Египетската арабска пролет: една революция, която се заблуди по пътя

Египетските революционери могат да посочат момента, когато революцията им започна да губи пътя. Това бе денят на най-голямата им победа, когато протестиращите, изпаднали във възторг от падането на президента Хосни Мубарак, приветстваха армията, която се намеси, за да заеме мястото му. "Армията и народът са едно", скандираха те тогава.

 

През следващите девет месеца управляващите генерали - всичките назначени от Мубарак, твърди привърженици на управлението му - държаха в желязна хватка процеса, който революционерите се надяваха да доведе до премахване на стария режим и преход към демокрация.

 

Военните затвърдиха властта си, давайки си големи правомощия, а управлението на страната се препъваше и египтяните се тревожеха от безредиците по улиците и западащата икономика.

 

Младежките групи, които бяха двигателят на 18-дневното въстание срещу Мубарак, започнало на 25 януари, бяха изтикани, маргинализирани и изолирани. Трупаният с месеци гняв срещу начина, по който военните действат през преходния период, избухна този уикенд и предизвика сблъсъци на площад "Тахрир", в които загинаха над 20 души, а стотици бяха ранени.

 

Изборите за първия следреволюционен парламент, които започват на 28 ноември, обещават да са първият честен и ясен вот в историята на страната. Но вместо радост и вълнение, египтяните изглеждат по-скоро объркани. Избирателната система е тромава и сложна и гласуването ще се проточи с месеци. Мнозина не са наясно кои са кандидатите.

 

Ислямските фундаменталистки партии и по-специално влиятелните "Мюсюлмански братя" се очаква да бъдат най-големите победители и да получат мнозинство в парламента. Но независимо кой ще спечели, има съмнения дали следващото правителство ще бъде достатъчно силно, за да се опълчи на управляващите генерали, които ще останат и които са против големи реформи.

 

Военните вече се опитват да поемат ръководна роля в главния приоритет за следващия парламент - формирането на комисия, която да напише новата конституция. Управляващият Висш съвет на въоръжените сили поиска да играе политическа роля като "пазител" на конституцията - условия, които ще доведат до пазене в тайна на бюджета на военните и ще им дадат право на вето върху решенията на комисията, изготвяща конституцията.

 

Когато бъде избран президент - вотът засега е насрочен за края на следващата година или началото на 2013 г. - човекът, който ще заеме висшия пост, вероятно ще бъде задължен на

генералите, или защото ще произхожда от средите на военните, или защото те може да имат повече правомощия от него.

 

Положението в Египет е много различно от атмосферата в Тунис, където Арабската пролет започна с протести, довели до падането на 14 януари на дългогодишния диктатор Зин ел Абидин Бен Али.

 

Изборите там през октомври бяха изблик на ентусиазъм и оптимизъм, избирателите масово гласуваха. Ислямистите се представиха като най-силната партия в изборите, но дори либералите, които се тревожат за засилващия се религиозен уклон, гледат на вота като на победа на демокрацията.

 

Не е маловажно, че военните в Тунис не изиграха почти никаква роля в прехода и останаха на заден план, докато гражданското преходно правителство управляваше страната след Бен Али.

 

Гласът на политическите партии и реформаторите се чуваше чрез работата на 150-членната Висша комисия за реализиране на целите на революцията, която действаше като квазизаконодателен орган. Властта бе съсредоточена най-вече в ръцете на цивилни, които обществото можеше свободно да оспорва и критикува.

 

Гражданското правителство в Египет не е нещо повече от "секретар" на Висшия съвет на въоръжените сили, както каза Нобеловият лауреат за мир и виден поддръжник на реформите

Мохамед ел Барадеи. Съветът работи в атмосфера на потайност, издава понякога неясни укази, потушава критиката и се стреми да дискредитира групи, които стоят зад вълненията и да настрои обществеността срещу тях, като ги нарича "управлявани от чужди сили".

 

Генералите са обвинени, че са изправили пред военни съдилища 12 000 цивилни граждани, че са измъчвали задържани.

