Европа и Путин-един противоестествен съюз

Да допуснем, че европейските държави наистина са колебливи и неподатливи на влияние. В този момент обаче те са длъжни да обмислят собственото си бъдеще и състоянието на съюза, върху който това бъдеще се гради. Характерът на американската политика по естествен път ни насочва в тази посока, предвид събитията около войната в Ирак. От една страна, става въпрос за ползата от една битка за освобождение от деспотизма на Саддам Хюсеин. Видяхме сцените на събарянето на статуи, убеждаваха ни, че при военните операции е било направено всичко възможно, за да се избегнат цивилните жертви, видяхме и опитите за спечелване на подкрепа от местното население.

От друга страна, личи една стратегия, насочена към получаването на абсолютно надмощие от страна на американската администрация. САЩ са единствената оцеляла суперсила след падането на Берлинската стена и следователно единствената, която се чувства в правото си да разпространява своите идеи за демокрация по света, без да се обвързва с международното право и световните организации. В Ирак американският президент Дж. Буш донесе мечтаната свобода на иракчаните, но не и реда и законността. Намесата му в региона носи оттенъка на революция, без тя да е придружена с някакво преуреждане на политическите отношения.

Във връзка с анархията, която цари в Багдад, американският министър на отбраната Доналд Ръмсфелд каза една неоспорима истина - че свободата често пъти върви заедно с хаоса. В неговите думи обаче това звучи като нещо положително. Според него свободните народи са свободни да правят грешки и да извършват престъпления. Тази администрация, която поддържа теорията за неограничената свобода, която не се възпира от законите, няма да се спре пред налагането на демокрацията в ущърб на статуквото в арабския свят. Тя вижда в хаоса една възможност, според нея войната е това, което Пентагонът нарича "креативно насилие". Новите американски консерватори са на мнение, че единственото нещо, което Европа приема, е безсилното подчиняване на правото, мечтата за вечния мир, дори и с цената на толерирането на диктатурите. Ето защо според тях Европа е "стара", надживяна от историята.

Европа обаче съвсем не е това или поне не така си я представяха нейните основатели. Смисълът ѝ е в опита за ограничаване на абсолютната власт, упражнявана от националните държави, в създаването на съюз, на който държавите да делегират основните си правомощия и който да има правото да решава въпроси като войната и мира. Основателите на Америка имаха твърде подобни идеи, когато създаваха федералната конституция. По думите на Джеймс Медисън амбицията трябва да бъде използвана като противоотрова на амбицията /по подобие на принципа власт власт възпира/. Многозначителен е също така фактът че европейците са много по-подготвени от американците в установяването на контрол върху освободените от диктаторските режими държави. Те са много по-активни в следвоенното възстановяване, както показва примерът на Афганистан и на Балканите. Отделят много повече средства за програми за развитие и навсякъде имат военни, изпълняващи миротворчески мисии.

В същото време Европа се намира на кръстопът и тези нейни способности вече не са достатъчни. Независимо дали го искаме, или не, едностранчивият подход на Америка, въведе практиката на равновесието на силите. Това означава край на сътрудничеството с ООН, както и на координацията, с която се характеризираха трансатлантическите отношения през изминалите десетилетия.

Америка окончателно изоставя Европа и на практика насърчава към връщане на старата система всеки за себе си, към хаотичната свобода да вършиш грешки, престъпления и дори правосъдие, без да се отчиташ на никого. Голямото предизвикателство за Европа в момента е именно да влезе в това равновесие на силите и следователно на свой ред да се превърне в сила, без да изоставя своя принцип за самоограничаване на националния суверенитет на отделните държави.

Истинският проблем не е в способността за възприемане на общи позиции.

Първата пречка по пътя към общата външна и отбранителна политика е от институционален характер. Точно държавата, която призоваваше за политическо обединение на Европа - Франция - най-много се противи на принципа за ограничаване на националния суверенитет. Лондон също така отказа да делегира на ЕС правомощията си, но поне изтъква като аргумент, че е против всякакво политическо обединение между европейците.

Втората пречка е от стратегически характер. Съюзническите отношения, които се прокрадват между Париж и Берлин, от една страна, и Москва, от друга - е знак именно за връщането на равновесието на силите, подето от САЩ. Новият Троен съюз, създаден в Петербург е не само опасен за Европа, но и противоестествен. Кремъл е ревностен пазител на принципа за абсолютния национален суверенитет и то в много по-голяма степен от САЩ. Политиката на развързаните ръце, която днес се приписва на американската политика, всъщност е отличителна черта на политиката на руския президент Владимир Путин. Водената от него война срещу чеченските сепаратисти е опит да се избегне именно това, което поддържа в Залива - намесата на ООН, на Съвета на Европа или на Международния наказателен съд. В кавказката република се извършва геноцид. Москва обаче упорито отказва да бъде извършено това, което се иска за Ирак - администрация на ООН, която да поеме временното управление като преход към независимост, както поиска "външният министър" от непризнатото чеченско "правителство" Илиас Ахмадов.

Сега, след като Саддам Хюсеин е свален от власт, все по-често се говори за възстановяването на трансатлантическите отношения в предишния им вид. Тук обаче става въпрос да се помисли за задачите на бъдещата Европа и за отношенията ѝ с Америка. Става дума за това да се разгледа възможността за разграничаване от Вашингтон, без да се стига до отправяне на заплахи, като тези, които отправи американският зам.министър на отбраната Пол Уолфовиц, който каза, че "французите ще си платят".

В крайна сметка става дума и за това да се разреши най-трудният от парадоксите: съюзът с Москва, който прилича на договорите от времето на Бисмарк. Това е съюз, който има претенциите да защитава международното право, на което Путин не обръща особено внимание и който ще изостри подозрителността на източноевропейските държави, защото те много добре познават Русия. Този съюз може да блокира създаването на политическо обединение на Европа за десетилетия напред.

По БТА