Експедиционен корпус да замени набирането на военнослужещи за всяка мисия зад граница

От 5 октомври НАТО пое командването на международните сили в Афганистан. Кое наложи да се извърши това - ситуацията в Афганистан или нова концепция за участието на пакта в мисии далеч от Европа?

По-скоро причината е в досегашната система на двойна международна операция в Афганистан – от една страна с мандата на ООН начело с НАТО, а от друга - отделната операция на САЩ за противодействие на тероризма. Това обаче бе преходен етап. Постепенно се разшири контролът на силите на НАТО от столицата Кабул първоначално в Северен, след това в Западен и наскоро в Южен Афганистан заедно с изграждането и укрепването на афганската армия. Както видяхме, НАТО пое контролът и над Югоизточните провинции.

Така че двете операции до голяма степен се обединяват. Бойците под командването на НАТО от 20 хиляди нарастват на около 30 хиляди. Отделна остава специализираната операция под ръководството на САЩ с около 8 хиляди военнослужещи, чиито усилия са съсредоточени в контратерористична дейност срещу талибаните по границата с Пакистан.

Ще се променят ли задачите и функциите на частите на НАТО в Афганистан с оглед на усложняващата се обстановка в страната?

Не бих казал, че има особено влошаване на обстановката в тази страна. Вярно е обаче, че ситуацията там е много различна - едно е положението в Северен Афганистан, където бяха основните сили, участвали в свалянето на талибанския режим, съвсем друго е в Южен Афганистан около Кандахар, където НАТО отскоро пое контрола. Там има определено остра реакция на талибански части, което рефлектира върху силите на НАТО и те дават човешки жертви.   

Такива актове на саботаж съществуват, откакто започна операцията в подкрепа на демократичните промени в Афганистан. Има противници на промените, което може да се очаква, но не бих казал, че ситуацията се е усложнила дотолкова, просто преминаваме към следващ етап в развитието на военния и политически процес в страната.

Естествено е, че при поемането на контрола над тези провинции, където по начало има по-сериозна база на талибаните, да се прилагат и съответните правила за водене на бойни действия, които позволяват на мироопазващите сили да се защитават.

Ръководството на НАТО отправи призив към членовете на пакта да увеличат участието си в Афганистан. Според разчетите на Алианса, до началото на 2007 г. частите на НАТО в тази страна трябва да нараснат с 2500-3000 души. Единствено Полша обеща да даде допълнително 1000 души. Другите страни, включително България, си замълчаха. Това не е ли симптом, че положението в Афганистан налага преосмисляне на отделното национално участие в мисиите там?  

Естествено е НАТО да иска по-голяма численост на силите си. Когато контролирате територия, която е няколко пъти по-голяма от България, е необходим друг брой военни.

Всъщност силите в Афганистан са изключително малобройни. Засега успехът на мисията им се дължи единствено на преобладаващото позитивно отношение на местното население и, разбира се, на ролята на централното афганистанско правителство.

В момента в Афганистан има по-малко от 40 хиляди участници в двете международни мисии – на НАТО и под ръководството на САЩ – на територия, която е 7 пъти по-голяма от българската и 30 млн. души население. Същевременно в такава нищожна по площ и с двумилионно население провинция като Косово в момента има 16 хиляди войници на КФОР. В други времена, когато там имаше по-сериозна нестабилност, войските стигаха до 45 хиляди.

Броят на участниците в международната мисия в Афганистан е изключително малък и при поемането на контрола над нови територии е логично да се очаква, че това не може да се извърши с наличните сили.

България има малоброен контингент в Афганистан и към момента се въздържа да излезе с официална позиция дали, с колко и кога ще увеличи силите си в мисията на НАТО в тази страна. Защо въпросът за разширяване на българското участие в Афганистан не се поставя в общественото пространство?

Този въпрос е изключително важен, но той очевидно се решава така, както и в други страни. Затова възникват такива проблеми, когато НАТО обявява, че има нужда от повече войски, а националният отклик на призива е вял или го няма.

