Елена Бонер: Срам ме е, че в Русия няма мемориал за жертвите на комунизма

Реч на Елена Бонер* на приема по случай откриването на Мемориала в памет на жертвите на комунизма във Вашингтон на 12 юни 2007 г.

Добра вечер. Днес тя е наистина добра. Открит бе Мемориал на жертвите на комунизма по цял свят. Изпитвам най-дълбока благодарност към вашата страна, която изразява по този начин своята скръб по загиналите и отхвърля тиранията. Благодарна съм на американския народ за неговото чувство на съпричастност към общочовешката трагедия, благодарна съм на онези хора, които от дванайсет години се трудеха за да осъществят идеята за този Мемориал.

Но ме боли и ме е срам, че такъв мемориал не съществува в моята страна, че Русия все още не е готова за покаяние.

Прието е да се смята, че жертва на комунизма по света са станали 100 милиона души: 60 милиона в Китай, 20 милиона в СССР и още толкова в другите страни. Такава е статистиката. Но колко деца не са се родили? Колко майки, жени, деца са измрели от отчаяние, безнадеждност и нищета?

Съществува една мистична логика на цифрите. Седемдесет години терорът властваше с различна степен на интензивност в СССР. Мемориалът е открит на седемдесетгодишнината от станалата нарицателна 1937 година. Точно преди седемдесет години, в нощта на 11 срещу 12 юни 1937 година, сталинските палачи разстреляха върхушката на Червената армия, цвета на съветското офицерство. Колко съветски войници щяха да оцелеят през войната, ако я нямаше тази разстрелна нощ?

Реално Големият терор трае около 700 дни – от есента на 1936-та до есента на 1938-ма. Тогава са арестувани 1 милион и 700 хиляди души, а седемстотин хиляди от тях са разстреляни. Пресметнете и изтръпнете – излиза, че в Съветския съюз всекидневно са разстрелвани по хиляда души.

Моят баща бе арестуван през май. Разстреляли са го през февруари. От тогава и до днес отново и отново един сън не ми дава покой – водят го по тъмния тунел под Лубянския площад, виждам само гърба му, няма лице. И крещя: "Не! Не!" Но глас не се чува. Само изстрел.

Появи се нов вид престъпници - "член на семейството на изменник на родината". Жените, децата над 15 години, родителите, братята, сестрите.

Мама я арестуваха на 10 декември. Бях четиринайсетгодишна. Първото писмо от нея пристигна след две години. Видях я отново през август 1945-та. Посред казахстанската степ, в Акмолинския лагер за жени на изменници на родината се срещнаха две жени. Зад гърба на едната - четири години армия и война. Другата, както и 5 хиляди нейни сълагернички още не знае, че отдавна е вдовица. Майка и дъщеря. Две вече разкъсани съдби. Които с мъка трябваше да се слепват отново. Ето как статистиката на жертвите на комунизма (било то в Русия, Китай, Виетнам, Камбоджа или Куба), която въплъщава в себе си откритият днес мемориал, се пречупва през конкретните човешки съдби.

Но Мемориалът не е само спомен за загиналите. Той е и обръщение към живите. Затова днес искам да говоря за Америка. Случаен гост на вашата страна, аз изпитвам много добри чувства към нея. През целия си съзнателен живот съм я уважавала за жертвоготовната защита на нашата цивилизация през годините на Втората световна война, за щедростта към разорените от войната страни, към страните от третия свят, за трудолюбието, за активната благотворителност (макар тя рядко да се простира и върху онези, които се съпротивяваха на комунизма) и за спомена и уважението към Сахаров.

Но в последно време чувството на уважение се измества от жалост. Жално ми е за Америка, когато говорителят на Конгреса прави ненужно посещение в Сирия и си нахлузва бедуинско наметало. Жал ми е за Америка, когато държавният секретар, след като саудитския принц отмени своята визита в САЩ, отива при него на крак и носи със себе си план, водещ неминуемо към унищожаването на Израел – единствения американски съюзник в Близкия Изток. И неспособното правителство на Израел по препоръка на Америка е веднага готово на преговори за изтегляне от Голанските възвишения.

Качете се, господа, на върха и се поогледайте. Не е нужно да си военен специалист за да разбереш: да се предаде Голан – това значи саморъчно да се изсипе Израел в морето.

Нека напомня: Сахаров неведнъж беше писал, че Америка със своята дипломация на два пъти пое върху плещите си отговорността за съдбата на Израел - и след Шестдневната война през 1967 година, и след войната Йом кипур през 1973-та.

Жал ми е за Америка, когато иранският фюрер подръпва като кукла на конец и САЩ и целия свят със своите ядрени игрички.

И безспорно ми е жал за Америка, когато, след допуснати многобройни грешки, но все пак без да загуби войната, тя предварително се самообявява за победена.

Главната грешка бе да се обяви за цел на войната изграждането на демократично общество в страна, която от векове е сцена на шиитско-сунитско противоборство. За това ще са нужни десетилетия, а може би и разделение на страната. Религиозната вражда често пъти е по-остра и от етническата.

Но, за разлика от южен и централен Ирак, иракският Кюрдистан с население 6 милиона души получи широка автономия и е относително стабилен. За да не прелее и тук вълната от насилие, основните американски сили трябва да се прехвърлят в Кюрдистан. Това ще измени цялата ситуация в Ирак.

Разбира се ще възникне противодействие от страна на Турция. Но тази страна  измина от времето на Ататюрк колосален път на развитие, така че във всички случаи проблемите с нея ще се решават по дипломатически, а не по военен път.

Иракският Кюрдистан ще стане абсолютният съюзник и верен приятел на САЩ. Ще се появи възможност за значително увеличение на нефтодобива в региона, което на свой ред ще стабилизира световните цени на петрола и малко ще понамали агресивността на нефтената политика на други от страните, доставчици на енергоносители.

Но най-важният резултат от преместването на американската армия ще стане създаването на демократичен оазис – ако не в цял Ирак, то в една негова част. Нали именно построяването на демократично общество бе обявено преди четири години за главна цел на войната.

Това би бил пътят от поражение към победа. Победата е нужна на американския народ. Тя е нужна както на сегашния стопанин на Белия дом, така и на бъдещия президент на САЩ. Тя е нужна и на републиканците, и на демократите.

На Америка не ѝ е нужно да я обичат. Не ѝ е нужно и да се страхуват от нея. Нужно е да я уважават.

* Елена Бонер, съпругата на покойния академик Сахаров, е сред най-авторитетните правозащитници в Русия. Родена е през 1923 г. В разгара на сталинизма баща ѝ е разстрелян, а майка ѝ заточена в ГУЛАГ. Като доброволка в санитарните части Елена Бонер участва в цялата Отечествената война. Тежко ранявана, инвалид от войната. Завършва педиатрия и работи като детски лекар. По времето на Брежнев е заточена заедно с Андрей Сахаров в Горки. Днес Елена Бонер е ръководител на Сахаровския фонд, продължава да се занимава с правозащитна дейност, остро критикува сегашния  кремълски режим и се застъпва за прекратяване на руската агресия в Чечения.

**Бележки и превод Милен Радев; заглавието е на Mediapool