ЕС се страхува от китайското настъпление в Източна Европа

Откакто Китай стартира инициативата си "Един пояс, един път" през 2013 г., тя се превърна в централна тема за китайската вътрешна и външна политика, стимулирайки дипломатическото, финансовото и търговското сътрудничество между Китай и над 70 държави в евразийския регион.

Когато бъде завършен, мащабният инфраструктурен проект ще увеличи свързаността на Китай по суша и море с други региони, разпростирайки китайската търговия и технологии до нови пазари. Инициативата дава и възможност на Пекин да разтовари интензивно натоварената си индустриална инфраструктура, подпомагайки така необходимите вътрешни индустриални реформи, необходими на страната за изграждане на по-стабилна икономика.

През последните пет години Китай похарчи най-малко 34 млрд. долара по инициативата „Един пояс, един път“, фокусирайки се основно върху проекти за свързаност като ж.п. линии, пристанища, енергийни тръбопроводи и мрежи. И въпреки че Пекин постигна значителен напредък към дългосрочните си цели, страната се сблъска и с няколко отлагания и неуспехи. Предвид мащаба на инициативата и факта, че тя обхваща големи проекти, отлагания и провали неизбежно следва да се очакват. Но причината за забавянията, която в някои случаи е свързана със засилен скептицизъм и съпротива към стратегическите цели на Китай, ще продължава да определя бъдещото развитие на "Един пояс, един път".

Китай жъне успехи пред Запада в битката за развиващия се свят

Въпреки че една от декларираните от Пекин цели е да насърчи включваща евразийска интеграция, китайската схема досега се е фокусирала предимно върху развиващия се свят, по-специално върху държави от Централна и Източна Европа, Южна и Югоизточна и Централна Азия.

Постигнат е твърде ограничен успех в привличането на развити държави като Япония и централни европейски сили в проекта. Въпреки че споделят определени общи бизнес интереси с Китай, те имат силен и нарастващ скептицизъм по отношение на средствата, с които Пекин увеличава конкурентоспособността и стратегическата си експанзия на глобалната сцена.

Според проучване, засягащо предимно нововъзникващи икономики и икономики в преход, китайското финансиране – през фондовете на „Пътя на коприната“ и Азиатската банка за инвестиции в инфраструктура – има по-сериозен ефект за повечето държави в "Един пояс, един път", отколкото тяхно национално финансиране, а в много случаи – повече, отколкото финансирането от МВФ, Световната банка и другите международни финансови институции.

Китай има много причини да се фокусира върху изграждането на стратегически позиции в развиващи се държави. От своя страна, развиващите се държави, които в много случаи имат слабо икономическо управление, изключително силно приветстват инициативата "Един пояс, един път". Много от тези страни – 11 от които са оценени от ООН в групата на най-слабо развитите в света като Лаос, Танзания и Джибути – имат сериозни инфраструктурни дефицити и с радост биха искали да избегнат рестриктивното и обгърнато с условия финансиране от западни институции. Тъй като китайският подход във финансирането е основан върху принципа за ненамеса и е като цяло безусловен и недискриминационен по отношение на политическия режим, Пекин получава много по-добър достъп и благоразположеност в тези държави в сравнение със западните си конкуренти. Китайските методи за привличане на тези по-малки държави към "Един пояс, един път" им предлага вариант да извлекат полза от стратегическите си позиции и да балансират регионалните сили като Русия, ЕС и Индия.

Китай спонсорира корумпирани режими, въпреки че му е писнало от тях

Въпреки че "Един пояс, един път" жъне голям успех в развиващия се свят, предизвикателствата пред способностите да поемат финансиране и политическата нестабилност в държавите реципиенти многократно причиняват забавяния и отлагания на проекти. Такъв е случаят с няколко транспортни и енергийни проекта в държави като Казахстан, Бангладеш, Мианмар и Пакистан. Пекин има също и нереалистичната надежда да свърже няколко разкъсвани от военни конфликти държави като Афганистан и Йемен, което обаче няма изгледи да се случи в предвидимото бъдеще.

В допълнение, подкрепата за управляващите режими на партньорските държави води до вътрешна политическа поляризация в самия Китай, опозиция и международни критики. В някои случаи лидерите на тези държави използват "Един пояс, един път" в услуга на собствения си политически дневен ред, използвайки международното влияние на Пекин. И най-важното – корумпирани правителства използват китайските фондове в своя лична и политическа полза.

Политическата корупция и нестабилност не само предизвикват критики, но и поставят много проекти в рамките на "Един пояс, един път" в риск от забава. В Малайзия например изборите през май превърнаха няколко подкрепени от Китай инфраструктурни проекта в централна тема на политическия дебат. Новата управляващата сила в Куала Лумпур се прицели в разследване на инвестиции не само за да се зарови в корупцията на предишното правителство, но и за да редуцира дълговата тежест. Въпреки че политиките на Китай са основната причина за подобни усложнения, на Пекин му е омръзнало от проблемите, които му създават корумпираните режими. Например, на Пекин му се наложи да спре някои свои проекти в политически рискови държави като Джибути и Венецуела.

На последно място, нетърпението на Китай да се намести в партньорските държави дава на правителствата повод да използват тази „карта“ в своя полза, за да привлекат инвестиции от конкурентите на Пекин. Държави като Тайланд, Индонезия и някои южноазиатски държави успяха да стимулират Япония и Индия да влязат в конкуренция с Китай по отношение на техни проекти за ж. п. линии и водни централи, което е пречка пред целта на Пекин да се превърне в най-влиятелната регионална сила.

