Една война, която няма да изгубим

След като оплакахме мъртвите и осъдихме престъпниците, извършили нападенията в Париж, сега настъпи време за взимане на решения. Възприетите досега стратегии не успяха да попречат на агресията в Париж и това означава, че трябва да се адаптираме към действителността. На една толкова очевидна и разпространена заплаха трябва да се отговаря с други средства и други програми.

Трябва да знаем преди всичко какво искат нашите врагове. Дали те искат да разрушат западните демокрации? Дали искат да убият всички, които изповядват други религии или да ги принудят да приемат тяхната религия? Дали искат да отнемат Рим от папата, каквито изглежда са намеренията, заявени от лидера на Ислямска държава Ал Багдади?

Но нека все пак не допускаме грешката да мислим, че Западът е основната мишена на ислямистките джихадисти. Истинската война днес е онази, която се води в самия мюсюлмански свят. Това е войната между ненаситните фанатици и често пъти несигурните и нестабилните политически режими, които са повече или по-малко свързани с Европа, САЩ или с Русия, било то заради сходство, афинитет или заради някаква изгода.

Това е една безмилостна гражданска война, в която мюсюлманските жертви са по-многобройни в сравнение с жертвите на терористичните атентати в нашите градове. Тази гражданска война е освен това усложнена от отколешната вражда между двете основни религиозни семейства на исляма - сунитите и шиитите. Войната се води по южните граници на Тунис, Киренайка, Либия, на полуостров Синай, в Египет и Сирия, в провинциите, които разделят района на Багдад от Иракски Кюрдистан, в Йемен, Кавказ, Афганистан, Пакистан, Сомалия, Кения и Нигерия. От време на време огнища на войната се разгарят и в мюсюлманските страни в Югоизточна Азия.

Войната на джихадистите срещу Запада в тази ситуация е паралелен конфликт, насочен срещу страни, които те възприемат като защитници или покровители на техните ненавиждани братя.

Този паралелен конфликт е полезен за каузата им, защото служи преди всичко да покаже колко уязвим е Западът и каква смъртоносна сила е ислямисткото движение. Но основната стратегическа цел е привличането на нови последователи сред мюсюлманската общност на Запад и превръщането на тези нови последователи в пета колона. Днес един атентат е призив за хващане на оръжията, но истинският враг е другаде.

Ако такава е ситуацията, с която трябва да се борим, нямаме много голям избор. Нашите приятели и съюзници са всички онези мюсюлмански или християнски страни, които се бият на един и същи фронт, които са заплашени от същите врагове и рискуват да рухнат под натиска на ислямистката вълна.

Уинстън Чърчил едно време беше казал, че ако Адолф Хитлер беше превзел ада, той щеше да започне да говори с по-мили думи за дявола пред Камарата на общините. Египетският президент Ас Сиси, президентът на Сирия Асад, руският президент Путин и иранският президент Рохани не са дяволи.

Но те са начело на режими, които ние смятаме за не толкова демократични, за репресивни или за полицейски. Но тези лидери познават ислямистите по-добре от нас. В миналото те са имали болезнен опит с радикалните ислямисти /не бива да забравяме случилото се в училището в Беслан, в Северна Осетия/. Те имат и основателни причини да се борят с радикалните ислямисти, за да не бъдат окупирани страните им от сунитските екстремисти или да не се превърнат в една от провинциите на халифата на Ислямска държава.

Ако някоя западна страна беше склонна да хвърли свои сухопътни сили в борбата с радикалните ислямисти, можехме и да минем без сътрудничеството на гореспоменатите лидери и режими, но откакто САЩ елиминираха този вариант, нямаме друг избор освен да подкрепяме с всички средства, с които разполагаме, онези, които вече са на бойното поле.

По БТА