Едно убийство и двете лица на България

От два дни насам България изглежда като двуликия бог Янус. И проблемът е не толкова в двете лица, колкото в различността им, в пропастта между това, което България представя навън и онова, което се случва вътре в нея.

Разстрелът на Илия Павлов е насилственото премахване на дръзналия да се очисти символ на мафията. Така тя показа, че продължава да съществува и грозотата на нейното лице засенчи изкуствената самоувереност на другото, показвано на запад, лице на България.

Кое e от тях е истинското?

От все още незатворения саркофаг на миналото ще изскочат отново предразсъдъци спрямо един "нецивилизован" регион. Какво по-голямо потвърждение за отрицателния имидж на Балканите може да има от това, да застреляш на улицата, право в сърцето, един от най-богатите си хора, разпитан само преди ден за убийството на бивш министър-председател! Какво по-голямо потвърждение за дивия капитализъм на изток и за липсващия закон може да има от това, да разчистваш със снайпер открити политически и икономически сметки! И каква по-лоша оценка за демократичната зрялост на България може да има от това, да се опиташ да измиеш мръсната пяна на миналото с блатна вода!

Вярно, държавата България едва ли има общо с убийството на Илия Павлов. Пряко свързана с него обаче е държавността, обругана от размитите граници между власт и престъпност, тъпкана от беззаконията на изпълняващите закона и осмята от вписаните на хартия похвали за "напредващия процес на демократизация".

Че има криза в управлението на България е ясно отдавна. Сега стана ясно, че тази криза е на всички нива: не само в изпълнителната и законодателната, но и в съдебната власт. Как иначе би могла да се обясни самоувереността, с която нечия ръка дърпа спусъка на пистолета, за да раздава правосъдие - на три пъти през последните няколко месеца? Убийството на Илия Павлов бележи засега кулминацията в тази поредица. Не заради личността Илия Павлов, а заради влиянието, което той имаше върху политическата власт в България - в миналото и днес. В известен смисъл той се превърна в "галеното дете на демокрацията": израсна в мътните води на първоначалното натрупване на капитала, вървеше без усилие в зейналите дупки между липсващите закони, а после участва индиректно в създаването им, за да легитимира по свое осмотрение богатството си. Само едно издаваше несигурността му: желанието за влияние върху политическата власт, дори за обсебването ѝ. Дали защото самият той не бe повярвал в това, че с неговото легитимиране е сложен край на мафията?

Отвън наблюдаваха процесите в България с по-малко или повече разбиране, спомняйки си за Америка от 30-те години: за битките между мафиотски кланове, за ловкото заобикаляне на сухия режим, за беззаконието, довело до бума на нефтения бизнес, за мрежата вплела в едно власт и пари. Много от някогашните "съмнителни" фирми са днес в основата на могъщи американски концерни, естествено под други имена. Пресилено или не - сравнението между тях и "Мултигруп" се натрапваше: уличните престрелки между рекетьорски кланове, заобикаляне на нефтеното ембарго срещу Югославия, настаняването в бизнеса с газодобива и най-после: многократната, припряна смяна на името на фирмата. Дори и онези западни наблюдатели, които гледаха с навъсено лице случващото се в България, изоставиха постепенно опасенията си: излизайки на светло, зачитайки закона "Мултигруп" не можеше да вреди. Всичко изглеждаше така сякаш "гущерът наистина беше отрязъл опашката си", сякаш мафията беше останала в миналото.

На запад България започна да се появява все по-често с приветливото лице на една развиваща се демокрация, която полага успешно изпитите си и получава дори отлични оценки; едно усмихващо се с все по-голямо самочувствие лице на фона на ЕС, НАТО, ООН...

Лицето, обърнато навътре, ставаше все по-грозно, все по-несигурно, все по-истерично, сякаш някой злобно беше натиснал копчето на видеокасетофона на заден ход и на екрана започнаха да се завръщат стари познати методи, използвани от една паралелна власт, наместваща се удобно на мястото на отстъпващата държава. Самият Илия Павлов се оказа в ролята на изхвърлената в паника опашка. Остава въпросът, кой тогава е гущерът?

Каквито и да са мотивите за убийството на Илия Павлов, то би трябвало да се схване като последния предупредителен сигнал за криза в държавността. Знакът за обуздаването ѝ може да бъде разчетен в сливането на двете лица на бога Янус в една естествена, оправдана самоувереност на пречистването. За това е нужна политическата зрялост, но тя, за съжаление, все още липсва в България.

Коментарът е излъчен по радио "Дойче веле"

Още от България

Проявите на расизъм на националния стадион бяха: