Едната и другата Турция

Разказват, че веднъж през 1829 г., когато султан Махмуд II пресичал на кон стария мост, свързващ Истанбул с Галата, пред него се изпречил тачен от народа дервиш, който, хващайки се за седлото, извикал: "Падишах гяур, ти рушиш ислямизма и навличаш проклятието на Пророка над всички нас!". Гавазите на султана със сила го изблъскали встрани, а султанът реформатор, учудено вдигайки рамене, рекъл на висок глас: "Оставете го! Това е някакъв луд". "Луд ли – развикал се гневно дервишът, не, аз не съм луд, а ти, падишах гяур, и безчестните ти съветници сте си изгубили напълно ума. Аллах говори чрез моята уста; и ще ми се въздаде за мъченичеството". Дервишът наистина бил наказан със смърт и желанието му за мъченичество се сбъднало. Ала за да стане смисълът на тази история ясен, необходими са някои пояснения.

Инцидентът идва в пика на първите реформи за модернизация на Османската империя, предприети от Махмуд II, които бихме могли да определим като Втората империя: ликвидиране на еничарския корпус; преустановяване на практиката за раздаване на държавни земи в замяна на воинска служба (тимарската система); опит за намаляване на корупцията; реформа на администрацията и съдилищата; въвеждане на паралелно светско (и чуждоезиково) образование, както и на светско облекло – включително фесовете, които заменят чалмите и тюрбаните.

В отговор на смъртта на дервиша обаче Истанбул пламва. Фанатици, подстрекавани от ходжите, тръгват да мъстят. За една нощ изгарят 10 000 къщи в Пера, квартала на европейците. Заплахите към султана, чиято майка е французойка, са, че няма да остане и помен от властта му, ако се води по акъла на неверниците и тласка империята към промени. Така, за една нощ, по думите на съвременниците, империята видимо се разделила на две – на "една Турция" – по-малобройна и намираща се в европейската част, осъзнаваща неизбежността на реформите, и "друга Турция" – онази от Азия, отстояваща не само султаната (политическото ръководство), но и халифата (духовното ръководство), преместено в Истанбул след присъединяването на светите за исляма земи.

Разделение, показателно за "началото на края" на Османската империя, последвано от раждането на съвременна Турция, благодарение на Мустафа Кемал Ататюрк през 1923 г. Тогава всъщност е приета първата Конституция на Турската република, която е в сила до военния преврат през 1960 г. Ататюрк е истинският баща на съвременна Турция, не само защото преобразува рухналата империя в нова държава, но и тъй като успява да предложи липсващата спойка на турския национален разказ, съвместявайки по необичаен начин "едната" и "другата" част на някогашната империя.

В Османската империя централната власт е била силна, доколкото е сливала в едно две сфери, интегрирайки външните центробежни сили в модела на султанската власт (османският падишах, подобно на руския цар, държи юздите и на религиозните институции).

От средата на XIX век тази власт обаче започва да отслабва, а периферията постепенно се обособява, включително и чрез активното вмешателство на различни Велики сили (възникването на новата българска държава е част от тези тенденции). Възползвайки се от гибелта на империята, Кемал Ататюрк налага нов разказ, в който светската турска власт се създава с цената на пълното заличаване на старото османско наследство и с установяването на модернизираща, но еднолична авторитарна власт. И което е още по-забележително: центърът на новата държава е изнесен в Мала Азия (в "другата Турция – чрез новата столица Анкара).

Оттам новата Турска република печели първите си военни победи срещу арменци и гърци; оттам през 1922 г. официално е отменен халифатът; забранено е носенето на бурки, забрадки и фесове; въведено е валидното в останалия свят летоброене и световните мерни единици; на жените са дадени равни права с мъжете; приет е нов граждански кодекс, отменящ цялото имперско законодателство, а гражданското образование става светско; ислямското вероизповедание е отделено от държавата и обособено в частната сфера. И най-важното: създадена е концепцията за "турска нация", основаваща се върху нов (частично измислен от езиковедите) "чист турски език", изчистен от арабски и персийски заемки. Стига се дори до крайности: новата унитарна идеология говори за "турска теза за историята" и "теория за езика-слънце"; твърди се, че "турската раса е майка на всички световни цивилизации", а "турският език е баща на всички езици".

