сломи съпротивата и да внуши търпение, подчинение и дори уважение към себе си като към нещо уж необходимо и неизбежно. Битката за право, казваше Кристиан, е битка за извора на човешката съвест, това е битка за светлината. Така преведе на български език есето на Рудолф фон Йеринг Битката за право.

Кристиан не беше стерилна икона, но се вглеждаше в икони, защото беше достоен за името си. Запомнил съм го като чаровен грешник, поклонник на умерените грехове, с които се опитваше да живее в динамично примирие. У него нямаше егоизма на обречения болен, който се опитва да налапа всичко от живота. Като истински духовен аристократ той се возеше на времето и го наблюдаваше с интерес. Веднъж ми обърна внимание, че на всички икони Свети Георги забива копието в устата на дракона, а не просто му реже главата. Знаеш ли защо е така, попита той – защото опасното на Сатаната не са зъбите и ноктите, а словото, излизащо от устата му и затова там трябва да се забие копието на истината.

Друг път го срещнах, бучеше като прекипял чайник. Защо бе, какво е станало? А той ми вика: Нали помниш онзи стих на Ботевите четници от „Тих Бял Дунав“:  Ний летиме за България помощ да дадем! Само че емигрантската тълпа на Софийското летище друга песен пеят Ний летиме от България да се отървем… Онези и тези една нация ли са? За това решил да участва в политическото приключение ДА България. Кристиан  страдаше, че българинът обича правата на демокрацията, но не и нейните задължения. Според него, всеки академичен шедьовър ставал фарисейски прах, ако е последван от поредна победа на олигарх в касационния или конституционен съд.

Дойде ред да ви издам една наша съкровена несбъдната мечта:  Мечтаехме да направим в 272 аудитория една небивала за България лекция по гражданско право. Каква точно? Ами като прожектираме на екрана вълшебни откъси от опери на Моцарт, Доницети и Росини – за да кажем на младите колеги, че етажната собственост се е появила и чрез индивидуална разпродажба на отделни оперни ложи. И да им припомним, че самият Моцарт е роден в етажна собственост – на третия етаж на Getreidegasse 9 в Залцбург. После да видят как доктор Дулкамара на Доницети продава любовния си еликсир, за да помислят каква е тази продажба, с колко и какви пороци и как биха я наказали днес. Или да съпоставят влюбения граф Алмавива от „Севилския бръснар“ с похотливия граф Алмавива от „Сватбата на Фигаро“, както и ролята на нотариусите при завещания и брачни договори. Също да им покажем картините Брачен договор на Jan Steen и William Hogarth от началото на 18 век и да сравним двете епохи. Накрая всички да отидем и да се напием в известния австрийски град с името  на Иск: Klagenfurt=Исков град, защото австрийци консултираха днешния български ГПК.

Мисля, че подходяща епитафия за Кристиан Таков би била:

ПОЗНАХМЕ ТЕ, КОГАТО ТЕ ЗАГУБИХМЕ!

Уважаеми Колеги, В заключение:

Книгите на Кристиан ни върнаха нещо, което считахме безвъзвратно ограбено от патологични крадци и професионални предатели – тези книги ни върнаха смисъла на страданието след 1990. Те доказват евангелската истина за самостойно битие на словото. Неговото слово хвърля искри към изсъхналите ни души – като опашката на отдалечаваща се комета. Книгите му се напипват със затворени очи на библиотечния рафт, защото там те просто греят. Препоръчвам в близко бъдеще и тяхно дигитално издание. А за нас, живялите редом с него, остава интимното щастие:

Да слезеш в избата на душата си и да си налееш чашка сладък спомен

Благодаря ви за вниманието.

16 май 2019                              

*Словото на адв. Валентин Брайков публикуваме от сайта Грамада.