 

"Те стават все по-враждебни към нас и приказките им са изпълнени с намеци за чужда конспирация, с параноя и ксенофобия. Мисля, че те са убедени, че египтяните не са дорасли за демокрация", каза правозащитникът Хосам Багат.

 

Либералите обсъждат къде са сгрешили. Някои казват, че е трябвало да продължат с уличните протести. Демонстрациите продължиха след падането на Мубарак, но в по-малък мащаб. Те принудиха военните да се откажат от някои свои действия, но като цяло политическите движения имат затруднения да постигнат съгласие по задачите на протестите. "Мюсюлмански братя" до голяма степен не участват в тези опити, освен в отделни случаи,

които живо интересуват лидерите им. Някои от митингите на либералите бяха разгонени с репресии от военните.

 

"С две думи, революционерите не познаваха собствените си силни страни и слабости в ключов момент, когато президентът се оттегли", каза Негад Борай, адвокат и правозащитник.

 

"Те не бяха готови за този исторически момент".

 

Други дейци смятат, че революционерите са сбъркали, като не са използвали бързо народната подкрепа, за да създадат силни политически партии. Отказът на много революционери да седнат и да говорят с генералите ги е отдалечил от процеса на вземане на

решения.

 

"Безкомпромисното отхвърляне на военните и изолирането им от народа ги превърна в нещо като интернет елит", каза Мустафа Нагар, виден деец и съосновател на новата политическа партия "АлАдл" (Справедливост).

 

Някои революционери обаче са оптимистични. Те смятат, че генералите вероятно няма да успеят да съживят икономиката, пострадала от последиците от въстанието, и да възстановят реда по улиците.

 

Те смятат, че неуспехът ще ги принуди да се върнат в казармите и да дадат възможност за ръководен от цивилни демократичен процес.

 

В противен случай ще се изправят пред ново народно въстание.

 

Най-големият страх на военните изглежда е, че за първи път цивилен може да се опита да упражни власт над тях. След преврата през 1952 г., с който бе свалена монархията, и четиримата президенти на Египет дойдоха от редиците на военните и им позволиха да изградят държава в държавата с големи бизнес интереси и политическа власт, а мнозина от губернаторите на провинциите и директорите на големи и стратегически съоръжения като морски пристанища и летища, също дойдоха от въоръжените сили.

 

Все по-големите икономически трудности пред повечето египтяни и липсата на сигурност накараха мнозина в страната да се чудят дали революцията наистина е за добро.

 

Престъпността нарасна до рекордни нива, невиждани от години, междурелигиозното

насилие също се засили, а полицията предстои отново да превземе улиците - 10 месеца след като се махна оттам при обстоятелства, които и до днес не са напълно изяснени. Военните използваха тези настроения, за да се представят като спасителите на страната.

 

Всичко това е много далеч от романтиката и идеализма на революцията, извършена от народ, който дълго време бе презиран заради апатията си.

 

В първите дни на въстанието протестиращите мечтаеха за демокрация и свобода в Египет, загърбил десетилетия на авторитарно управление, потискане на свободите, фалшифициране на избори и затваряне на очите за мъченията и корупцията. На площад "Тахрир", който бе центърът на протестите, се осъществи представата им за Египет такъв, какъвто трябва да е - с

религиозна хармония, разнообразие и самоувереност.

 

"Всеки от нас видя онзи Египет, който искахме, точно тук, на площада", каза правозащитникът Ахмед Гамрауи.

 

"Най-хубавите ми моменти бяха, когато видях протестиращи да обират боклука, да

раздават храна и да казват "Извинете", когато се блъснат в теб".

 

Видният журналист и правозащитник Билял Фадл каза, че революцията е успяла да вкара народните маси за първи път в политическото уравнение. Но тя не успя да запази тази връзка с обществеността, посочи той.

 

"Най-голямата грешка на революцията е, че не успя да се свърже с народа".

 

По БТА