На един по-ранен етап в Афганистан имаше нужда от хеликоптери. Мина много време, докато Турция ги предостави. А специално хеликоптери в НАТО има достатъчно. С други думи – не винаги става дума за физически възможности, а по-скоро - за политически възможности и най-разнообразни вътрешнополитически съображения.

Що се отнася до българската позиция, мисля, че има доста ясно становище на Министерството на отбраната, изразено и аргументирано убедително от министър Веселин Близнаков, който посочи необходимостта от по-сериозно българско присъствие в Афганистан. При численост на българската армия над 30 хиляди души, участие от стотина-двеста души, най-меко казано, е повече от скромно.

Остава да видим какъв ще бъде отзивът на правителството и парламента.

Всички страни от НАТО, включително България, сме поели ангажимент да достигнем приблизително участие от около 8% от въоръжението си сили (или около 2500 души) в международни мисии. Ясно е, че страната ни е много далеч от този процент, както, впрочем, и редица други страни. Разбира се, има и членки на НАТО като Великобритания, които надхвърлят този процент значително.

Какъв ни е проблемът тогава, щом на политическо ниво, каквото е нивото на министъра на отбраната, има принципно съгласие да увеличим контингента си?

Мисля, че доброволци, желаещи да отидат на задгранични мисии, имаме предостатъчно и в тях не е проблемът. По-сериозният въпрос и неговото адресиране е за финансовото и материалното обезпечаване на тези мисии. Помните, че имаше пропуски, които добре си проличаха при мисиите ни в Ирак.

Има и друг момент, който беше засегнат от министър Близнаков, и който, смятам, че е много уместно да бъде разгледан. Това е необходимостта от изграждането на експедиционен корпус, нещо, което от дълго време предлагаме от неправителствения сектор. Корпусът ще смени практиката да се събират всеки път сили от различни войскови части за контингентите ни.

Необходимо е и финансово обезпечаване на тези мисии, което трябва да бъде залагано в ежегодните държавни бюджети, а не всеки път за съответната мисия да се отделят пътьом средства от различни пера на военния бюджет, което нарушава и други планове за реформата на българската армия.

Би могло да се помисли и за известно фокусиране на българските усилия. Има мисии, които са по-съществени и значими, в които нашето участие носи и по-голям резултат. Би могло да се преосмисли участието ни в Косово, като се знае, че мисията там е със затихващи функции и решението на косовския проблем вече е изключително политическо.

Смятам, че България трябва да съсредоточи участието си в мисия, която е ключова за НАТО и в момента това е Афганистан, както през деветдесетте години това беше Косово и тогава се решаваше съдбата на НАТО.

Не бива да забравяме изключителното стратегическо значение на Афганистан. Така, че имаме всички основания да сме там и това отговаря на българския национален интерес.

Българското военно присъствие зад граница е тема, която отлично обслужва различни политически тези. Заради президентските ли избори тя не се подлага на публична дискусия?

Естествено, че темата е чувствителна и не се посреща еднозначно. Тя има, разбира се, и връзка с президентските избори, но по-скоро връзката е с цялостния подход всеки път към решаването на този тип въпроси. В България, мисля, че и в другите страни, тези въпроси се решават по такъв начин – на парче - и затова резултатите не са добри. Те не се решават въз основа на възприета концепция и визия за участието, например, на България в международни мисии от такъв характер, а всеки път се решават конюнктурно, в последния момент. Тези, които трябва да вземат решение, в крайна сметка са политици и те подхождат преди всичко от по-тесни политически интереси.

Често това са добрите и правилните решения, но начинът, по който се вземат, също има много голямо значение, защото, ако те не бъдат достатъчно ясно обсъдени и обяснени на обществеността, трудно ще могат да получат подкрепата ѝ.

Впрочем по този начин работят и правителствата в европейските страни и то както по отношение на проблемите, свързани със сигурността, така и по проблемите, свързани с изграждането, развитието и разширението на ЕС. И затова неслучайно хората често показват червен картон на политическите си елити, както стана с референдумите за конституцията на ЕС.