Европа: екстремистите настъпват

Новият президент на Франция заслужава поздравления: в неделя Франсоа Оланд довърши Никола Саркози, като го изпревари с няколко процента. Друг род поздравления заслужава и СИРИЗА, известна и като Коалиция на радикалната левица – партията, която постигна значителен успех на неделните парламентарни избори в Гърция. Както и "Златна зора" – партията, чиято емблема много прилича на свастика и чиито кандидати за първи път получиха достатъчно гласове, за да попаднат в гръцкия парламент. Поздравления заслужава също и холандският политик Герт Вилдерс, чието решение за излизане на партията му, поддържаща антиевропейска и антиимигрантска политика, от управляващата коалиция няколко дни по-рано свали правителството на Холандия.

Минава още една седмица, пада още едно правителство. И във всеки от тези случаи центърът понася поражения от крайните, или от тези, които са били крайни, преди да се промъкнат в мейнстрийма. В Гърция крайните и от двете страни на политическия спектър подложиха на усилен обстрел лявоцентристката и дястноцентристката партия. В Холандия машинациите на една новоизгряла партия изхвърли центристите от властта.

Във Франция ситуацията е малко по-сложна, но същността ѝ се повтаря: в действителност и двамата кандидати използваха последните седмици от кампанията в опити да угодят на привържениците на крайните партии от съответните страни. На социалиста Оланд му бе необходимо да спечели 11 процента от гласовете на онези френски избиратели, които на първия тур подкрепиха Жан-Люк Меланшон – троцкиста, който иска да обложи доходите на богатите със 100-процентен данък. В сравнение с него предложените от Оланд 75% изглеждат напълно разумни.

В първия тур дясноцентристът Саркози трябваше да си съперничи с лидера на "Националния фронт" Марин Льо Пен, получила 18% от гласовете на избирателите. За това, което иска, Льо Пен се изказваше донякъде мъгляво, но Саркози се опита да привлече привържениците ѝ, като между другото обеща да провежда проверки за знанията по "френски ценности" за чужденците, които искат да живеят във Франция. Това бе доста интересна идея – може би на претендентите за френско гражданство щеше да им се наложи да извършват дегустация със завързани очи, за да докажат, че могат да различат калифорнийското шардоне от истинското? Уви, идеята не сработи.

Някога бях обещала никога да не използвам термина "крайнодесни" като характеристика за европейски партии, тъй като тези партии силно се различават една от друга в зависимост от страната и защото понякога те предлагат напълно различни неща. Терминът"ултралеви" използвам по-често, тъй като ултралевите партии по правило са марксистки или маоистки и от тази гледна точка в техните политически възгледи има много общо. Гледайки Европа сега обаче, не знам как да нарека днешната вълна на недоволство, доколкото мнозинството ултрадесни и ултралеви партии вече са станали доста по-близки помежду си, отколкото до каквито и да било партии от центъра. Като цяло мнозинството от тях се изказват против единна Европа, против имиграцията и против глобализацията. Техните лидери – по думите на един мой френски приятел – искат да се "оттеглят от света". Те не харесват многонационалните си столици и отворените граници, не ги е грижа за мултинационалните компании и международните институции.

Главното обаче са мерките за строги икономии. Те мразят бюджетните съкращения, които по тяхно убеждение националните им правителства са приели под натиска на чужденци от международните пазари на ценни книжа и заради запазването на собственото си членство в еврозоната. Нищо, че същите тези национални правителства сами са създали нуждата от строги икономии чрез прекомерни разходи и трупане на прекомерни дългове. Или в някои случаи – особено в Гърция – чрез финансиране в продължение на много десетилетия на непосилно огромна, корумпирана бюрокрация. Нищо, че много от тези правителства са си изпросили членството в еврозоната – никой не е бил вкаран в нея на сила – и че самите те в продължение на много години са извличали ползи от това членство.

Често тези крайни партии са антиамерикански или, поне, срещу Западния алианс. Меланшон иска Франция да напусне НАТО и вместо това да се присламчи към Китайската комунистическа партия. СИРИЗА смята, че Гърция трябва да се сближи с Русия. И, да, всички те не харесват либералната демокрация и либералния капитализъм също като някои минали поколения европейци. Крайнолевите и крайнодесните през 30-те години на миналия век също са мечтали за алтернативи на слабия и банкрутирал политически център и, в някои случаи, са се опитали да приложат тези алтернативи.

Аз не предвиждам нов възход на фашизма и не предсказвам завръщане на сталинизма, но, ако им се даде възможност, партиите, които днес са предизвикателство за европейския център, биха могли да извършат друг вид революция. Те могат да сложат край на Европейския съюз, да приключат НАТО и да отменят – или да се опитат да отменят – световния икономически ред. Ако можеха, те биха върнали часовника назад към времената, когато националните правителства наистина са приемали решения самостоятелно – очарователна фантазия, която може да завърши с различни форми на катастрофа. Това засега звучи неправдоподобно – но това, че нещо засега не работи, не означава, че някой някога няма да се опита да го направи.

Ан Епълбаум е директор на политическите изследвания в Legatum Institute в Лондон и автор на месечна колонка във "Вашингтон пост".