Ердоган: Демократ или султан?

Разбити глави, сълзотворен газ, водни струи: трябва да се случва в Кайро, Триполи или в някоя друга столица на брутална диктатура. Но това не е площад Тахрир, а площад Таксим в

Истанбул, най-големият град в Европа и бизнес столица на демократична Турция. Протестите са знак за нарастващото недоволство от Реджеп Тайип Ердоган, най-значимият лидер на Турция след Ататюрк. Бунтовете се разпростряха като горски пожар в страната.

Над 4000 души пострадаха, а над 900 бяха арестувани. Трима починаха.

 

Искрата на протестите беше план за преустройство на парка Гези, едно от последните зелени кътчета в центъра на Истанбул. Недоволство тлее заради големите строителни проекти на правителството - от трети мост над Босфора до налудничавата идея за канал от Черно море. Но едва когато първият протест беше посрещнат с ужасно твърд подход на полицията, огънят се разпали - през Туитър и други социални медии.

 

Един местен спор се превърна в национален въпрос, защото елементите му - брутално поведение на полицията и мега проекти, прокарвани с презрителна липса на консултиране, служат като изключителен пример за авторитарния начин, по който Ердоган ръководи своята държава.

 

За някои наблюдатели политическите промени в Турция са поредното доказателство за това, че ислямът и демокрацията не могат да съжителстват. Съвсем не на място в случая обаче е набожността на Ердоган. Истинската поука от тези събития е за авторитаризма: Турция няма да понесе среднокласен демократ да се държи като османски султан.

 

В някои отношения Ердоган се справи добре. Растежът на БВП е средно от над 5 на сто годишно след идването на власт на Партията на справедливостта и развитието (ПСР) в края на 2002 г.

 

Правителството въведе и достатъчно реформи, за да си осигури започване през 2005 г. на преговорите за членство в ЕС - награда, която убягваше на Турция 40 години. Ердоган направи повече от когото и да било от предшествениците си, за да уреди проблемите с 15-те милиона потискани и размирни кюрди в страната. Турция започна да служи като модел за народите, изплували от Арабската пролет.

 

Тази характеристика показва защо ПСР получи три последователни изборни победи, последната от които през юни 2011 г. Ердоган остава популярен, особено сред собствениците на малък бизнес и консервативните селяни от Анадола, които съставляват по-голямата част от милионите мигранти към градовете в последно време. С безполезна опозиция срещу себе си ПСР спокойно може отново да спечели.

 

Отдавна обаче има безпокойства, отнасящи се до Ердоган.

 

Веднъж той нарече демокрацията влак, от който слизаш, когато стигнеш до гарата. Той има надменно отношение към космополитната буржоазия на Истанбул и Измир. Религиозните корени на партията му накараха мнозина да се страхуват от ислямизация на гордата светска държава на Ататюрк: нов закон, ограничаващ продажбата на алкохол, подхрани тези страхове. Някои се безпокоят, че вместо да бъде модел за ислямска демокрация, ПСР може да наложи понятието като оксиморон.

 

В партията на Ердоган обаче има мнозина, които както и нейният съосновател - президентът на Турция Абдуллах Гюл, не одобряват авторитаризма на премиера и смятат, че той интерпретира демокрацията прекалено ограничено. Съществуват и много лидери немюсюлмани, които като руският президент Владимир Путин и унгарският премиер Виктор Орбан се държат високомерно.

 

Проблемът не е в исляма, а в Ердоган. Той има мажоритарна представа за политиката: смята, че щом е спечелил изборите, има правото да прави всичко, което иска, до следващите избори.

Понякога, както в случая с обуздаването на склонната към преврати армия, той използва властта си добре. С времето обаче контролът върху него намаля. Номинирани от ПСР кадри запълват местата в съдебната система, хора на ПСР управляват окръзите, техни приятели печелят големи договори. Ердоган принуждава медиите да си налагат автоцензура от страх: докато протестиращите се задушаваха от сълзотворния газ, телевизиите излъчваха програми за готвене и пингвини.

 

В затворите в Турция има повече журналисти, отколкото в Китай. Ердоган прибра на топло цяла военна академия от генерали.

 

В партията му хората се страхуват да застанат срещу него. Самонадеяността му отдавна прерасна в нетолерантност към редиците. Социалният му консерватизъм се изкриви в социално инженерство.

 

Заплахата е, че сега той ще се хване за властта още по-здраво. Според правилата на ПСР, които ограничават депутатите да имат до три мандата в парламента, той трябва да отстъпи като премиер на следващите избори през 2015 г. Може да бъде изкушен да промени конституцията, така че да може да стане силен президент с изпълнителни правомощия или да ръководи партията си от президентския дворец, или пък просто да промени правилата, така че да може да остане.

 

По две причини Ердоган трябва да се откаже от тези идеи и да се подготви да предаде лидерството на ПСР и изпълнителната власт на по-държавническия Абдуллах Гюл на следващите избори.

 

Едната е, че много турци са уморени от него, точно както бунтовете срещу данъците през 1990 г. показаха, че британците са уморени от Маргарет Тачър, или както французите отхвърлиха Шарл де Гол през 1968 г. Ако Ердоган остане, може да се окаже, че страната му е все по-неуправляема.

 

Освен това той трябва да запази постигнатото – неща, които вече се клатят и има риск да се сринат. Икономическият растеж рязко се забави, отчасти заради рецесията в еврозоната, най-големия пазар на Турция. Преговорите с ЕС са изпаднали в безизходица, а Ердоган изглежда загуби интерес.

 

Преговорите с кюрдите, по-специално с Абдуллах Йоджалан, изпратения в затвора лидер на Кюрдската работническа партия (ПКК), се движат по ръба.

 

Ердоган би могъл да се придържа към обещанието за методична приемственост, която да вкара Турция в правия път. Страната се нуждае от нова конституция, която да замени тази от 1982 г., изготвена от армията, но това трябва да стане с консенсус сред всички партии и тя по-скоро трябва да разпредели, отколкото да централизира властта.

 

Ако Ердоган посвети оставащото си време на конституционната реформа, на уреждането на проблема с кюрдите и използва съживяването на преговорите с ЕС, за да запази демокрацията и икономиката в правия път, мястото му в историята на Турция ще бъде гарантирано.

 

Протестите през последната седмица не бяха само сълзотворен газ и сълзящи очи. Обикновените хора от обикновените квартали блъскаха по тенджери и тигани и развяваха знамена, за да бъде чут техният глас. Много турци откриха ново усещане за единство, което след време може да подхрани една истинска, плуралистична демокрация - само ако султанът се вслуша. Много зависи от това как ще подходи към протестиращите на площад Таксим.

 

По БТА