Китайският подход – финансиране чрез дългове, доведе до негативно развитие на някои стратегически проекти. Например ж.п. връзката на източния бряг в Малайзия и пристанището в югоизточен Мианмар в момента са в процес на ревизия от местните правителства. Подобно на Малайзия, Мианмар изпитва тревога от вероятността да потъне в „дългов капан“, тъй като Китай държи непропорционално голям контрол върху местната икономика. В крайна сметка проектът за пристанището „Kyaukpyu“ на стойност 9 млрд. долара се равнява на 14% от БВП на Мианмар. Малката държава се страхува, че Китай може да упражни влиянието си с цел да придобие собственост върху стратегически важния обект.

Притесненията на Мианмар не са неоснователни. Шри Ланка и Пакистан – държави, борещи се с плащания по дълга и финансови преговори – влязоха в споразумения с китайски компании на принципа „дълг срещу активи“. В Шри Ланка пристанището „Hambantota“ е отдадено на лизинг за 99 години, а регионът около пристанището „Gwadar“ в Пакистан е отдаден за 43 години.

В други държави, които вече имат висок външен дълг или разчитат изключително на преки китайски инвестиции – като Джибути, Лаос, Таджикистан, Киргизстан и Черна гора, Пекин използва различни инструменти за облекчаване на дълговото бреме, като в някои случаи прибягва до придобиване на природни ресурси на страната бенефициент или до сключване на дългосрочни договори за петрол в замяна на кредитите. Затова се увеличават спекулациите дали Китай ще се възползва от финансирането на стратегическите пристанища в Мианмар и Джибути, за да спечели предимства по отношение на транспортните трасета в Индийския океан. Съвсем скоро, през 2017 г., Китай откри първата си военноморска база в чужбина – в Джибути.

Нарастваща съпротива срещу инициативата в развития свят

Извън притесненията на развиващите се държави стратегическите съперници на Китай в развития свят показват силна и нарастваща съпротива срещу проекта. Въпреки че определени регионални играчи като Индия, Русия и някои европейски държави споделят общи бизнес интереси с Китай, те в същото време имат силен и нарастващ скептицизъм към начините, по които Пекин увеличава своята конкурентоспособност. И освен това – към скритата цел на Китай за стратегическа експанзия на световната сцена.

Въпреки тактическата пренастройка на Индия към успокояване на напрегнатите отношения с Китай, Ню Делхи остава яростен противник на икономическия коридор „Китай-Пакистан“. Според Индия това е част от китайската стратегия да нахлуе в региона, което може потенциално да подкопае претенциите на Ню Делхи към оспорвания Кашмирски регион. Противопоставянето на Индия се оказа сериозен фактор за геополитическия баланс, поддържан упорито от някои южноазиатски държави. Например, миналата година Непал се принуди да бракува проект за ВЕЦ на стойност 2.5 млрд. долара поради притесненията на Индия.

В Европа водещите членове на Европейския съюз Германия и Франция намират нарастващото китайско влияние в Централна и Източна Европа повече като акт на конкуренция, отколкото на сътрудничество, и виждат проекта като опит за разбиване на общите правила и дневен ред на съюза. Това доведе до нарастващи критики и повече проверки на китайските инвестиции и проекти в Централна и Източна Европа. По-конкретно, предлаганата ж.п. Линия между Белград и Будапеща – ключова част от китайската стратегия за свързване със средиземноморското пристанище „Пиреос“ - е в процес на ревизия.

Китайското влияние има известни успехи в Русия и, до известна степен – в Япония. Първоначално подозрителна към инициативата "Един пояс, един път", Русия стана по-благоразположена, след като осъзна как китайските инвестиции могат да допринесат за собствената ѝ икономика и да благоприятстват развитието на централноазиатските държави, върху които тя упражнява значителен контрол.

Москва започна да подкрепя и дори да участва в някои проекти на "Един пояс, един път". В последно време тя подписа споразумение с Китай за кофинансиране на близо 70 проекта под шапката на своя Евразийски икономически съюз – ход, който значително ще облекчи бариерите пред китайските инвестиции в някои източноевропейски и централноазиатски държави, както и в Арктика.

Япония, от своя страна, продължава да се въздържа от открита подкрепа за "Един пояс, един път". Но мълчаливо японското правителство работи за стимулиране на свои компании да участват в някои от китайските проекти. Това важи особено за региони като Централна Азия и Африка, където Токио се надява да увеличи присъствието на японски корпорации.

Никой не може да се мери с мащабите на китайския проект

Въпреки успехите амбициите на Пекин ще продължат да предизвикват скептицизъм, подозрения и съпротива сред основните сили на международната сцена. Китай, без дори да иска, насърчава определени регионални блокове да му се противопоставят. Япония и Индия например започнаха да работят по алтернатива на инициативата "Един пояс, един път" в Африка, участвайки в предложената от САЩ четиристранна рамка за инфраструктурни инвестиции. Австралия пък обещава мащабна кампания за подпомагане, търговия и дипломация в Южния Тихи океан, надявайки се да възвърне загубените си в полза на Китай позиции в традиционния си заден двор.

Реалността е, че нито една от тези държави не може да се мери с мащабния и добре осигурен финансово инфраструктурен план на Китай. На тях им липсват китайските капитали, човешки ресурси и гъвкавост по отношение на моралния фактор. За участващите държави дългосрочните ползи от китайските инвестиции и изграждането на инфраструктура в много отношения превъзхождат рисковете. Така че, инвеститорите трябва да са наясно, че Китай ще продължава да среща спънки в проектите си по „Един пояс, един път“, но инициативата като цяло се развива сравнително успешно, както и аспирациите на Китай за експанзия.

*Преводът и заглавията са на Mediapool.