Eтика на джунглата в преддверието на Европа

Има нещо езическо в суеверното примирение, с което разглеждаме сполетелите ни нещастия като необясними "наказания свише". Както и в нахъсаната враждебност, с която се нахвърляме върху първата - най-лесна възможност да излъчим виновния за поредната сполетяла ни трагедия. "Необяснима агресия в училищата", "Черна серия през август (февруари, ноември...)", "Почернихме се преди Коледа" - тези заглавия освен всичко друго изразяват и дълбокото нежелание на българското общество да вникне в същностната причина на своята болка.

Българите воюват безмилостно един с друг и със самите себе си. Яростта на тази битка, непризнаваща правила, норми, общо пространство на съгласие и примирение е - разбира се - основната причина за нарастващия брой бездиханни тела по българските пътища. Враждебността и гневът, с които се разминаваме като врагове по тротоарите - заливайки се взаимно с отрова, се превръщат в непосредствено оръжие за физическо поразяване, облечени в стоманата на новия "Опел" или раздрънкания "Фолксваген" по българските пътища. Ние живеем в необявена гражданска война - като държава и общество ние нямаме най-малък общ знаменател, общо пространство на ценности и взаимно признати норми на поведение. Сами сме се лишили от основното благо на цивилизацията - от инструменти за подтискане на агресията и трансформирането ѝ в творческа енергия в полза на себе си и на обществото.

При все националните катастрофи от началото на ХХ век и последвалите ги граждански конфликти, българското общество от преди епохата на комунизма имаше свои споделени национални ценности и способността да различава добро от зло. Патриархалният морал бе силен и дълбоко свързан с народното християнско наследство. Градското гражданско общество бе пряко повлияно от водачеството на един елит, социализиран в университетите и институциите на тогавашна Европа, макар и политически и идейно разделен след 1919, 1923, 1925 г.

Комунистическият режим след 1944 г.

унищожи гражданското и маргинализира градското общество

Постави гневни и жестоки селяни начело на утопичния проект за социално равенство. Забрани практическото изповядване на християнската етика, но не можа - и не можеше да преодолее ценностите и общността на патриархалния селски морал и светоглед. Патриархалната социална йерархия мигрира в индустриалния град на социализма и се превърна в основа, в първообраз на йерархията на централизираното комунистическо общество.

Това е време на безмилостно насилие и безправие, но то има своя ценностна идентичност. Патриархалният морал, интерпретиран през идеологическата утопия на комунистическото равенство и "социална справедливост", налаган с концентрираната репресия на тоталната власт, създава чувство на общност - изключвайки буржоазните елити и част от техните наследници от участие в "единството на българския народ". "Класовият" характер на този "социалистически морал", по определение елиминиращ част от обществото, му придаде статут на ерзац-ценностна система, която се пропука безвъзвратно след средата на 70-те години. Постепенното отслабване на репресивността на режима открои все по-ясно пропастта между идеологическата претенция за равенство и справедливост и реалността на йерархичните кастови привилегии сред "строителите на социализма". Тоталното разминаване на "голямата" и на "малката правда" съвпадна с навлизащите покрай "разведряването" примамливи образи от живота на нормалното западно общество. Всички ние, урбанизираните български селяни жадувахме този друг свят до прималяване, но малцина подозираха, че зад лъскавата витрина на консумативното общество се крие реалност на лична отговорност за собствения ти живот.

Когато комунизмът рухна, той остави след себе си пустиня. Християнската етика бе потъпкана преди половин век. Етиката на комунистическата социална справедливост бе поругана от "тихия шум на маздите" (както писа един тогавашен дисидент - днес свръхбогаташ), с които бяха започнали да се придвижват номенклатурата и децата ѝ. Репресивната държавна машина, осигуряваща обществен порядък - какъвто и да е порядък - се разпадна за броени месеци. Обществото бе изгубило както вътрешното единство на минимален брой споделени ценности, така и външната принуда на институциите, поддържащи граждански минимум на обществено функциониране. Еуфоричната надежда за чудотворно избавление, заляла площадите, бързо угасна в развихрилите се партизански страсти. Тогава на ред дойде законът на джунглата. За няколко години обществените йерархии се преподредиха неузнаваемо. На върха застанаха хищниците с най-малко задръжки на човечност и социалност.

Демокрацията, с която трябваше да гарантираме свободата си се превърна във фасада на големия пир в джунглата - на който българското общество бе разкъсано и поделено по йерархията на зверското могъщество. Вместо "невидимата ръка" на пазара - получихме видимия железен юмрук на мафията. Вместо общество на демократична гражданска солидарност - дегенерация обратно до равнището на прото-патриархалната общност, оглавена от мутрата и интегрирана от механизмите на криминалната солидарност: от върха на държавата до местния квартален гангстер.

Законът на джунглата разви етика на джунглата.

През 1994 г. мнозинството гимназисти в едно елитно училище в северна България заявиха, че искат да станат ... мутри.

Мутрата се утвърди като модел на успех и като процедура, етика на елитарност

Малцината едри хищници, победили в пост-комунистическото преразпределение на обществения ресурс се превърнаха в обект ако не на възхищение, то на подражание сред все повече представители на изгубилите в битката на прехода. Днес все повече експанзира социалният тип на намръщения самец, с остригана нула номер глава, мрачно надвиснали вежди под кратко чело и злобен поглед на неудовлетворен завоевател, чиято единствена цел е да изтласка себеподобните си колкото се може по-встрани от себе си. Не, не говоря за мутрата на прехода - с нейните беемвета, ланци, улични престрелки и анекдотична тъпота. Говоря за масата обикновени момчета, които ѝ подражават като мерило за успех. Тези обикновени момчета се зъбят и мразят... Те хвърчат по изкопаните пътища със 180-220 км. в час със скапаните си 15 годишни "Фолксвагенчета", изпитвайки почти сексуално удоволствие да разритат и да оставят зад гърба си останалите участници в движението. Днес мутрата (респективно - "мутресата") вече не е образ на мощен бандит, пробил си път с удари и изстрели до върха на обществото.

Днес мутрата е образ на средностатистическия "мъжкар", избрал агресията за единствен модел на личен просперитет и обществено признание.

На война - като на война. Законът на джунглата управлява съвременното българско общество и лицемерни са жалбите за отсъстващата човещина. Няма откъде да дойде при нас човещината. Самодоволно вегетира синодалната църковна агентура, която не дължи нищо на паството си. В държавните институции законът на джунглата работи на пълни обороти, леко гримиран от текущи дебати по юридически и законодателни проблеми. На "пазара" безименни роби заработват хляба си без договор, без осигуровки, без утрешен ден. Училището... Семийството... Стига, стига - ще каже някой - как пък не видя хубавото, икономическия растеж, Европа след 20 дена...?

Не ни вършат работа, сами по себе си, ни Европа, ни икономическият растеж

Човекът е висшата ценност сам по себе си. Едно общество, което не дава възможност на членовете си да се докоснат до тази проста истина няма място в Европа. А икономически растеж е имало винаги - например в процъфтяваща древна Финикия, където са горили живи деца в жертва на бог Ваал...

Спешно имаме нужда от отговор на въпроса "Защо живеем заедно?". Ако не ни свързва нищо друго, освен мъчно потисканото желание да си навредим един на друг, за да се утвърдим. Без шанс за почтеност, човещина и удовлетвореност от един смислено изживян живот... Настървено търсейки виновния за това, че обитаваме ада, който сами си създаваме всеки ден...

Публикуваме статията от вестник "Дневник". Авторът е политолог, директор на Института за регионални и международни изследвания