Единственият начин за противодействие на Путиновата заплаха

Единственият начин за противодействие на Путиновата заплаха

Как бе убит Александър Литвиненко? Все още не знаем, може би никога няма да го научим, но едно е ясно: неговата смърт маркира началото на нова Студена война. Въпросът е как да я спечелим.

Бандитската и арогантна реторика на Владимир Путин, редовното използване на убийства в бизнеса и политиката, малтретирането на съседи като Грузия, енергийният рекет, авторитарното поведение на Кремъл – всичко това изкристализира в растящо безпокойство относно илюзорния подход, който характеризираше отношението на външния свят към Русия през последните 15 години. 

Все още е възможно, макар и с големи уговорки, да се твърди, че става дума за противен, но необходим преходен период, че стабилността ще създаде средна класа в Русия, която ще иска либерална политика и приятелски отношения с Европа и САЩ. Тези надежди висят на косъм – на условието президентските избори през 2008 г. да се проведат в условията на истинска конкуренция, а не на коронация на предварително нагласен победител.

Тогава какво да правим?

Сравнено с днес, стълкновението през последната Студена война бе много по-лесно. Особено към края ѝ стана очевидно, че комунизъм означава не само диктатура, но и бедност, беззаконие и изостаналост. Сега Русия е богата и силна, докато Западът и специално съюзът между Европа и Америка е деморализиран и охулван. Русия вече не се нуждае от нашите пари. Нито пък се интересува кой знае колко от нашето мнение за нея. Последните няколко години научиха г-н Путин, че когато му е нужно нещо от Запада, той го получава. Жак Ширак дирижира от Франция проруския хор, както Силвио Берлускони и Герхард Шрьодер по-рано.

Първият ни отговор ще е да не изпадаме в паника. При цялата си бомбастичност Русия е колос на глинени крака. Демографските ѝ показатели са катастрофални: за минутата, през която сте прочели текста до този пасаж, са умрели петима руснака, а са се родили само трима. Руските пътища и железопътни линии са все още в плачевно състояние, нейните тръбопроводи и електроцентрали – износени. Прословутото газово оръжие може да се окаже незаредено: след десетилетията на занемареност и липса на инвестиции Русия може да изпадне в положението не на енергиен тиранин, а на енергиен просяк.

Като второ, Западът трябва да се сплоти. Много ловко Русия настройва и разиграва страните една срещу друга. Британските евроскептици трябва да се откажат от своята пораженчески надменна позиция срещу единната европейска външна политика, особено в сектора на енергийната сигурност. Без това условие рискуваме да предадем половината от континента на новата Кремълска империя, изградена този път не на танкове, а на тръбопроводи.

Европа трябва да захвърли своя самооправдаващ се антиамериканизъм и да възстанови своя съюз със задокеанското правителство, което  отрезвяло търси приятели.

Задачата на новия съюз на Европа със САЩ

Голямата задача на този съюз няма да е военната отбрана, а диверсификацията на енергийните източници. Необходими са ни нови тръбопроводи през Балканите и Кавказ, за да се насочи газовото изобилие на Каспийския басейн и на Централна Азия към европейските пазари, заобикаляйки капризните, алчни и монополистки руски нефтени и газови компании. Трябва да изградим също повече терминали за втечнен природен газ с тръбопроводи, свързващи националните мрежи за газова дистрибуция. Това звучи също толкова досадно както жаргонът на последната Студена война, но е от не по-малко значение.

Трябва да окажем и безусловна подкрепа на страните, попаднали на мушката на Русия като Полша, Грузия и балтийските държави. Те са изправени пред клеветническа кампания в руските медии, пред намеси в техните енергийни доставки и пред произволни санкции срещу техния износ. Прекалено често ЕС твърди, че проблемите, които нейните нови членки имат с Русия, са на «чисто двустранна основа». В бъдеще посланието трябва да бъде: «Който изнудва Естония, той изнудва цяла Европа». Става дума за наши съюзници, които познават Русия много по-добре от нас, нещо, което ние чак сега осъзнаваме.

Трябва да продължим да настъпваме с НАТО и с ЕС. Разширяването на двете организации бе един недостатъчно популяризиран триумф по разпространяването на мира и сигурността.

Следващата фаза ще е по-сложна, защото ще засяга по-слаби и по-бедни държави. Толкова по-належаща е тя. Ако нашите врати не останат отворени, тогава единствената алтернатива за тях ще е Русия. Трагично е да се наблюдава как срещата на върха на НАТО в Рига тази седмица бе парализирана от разцепление и нерешителност по въпроса с разширяването.

Да възстановим моралната увереност в правотата си

Третата задача ще е Западът да възстанови моралната увереност в собствената позиция, нещо което в крайна сметка се оказа далеч по-важно от нашите оръдия и ракети. Ние вярвахме в нашата система: тя бе не само по-богата и по-свободна от тяхната, но и по-приветливата, по справедливата, по-чистата, по-здравословната, по-авангардната, по-толерантната и по-правдивата. Имаше си своите недостатъци, без съмнение. Но нашата система разполагаше също така с вътрешните механизми за тяхното лечение. В пазарната демокрация вероятността мошениците и злодеите да бъдат изолирани и да попаднат зад решетките е по-голяма, отколкото в авторитарно управлявана държавна икономическа система.

И така, най-мощното оръжие, с което разполагаме сега, е превръщането на нашата собствена система в модел, заслужаващ искрени адмирации. Порядъчността и интегритетът в обществения живот не само ще контрастират с кремълската деградация, но ще ни имунизират и нас самите срещу изкушенията и подкупите от Изток. Безотлагателна съдебна система, ефикасно правителствено управление и висок обществен дух са качества, които липсват на Русия. Точно те са онова, което ни е необходимо, за да направим нашия модел привлекателен у дома си и зад граница.

Предстои ни дълъг и изтощителен марш. Но и последният не беше по-различен.

Превод: Милен Радев

Споделяне

Още от Свят