С което, нека признаем, Ататюрк залага едно голямо противоречие: на практика и днес в Турция има "две нации", които не говорят един и същи език. Ердоганистите, верни на "стария" османски език, черпят от неговия езиков ресурс, а кемалистите, либералите и левичарите ползват "новия" турски език. Публицистът Мустафа Акьол свидетелства, че дори имената на децата в семействата показват кой накъде клони в днешна Турция.

Консервативните ердоганисти предпочитат традиционните ислямски имена като Абдула, Ахмет или Айша, а секуларистите (военни, националисти, либерали, левичари) – неологизми като Чагдаш, Еврим или Деврим (означаващи съответно "Съвременен", "Еволюция" или "Революция").

В този смисъл никак не е случайност разделението, с което Турция влезе в XXI в., и то далеч предхожда военния преврат от 15 юли 2016 г. срещу Ердоган, както и контрапреврата, извършван от него в момента срещу всичките му отявлени врагове. Историята на съвременна Турция познава военни преврати (1960, 1971, 1980 г.), върнали страната десетилетия назад, но в случая репресиите многократно надхвърлят един проявил се в зародиша си пуч (60 000 задържани, отстранени или уволнени, специален трибунал и затвор за метежниците).

Ердоганизмът, както противниците му определят официалната идеологията, наложена през последните десетилетия в Турция, е не само "ислямизъм", но и особен култ към личността на Реджеп Тайип Ердоган, непознат от времената на Сюлейман Великолепни. "Ердоган е Турция", писа един от приближените му журналисти. А негови поддръжници продължават да твърдят, че съдбата му е неделима от съдбата на Турция, с което пропастта между ердоганистка Турция и антиердоганистка Турция главоломно се увеличава. И не е в състояние да я надмогне нищо, дори най-острият за страната проблем, какъвто е "кюрдският въпрос", който преди години все пак сближаваше позициите на ердоганисти и кемалисти с тези на армията.

Разделенията между "едната" и "другата" Турция допълнително се изостриха поне от три години (след корупционния скандал, свързан с името на Ердоган, който го скара люто с някогашния му съмишленик Фетхуллах Гюлен и близките до него среди). Оттогава пропагандата на Ердоган разви поредица от конспиративни теории, отличаващи се със сложни многоходови комбинации, които далеч надхвърлят семейните драми в така любимите и в България турски сериали.

Хората на Ердоган и контролираните от тях медии непрекъснато твърдят, че Турция е една страна, в която обаче има "две държави", сиреч, че е налице огромна паралелна контра-власт, оплела в мрежите си цялото образование, медиите, полицията и прокуратурата, че тя има силни позиции в армията и т.н. По думите на самия Ердоган корупционното дело, заведено срещу него през декември 2013 г., било тъкмо "опит за преврат" от страна на Гюлен и неговите сподвижници. Затова през годините партията на Ердоган изработваше списъци, гонеше хора от администрацията, прокуратурата и медиите, заклеймявайки ги като "крипто-паралелни" структури, макар в повечето случаи това просто да са хора с независимо поведение. Списъците на "предателите" и "враговете" са подготвени отдавна. И сега, когато настъпи удобният миг (след провалилия се пуч), настана чистка, силно наподобяваща сталинските чистки и скалъпени процеси от 30-те години на ХХ в.
Онези процеси обаче бяха част от друго тоталитарно време, което Европа, а и светът смятаха за безвъзвратно отминало.

Събитията в Турция са на път да възкресят сталинските показни процеси, а в Турция витаят силни страхове у мнозина. Обзет от арогантна самоувереност, Ердоган смята, че неговото време е дошло: Западът (САЩ и Европа) му изглежда слаб и безпомощен, доколкото той държи спусъка на бежанската вълна; Близкият Изток, където той търси надмощие, е изтерзан от войни, а Путинова Русия, както виждаме напоследък, едва ли има проблем отново да подаде ръка на една авторитарна деспотия, била тя и с ислямистки уклон.

Наистина Турция вече не е страната, която светът доскоро познаваше. Американският журналист Чарли Роуз твърди, че днес "Турция не иска повече да върви нито на Запад, нито на Изток. Тя иска да върви само нагоре". Въпросът е дали Реджеп Тайип Ердоган, следвайки избраната от самия него посока, е наясно какво в даден момент може да се случи отдолу.

*Публикуваме статията от "Портал Култура"